четвъртък, 27 февруари 2014 г.

Ф. Пол Уилсън – „Демонични песни”


Издателство – Gaiana book&art studio
Година – 2014
Преводач – Коста Сивов
Редактор – Кети Илиева

можете да прочетете
и на страницата



Стига да пожелаете, можете да научите много (или малко) за автора от всевъзможни източници в интернет, а ако сте от „олд скул” (така трябвало да се нарича старата школа), дори да потърсите в библиотеките това име. Фактът, който ми направи впечатление бе следният:

Подобно на повечето американски писатели на художествена литература, пряко или непряко повлияни от гледната точка на Кембъл (за него Ви разказах във второто „Неделно четиво за писатели”), за жанра (има се предвид хорър жанра)  като литература на идеите, Уилсън се възползва от този труд, за да изследва тенденциите и технологиите теоретично - така, както те самите се проявяват
(източникът е „Уикипедия”)

Струва ми се, че прочитайки това предварително, ще Ви бъде много по-лесно да се запознаете с Ф. Пол Уилсън, особено ако и Вие, подобно на мен, не сте имали други срещи с него. Така и някои въпроси, които биха изникнали по време на четене, могат да бъдат обяснени. Предговорът от преводача Коста Сивов и послеписът от издателя Явор Цанев също обогатяват до някъде тази представа и можем да пристъпим смело към самите разкази в книгата. Книга, която остави у мен противоречиви усещания – някои от разказите ми допаднаха толкова много, че си ги отбелязах в графа „Да бъдат препрочетени”. Други можех да подмина и да не прочета изобщо. Това обаче е личен, субективен вкус и в никакъв случай не бива да си позволяваме подобна волност. Как иначе бихме разбрали, че е изпълнена основната цел на една антология – да има по нещо за (почти) всеки вкус? Не „хареса ми” и „не ми хареса” са определящи за качествата на една книга, а обективната преценка на поднесеното в нея. Интересното е, че преди всеки разказ има бележка от автора, с която ни запознава с предисторията на създаването му. Лекият флирт с читателя, с който Уилсън на места сякаш иска извинение, а на други насочва вниманието към конкретна характеристика в историята е „нож с две остриета”, както се казва. Не е нужно да се вслушвате в съвета ми, но като че ли по-добрият избор е да прочетете тези бележки, след като се запознаете със съответния разказ и изградите своя представа за него. Никой никога не се пита кога е била създадена историята, а какво е влиянието ѝ тук и сега.

Титулният разказ „Демонични песни” е с познат сюжет: Храбрият войн Глекен се е отправил от Запад на Изток, без да разкрива самоличността си. Той ще се срещне със злото, което е тръгнал да търси. Образът му е приемлив за читателя, защото не е някой свръхчовек (супермен), а обикновен смелчага, който е поблазнен и от звъна на парите, които са му обещали за свършената задача. Негов помощник ще се окаже Крегджоу – пазител на рядък музикален инструмент (хамохорна). Разказ за лудостта – с тази дума заклеймяваме както откривателския дух, така и креативно-разрушителните сили, които не сме в състояние да разберем. Това, което прави впечатление е, че разказът е наситен с добри, динамични описания, породени от градация на глаголи. Съвсем малка слабост е, че на моменти авторът си позволява да разказва, вместо да продължи да показва, т.е. – да рисува с думи. Например, „усмивка, която не беше приятна” е далеч по-дразнещо твърдение отколкото описанието на тази усмивка. Неминуемо бихме се досетили, че е неприятна.

Майстор Джак: Домашни поправки” – история, замислена като цяло в жанра „криминален разказ”, както споделя авторът в бележката си към нея, прекрачва границите на реалността, но нали на английски този жанр е “mystery”- тотална мистерия до разгадаването ѝ и пълна с обрати фабула. Нали знаете, освен това, че въображението може да бъде събудено далеч преди случването на каквото и да е събитие. За мен специално темата за насилието винаги е била болезнена, но в никакъв случай не се почувствах щастлива или възмездена от действията на героинята, която симпатягата Джак би трябвало да спаси. Да, никой не може дори да подозира каква мощ има в стаяваната с години омраза, но в случая като че ли Ф. Пол Уилсън не поднася кой знае колко нов прочит на този проблем.

Моля те, не ме наранявай” е разказ-продължение като логика на гореспоменатия. Интересното в него е, че от всичките 2000 думи (авторът ги е преброил, не аз – спокойно!) няма нито една, която да е авторска реч. Дотук, нищо ново, но не всеки опитал този начин на поднасяне на разказа е постигал такова оживяване на героите в него. Е, историята иначе е клиширана – изтезавана в детството си красавица успява да откаже от секс дори моряк. Как и защо ще разберете сами, но дори и на Вас да не Ви допадне сюжетът, заслужава си да се запознаете с този разказ, заради лекотата, с която Уилсън постига разгърнати портрети в диалогична форма.

Ноемврийска игра”. Честна дума, като ревностен почитател на Бредбъри, много се чудех дали въобще да прочета този разказ,защото  е своеобразно продължение на великия разказ „Октомврийска игра”, от който всеки помни култовите думи от финала, „А после… някакъв идиот запали лампата”, превод В. Божилов. И все пак, любопитството, което може и да е убило котката, но е забравило, че тя има девет живота, надделя. За щастие! Разказът е изпипан съвършено. Извергът, short eye-ът, Мич получава своето наказание, но то не е евтина сензация, нито пък гневен протест на автора. Макар и далеч от стила на Бредбъри – аз съм пристрастна, не се съобразявайте с това, - Уилсън постига почти същия ефект като класика, който дълго време ще остане ненадминат.

„Когато беше прекрасен” е много успешна интерпретация както на супергероите, които без своите маски са невзрачни личности, така и на общочовешкия проблем да бъдем себе си – нещо, което почти никой не харесва. Когато загубим маската или фалшивия ореол ние се превръщаме в никому ненужни личности. През тези и физически, и психически трансформации минава героят Дъг, който за малко се е превърнал в Марк. Дали чакането е решение? Чудесен психологически трилър, който най-после не ме накара да роптая. Поне не много де. (усмивка)

„Сънища” пък е препратка към „Франкенщайн” на Мери Шели – разказ, писан за антологията „Последният Франкенщайн”. Очевидно, Ф. Пол Уилсън е заинтригуван от неравностойната позиция, в която е поставена жената в много житейски ситуации. Реверанс както към авторката на класическата история, така и продължение на темата, завладяла съзнанието му в „Майстор Джак: Домашни поправки” и „Моля те, не ме наранявай”. Добра история, наистина.

Зарод” – безспорно е фаворитът ми в сборника. И то не само защото не понасям кожени палта и аксесоари от естествена кожа или по-точно причината за производството им – жените, които държат да се кичат с тях. Какво е „зарод” ли? Не, няма да Ви кажа, но само ще потвърдя, че предпочитам да бъда „провинциално настроена”. Въпрос на гледна точка. Също така, ще имате възможност да обмислите наболели общочовешки проблеми от един друг ъгъл. Смятам, че този разказ трябва да бъде задължително прочетен от всяка жена, а и от всеки мъж, готов да задоволи такива глупави капризи.

„Среднощна меса” е новела. Прави ми впечатление, че всеки уважаващ себе си автор, включва и една новела в сборника си разкази. Добре, няма нищо лошо, разбира се. Тази специално е посветена на вампирите – тема, която вече май започна да ни омръзва, а и да се подсмихваме ехидно, но не бива да я отричаме с лека ръка, защото можем да пропуснем да научим кога един бивш, набеден несправедливо и алкохолизирал се католически свещеник и един равин могат да се сприятелят; кога равинът носи кръст, а и да се запознаем с една нова гледна точка за (почти) клишираното положение на спечелена битка, но неясен ход от войната. Отвореният край на новелата не е евтин начин за оставяне на вратичка за продължението ѝ,  а въздейства на читателя. На всеки читател – различно, разбира се, в което е и очарованието от четенето като цяло.

Майстор Джак: Интерлюдия при Дуейн” – какво се случва, когато майсторът излиза без оръжие? Дали срещите със стари познайници винаги са желани, особено ако някой от тях е в лошо настроение? Приятно криминале, което ни държи в напрежение, но и ни усмихва. Определено този разказ ми допадна.

Коста Сивов е свършил сериозна работа с превода – факт, особено като се има предвид диалекта, с който е трябвало да се справи. Само на някои места има изрази, стоят някак на английски, а други е можел да поизглади. Предполагам, че редакторът Кети Илиева ги е приела за авторов похват. И въпреки всичко, нека не забравяме, че Коста не е професионален преводач и заслужава благодарности за свършената работа. Тези малки бележки са по-скоро съвети за бъдещата му работа с тази деликатна материя.