Петя Караколева – „Сърцето на солта”

Издателство „Светулка 44 Атеней”

Година – 2013

можете да прочетете

и тук

Петя Караколева. Тази година щеше да навърши седемдесет години. Щеше, но вече не е сред нас. Жива е обаче. И не го приемайте като някакво суеверие или като вопъл на нещастна домакиня, пристрастена към турски сериали. Жива е със своето творчество, за което сестра ѝ Тамара Караколева се грижи с всеки изминал ден. В своята „Молитва за Петя” сестрата разказва в детайли за делото на тази наша талантлива писателка. Това, от което мен лично ме боли най-много е често повтарящият се надпис под представяне на нейно произведение: „Приживе няма отзиви и рецензии в медиите.”  Какво чакаме, приятели? Чакаме някой от нас да си отиде, за да си дадем подкрепата, която е толкова лесно достъпна, докато можем да се гледаме в очите ли? Не, не си мислете, че това е лирическо отстъпление – като започнете от турското (та макар и не под формата на сериали) и стигнете до пропуснатото приживе, за всичко това се разказва в романа на Петя „Сърцето на солта”.

Както Тамара Караколева споделя, Петя е извършила сериозни проучвания, отдала е голяма част от времето си за събирането на материали и намирането на подходяща сюжетна рамка на романа си и то без помощта на всичко знаещия, но и подвеждащ Google. И всичко това, само защото чула по телевизията за „някакво племе, което познавало билка...”

Започнала проучванията си за тази билка, от която млякото на вече раждала, но поостаряла жена може да потече отново, минавайки през сериозно опознаване както на бита, така и на езика на българите по време на турското робство (да има да взимат да е било само присъствие), Петя Караколева създава един образец за фентъзи роман, който няма нищо общо с повърхностните, но толкова модерни напоследък сюжети. При нея няма влюбени във вампири върколаци (или беше обратното?) , а всяко поверие е точно на мястото си, конкретно за тази обстановка, конкретно за тази случка. Сцените в романа не обясняват написаното, а преливат една в друга и това, което има един облик през деня, се преобразява нощем така, че вече сякаш се прехвърля в друго измерение. Тогава вече и върколакът с едно око, и таласъмите, и преждевременно събудилият се караконджул, молен от вампири да ги яхне, и родеещата се със самодивите магьосница не стоят гротескно, а са толкова реални, че можете да ги видите. Стига да позволите на историята да влезе във вас, а не прилагате наскоро научена техника за „бързо четене” (дори не искам да знам колко технично е подобно четене).

Образите, които изгражда Петя Караколева живеят своя собствен живот, който на много места читателят възприема като свой. За едни той е живот отвъд смъртта, а за онези, които остават на земята – живот, в който трябва да се справят с таласъмите, караконджулите и устрелите, докато оплакват загубата на най-близките,  докато самите те по-мъртви от мъртвите, не намерят новия живот, за който трябва да се грижат и по невъзможен начин. Сред тези образи особено ярко се откроява образът на жената. Ненапразно точно във време, когато тя е била онеправдана. Жената – силна, можеща, справяща се и с невъзможното.  Минало, настояще и бъдеще се случват на една плоскост, без да пропуснат нито миг от случващото се, защото светът, в който героите трябва да просъществуват и отвъд смъртта, не е вече същият. Той се променя с участниците в него.  

Това, което прави силно впечатление е езикът, който използва Петя. Наслагването на съществителни, глаголи и дори прилагателни (правилото за изчистване на ненужни прилагателни е приложимо в английския, а не в нашия мелодичен език) в градация, придава такава песенност на изказа, че читателят сякаш слуша забравена народна песен. Донякъде, бих се съгласила, че използването на архаизми би затруднило по-младите, че дори и читателите на средна възраст, но моля Ви! Имаме на разположение търсачката, която (уж) знае всичко; имаме на разположение „Използвани народни поверия и предания” в края на романа. А защо не – и да се отправим към библиотеките и/или книжарниците и да си набавим литература по тези въпроси.  Друга особеност, характерна за езика на Петя Караколева, е използването на неологизми. Това са думите, измислени от самата нея, но не самоцелно, не позьорски, а с онзи източен финес, който прави картината още по-красива, още по-образна. И те не са неразбираеми, стига да четете внимателно.

А какво е самото сърце на солта и защо му се обръща толкова внимание, ще разберете, когато прочетете романа. Аз сега продължавам със стиховете от новоизлязлата от печат книга – Петя Караколева, „Стихове”, - която ще имам честта да представя на февруарското „Поетично кафене” на 23 февруари. За десет минути едва ли ще кажа всичко, което искам, но за Петя ще се говори през цялата година, а вярвам и години след това.

И накрая, благодаря на Петя Караколева за тези асоциативни тристишия, които нямаше да се появят без прочита на романа „Сърцето на солта”:

огън

кафяви улеи

 по дюлята

.

първи сняг

вълците изпреварени

от воя им