Година -2013 г.
Издателска
редакция – Кети Илиева
По принцип, аз
съм много скептична, когато един автор предложи две книги за една година.
Разбира се, че зависи от автора и ако е човек, когото познавам, ме тревожи
двойно повече. В случая с Явор Цанев, също не направи изключение. Знам, че има
много разкази и повечето неиздавани. Знам, че сборници като неговите са повече
от необходими - мисля, че достатъчно съм се аргументирала тук. Ето защо, едновременно се зарадвах,
но и си мислех дали няма да се разочаровам от новата му книга. За
щастие, това не се случи. Сега ще Ви разкажа защо.
Героите във «Вино
за мъртвите» са от онези хора, които обикновено предизвикват отвращение,
погнуса или в най-добрия случай – съжаление (което е най-противното човешко отношение).
Точно завесата, която отделя техния свят от нашия, уж нормален, е много тънка
граница, която не всеки може да отдръпне, без да нахлуе в един от двата свята,
без да ги повреди. А Явор успява – вижда как те си взаимодействат и рисува това
взаимодействие с думи. Той не търси причина и следствие, той не дава менторски
съвети. Само рисува и оставя на нас да огледаме тази картина.
А ние, докато
разглеждаме, можем да усетим студа на клошаря, допиващ виното в прясно изкопан
гроб (титулния разказ), мъката на лудата жена-регулировчик («Обет»), лишения от
смисъл свят на твореца («Плячка», «Китарата»), отчаянието на болните
(«Кладенецът»). Същевременно обаче не можем да не се ужасим от това до къде води
изолацията на такива хора от другата страна на завесата – «Старицата»,
«Дестилация», «Тихия», «Едно от мен». Ние може и да си мислим, че те са за
психиатрична клиника (направо, «лудница»), но техните светове са магически и
ако искаме, може и да се поучим от тях – «Колелото», «Самовнушение». Само не
трябва да забравяме, че те също са хора. Точно в този момент читателят си дава сметка, че нашето
неразбиране и прекалено желание да изолираме тези хора, за да добруваме (с
всички аспекти на този архаизъм) може да ни коства много – типичен пример за
това са «Метрономът» и «Цигането» (без никакъв намек за така модерната
«политкоректност», с която някои злоупотребяват напоследък) .
В разказите от
«Вино за мъртвите» понякога се промъкват и сенки. Сенки на призраци, дошли да
потърсят това, което им е отнето приживе. «Тука има, тука няма», отново
«Дестилация», «Като старите майстори». Перчемът им се развява на вятъра, а
очите... Е, стига толкова. Не искам повече да Ви развалям удоволствието от тези
срещи.
Животните също са
съпричастни към съдбите на хората. Тях пък съвсем ги подминаваме, а ако
случайно ни се изпречат на пътя, можем да ги подритнем. Замисляли ли сме се
обаче колко предани са те на стопаните си – нещо, за което «Котакът» и «Кучето
на клошаря» ще Ви напомнят с цялата сила на олицетворението. Похват, типичен за
басните, тук е използван за напомняне на онези истини, които крепят света, но
сме склонни да пренебрегнем. «Гарванът» също ще ни напомни за много хора, които
сме захвърлили на боклука (чисто метафорично), само защото крилото им е
пречупено.
Алегорията е друг
похват, много умело вмъкнат в разказите на Явор. Едва ли има почитател на
жанра, който още да не е прочел «Селцето», спечелило специалната награда на
Националния конкурс за фантастичен разказ на името на Агоп Мелконян. Селцето, а
в друг разказ и Кладенецът (едноименната история) са дарени с човешки качества,
за да реагират на алчността и бездуховността на хората.
Да, наистина след
прочита на тези разкази, очите на читателя ще се отворят. И ще гледаме малко
по-различно на света около нас. Този свят, зад чиято фина завеса има още
хиляди. Те не се крият от нас. Ние не ги виждаме.
Благодаря на
Явор, който ми се довери с посвещението. Вярвам, че съм
оправдала очакванията му.
Няма коментари:
Публикуване на коментар