Поетична седмица

Мевляна Джелаледин Руми – „Рубаи”, изд. „Ануграха”

Превод от английски – Здравко Станев

Година – 2007

                               Vs

Стефан Иванов – „Списъци”, изд. „Сиела”

Година – 2009

можете да прочетете

и тук

Какво общо имам аз с поезията? Какво общо имат двете книги помежду си? А нужно ли е? Понякога чета просто защото съм усетила вътрешна потребност за това. Защото точно тази книга е изпаднала от библиотеката ми (противно на всички привърженици на зодиите – съвсем не съм подредена и намирам ред само в хаоса), докато съм се опитвала да намеря още малко място за новите ми попълнения в книжното царство. И така...

Мевляна Джелаледин Руми и неговото залитане по Шемс (моля, моля – никакви хомосексуални отношения; има хора, за които духовното е по-важно от плътското) води до написването на най-красивата поезия, която въпреки че ми е трудно да разбера, се опитвам да проникна по-надълбоко в техния „сохбет” – духовното общуване, в техния танц „Сема” – този, на въртящите се дервиши. Не знам какво е да обичаш всички, а още по-малко – да изразяваш тази любов. Прилошава ми дори при обикновен валс, но така е – ходя на концертите на „Рамщайн”, но и на Роджър Уотърс, на „Металика”,  но и на Пласиго Доминго. Всъщност, това донякъде обяснява защо имах нужда от баланса с поезията на Стефан, но за нея – малко по-надолу. А сега, рубаи на Руми.

„Ние не сме един и не двама,

а сме това,

което думите

никога не ще могат

да разкрият”

Представяте ли си го? Опитвах, без да се въртя (от незнание), но някак си думите се плъзгаха по и около мен и не ми даваха възможност да го усетя. И все пак, някъде далеч, в онова тайнство, наречено „подсъзнание”, чувствах лека завист (и да кажа, че е благородна, завистта си е завист), че някой е изпитал това. Може би, ако имах на разположение вечността, бих разбрала, че тя

„... влиза и вино разлива.

Който отпие,

вече не отрезнява”

Въздържам се от глътка вино, защото и без това съм опиянена. Сигурно, защото живея в „този свят на призраци” и това ме прави по-малко жива. Немея и не написвам нито ред. Само си повтарям някои от стиховете и ми стават една идея по-близки, но и същевременно, все така далечни. Не само като време (Руми е роден през 1207 г., на 30-ти септември). Не само като култура, а и религия (трудно ми е да се пречупя и да разбера близките до нас пророци, камо ли Мохамед). Но знам само, че в тези стихове, за които колкото и да се е потрудил Здравко Станев, все е загубил нещо, да не говорим за предварително загубеното при превода на английски. Дори и най-кадърните преводачи губят по нещо при превода. Нерядко, и самите себе си. А аз ще опитам да се:

„...смея с цялото си тяло

като роза...”

и да вярвам, че дори и след стотния прочит, още няма да съм разбрала всичко от Руми. Поне ще ми остане утехата да усещам онова, което е отвъд думите. А, да, и:

„Знанието, че не знаеш

и не можеш нищо да узнаеш

отваря малкия прозорец-светлина.”

Стефан Иванов. Гледах две негови представления в театралната работилница „Сфумато”. „Бавно: изговорен свят“ (заедно с музикалната група Блуба Лу). Оттогава и си имам автограф. Толкова е млад, че чак ми е неудобно да пиша за него – роден е през 1986 г. А е толкова надраснал своето време и ме кара (естествено, съвсем не умишлено) да се чувствам като първокласниче, хванато за ръка от 12-класник. Не ме разбирайте погрешно – не го величая. И той има своите недостатъци, но нали разбирате, че през 2009 (годината на издаването на книгата), той е бил само на 23, а много от моите връстници все още се лутат сред неговите прозрения. Онези дарове на просякинята от „не знаех какво да кажа”, онези моменти, в които „се роди прах”, това, че може да прочете нещо във въздуха са само малка част от неговия тъй разбъркан свят, който само талантливи хора могат да уловят. Дали начинът, по който ги изразява е правилен или не, никой няма право да отсъди. Той разголва този свят и съвсем не спестява „лайна пикня плюнки фасове” в иначе „красивия” Париж. Това не му пречи, когато слуша Снежина Петрова да изпита следното:

„рецитираш цветаева на руски

не разбирам нито дума

но настръхвам”

Той гледа на целувката като на „аномалия на устните непоправима грешка на езика”, а на носталгията като на „болезнено завръщане”. Няма главни букви, няма препинателни знаци, но усещате паузите. Усещате прехода, лирическите отстъпления. Всичко това като „безсмъртие на последния ред”. А с него се общува лесно. И е интересно. И е провокиращо дори. Надявам се, че ще ми прости моя опит за blackout poetry върху неговото “светотатство в сладкарница”:

устните

езика

зъбите

                хармония

кожа

слюнка

                гофрета

тесто

А също така на него дължа някои три- и петстишия – провокирани или вдъхновени. Какво значение има? Има ги:

горещник

на тротоара се гонят

мъж и сянка

.

сняг

невидим саскофон свири

Summer Time

.

топящ се сняг

от виенското колело

захарен памук

деца събират

капки роса