понеделник, 29 декември 2014 г.

Явор Цанев - "Слънчогледите"

Издателство – “Gaiana book&art studio”
Година – 2014

част от 

Явор Цанев. Едва ли има почитател на българските фантастика,  фентъзи и хорър, който да не познава името на собственика на гореспоменатото издателство – поне го свързва със списание „Дракус“. Доколкото ми е известно, то е единственото хартиено издание, посветено на тези жанрове. Списание, което определено харесвам, но вярвам, няма да бъда обявена в пристрастност. Ако проследите страницата „Ревюта – 2014 г.“ (книгите, които прочетох само през настоящата година), сигурно ще се убедите, че имам интерес към разнообразни жанрове и различни автори, които ми допадат. Нещо повече, когато харесам даден автор, аз се аргументирам защо, както и когато отказвам да продължа прочита си след задължителните 50 страници. Аргументацията за „пристрастията“ ми към творчеството на Явор Цанев е отразена в ревютата за „Странноприемницата“ и „Вино за мъртвите“. Сега ще го направя и за „Слънчогледите“. И ще разберете защо, а аз ще се опитам да устоя на желанието да разгледам всеки разказ по отделно, защото рискувам да Ви разваля удоволствието от четенето, като издам прекалено много (както е модерно да се казва, „да вкарам спойлери“).

Разказите в този сборник изследват една много търсена и рядко достигаща аргументирано присъствие, със задълбочени проучвания тема - любимата тема на Лъвкрафт за „първичния, космически страх“, страха от непознатото. Наистина е много опасно млад автор да тръгне по утъпкани от доказали се майстори на жанра пътеки, но Явор Цанев не е от тези творци, които се боят от провал, защото преди да пристъпи към която и да е тема, развихрила въображението му, той вече има достатъчно познания, за да го направи. Това е и причината най-големите кошмари, бълнувания или накратко – страхове, да изваят толкова реалистични картини, които да провокират читателя да тръгне по тези пътеки и буквално да се срещне с героите от разказите.

Кинематографският подход, при който полезрението обхваща една доста обширна част от общия пейзаж и постепенно се стеснява толкова много, че от човека остава само собствената му психика, е характерен за двадесетте разказа в „Слънчогледите“. Писателят рядко се спира на подробности, които биха отдалечили и „размазали“ фокуса с излишно философстване. Той проследява промените, които външни или вътрешни фактори провокират неподозирани сили у героя му. Дали ще го постави в изолация или ще го хвърли направо в лапите на непознатото, той внимателно пресъздава промените, които настъпват у героите му и оставя на читателя да довърши случващото се, което първоначално може и да бъде (привидно) докарано до самия му край. А кой може да каже какво е начало и какво е край?

Това не означава, че Явор Цанев пренебрегва обстановката. Напротив, придавайки й нереалистичен в повечето случаи, но съвсем достоверен вид, той използва този фон за по-пълно разгръщане на своите герои, които независимо дали се развиват до неподозирани от тях самите граници или деградират до последен стадий, разкриват и най-скритите ъгълчета от така и непроучения до край човешки мозък.

Можете да си помислите – е и, какво от това? Всеки има своите страхове. Защо да се занимавам и с чуждите? Сигурно е така, но наистина е въпрос на смелост човек не само да ги признае (свои или чужди), но и да им позволи да го отведе до там, от където дори и да се измъкне невредим физически, никога няма да бъде същият.


Иска ми се да кажа и няколко думи за композицията на разказите, но като че ли в предговора си Явор Цанев предлага най-успешната метафора. На пръв поглед те са като семките от слънчогледова пита – аз бих допълнила, съвършени в подредбата си. От друга страна, обаче, от която и семка да започнете да отделяте люспите и да сдъвчете ядката (самата есенция на разказа), няма да си развалите удоволствието. Всъщност, нали не сте забравили, че един от първичните страхове е този от изяждането? Явор Цанев ще Ви го напомни по неподозиран начин, а от Вас зависи дали ще изядете или ще бъдете изяден.