четвъртък, 3 февруари 2011 г.

Мъжете в моя ден


18+


*
Нощ. Сънят не идва. Моите очи не са му по мярка. А Пясъчният човек дебне. И онези човки. От Луната. Гладните. Гладът не познава милосърдието. То е за ситите. Сетивата им скърцат. Смазват ги. С пиене. Ситите забравят, че Милосърдието смущаваше храносмилането им. Сънят ме мрази. Стомахът ми скърца. А не пия. Само да не бях чела Хофман. Ернст!
*
Утро. От взиране в тъмното ли, от страх ли, очите ми са се превърнали в палачинки. Палачинки ли?! Не, мерси! За мен – кафе. С малко мляко. Без захар. Доста захаросано ще стане. Пия го на терасата. Каква гледка! Тази скала ме привлича. Мокро. Бузите ми се зачервяват. Пулсът ми се ускорява. Нагоре. Прималява ми. Пулсирам. Само да не бях чела Виан. Борис!
*
Следобед. Зноен. Чаршафите подгизват. От пот. Душ. Горещ! Илюзорният баланс. Тялото ми не слуша. Гърчи се. Водата ме побърква. Защо излизам от контрол?! Не би било лошо, ако не беше „занимание самотно” (това е съвсем друго, не се брои). Но е! Не нося пеньоар. Нито големи обеци. Само да не бях чела Буковски. Чарлз!
*
Вечер. Безразличният към самотата ми неон се киска. Като надрусана пачавра. Лек ветрец развява новата ми рокля. Показва краката ми. Загар – от солариум. Гладкост – от козметик. Стегнатост – от кростренажор. „Колко си изкуствена!” (това не е от неона). 00:00 часа. Часът на двете двойни нули. „Кис-кис!” Проклетият неон! Да се задавиш дано! Влизам в новия клуб. Откриването е днес. Със закъснение. Само да не бях чела Бегбеде. Фредерик!
*
Зазоряване. July Morning полита от някакво хипарско свърталище. Пише ми се поезия. Само да не бях чела Уайлд. Оскар!