неделя, 27 февруари 2011 г.

Поетично кафене, февруари,


Този месец поетично кафене определи за тема "Свят". Ето и моето участие в него:



1./Малък каламбур между съществителното и прилагателното „свят”/
Свят свят


Свят ли бе –
да го опишеш.
Свят ли бе –
да му простиш.
Свят е светът
(несъмнено),
но святото често
горчи.

А ние го пръскаме –
с обич,
а обичта
(също)
горчи.

Свят е светът –
Несъмнено.
Святост, която
Тежи.




2. Светът ми в черупка
/импресия/


Светът ми се беше събрал в малка орехова черупка. Без ядка. Куха, но не изгнила. Някои я наричат „щит”. Други – „черупка” (каквато си е). Трети – „съдба”. За мен беше моят дом. Малък. Крехък. Свит. Но – пълен.
Веднъж черупката падна във водата. Вода. Течение. Живот. Нищо, че по-късно се оказа разстопеният снежен човек от зимата, която така и не се случи.
Докато черупката се носеше по стичащата се надолу вода, светът ми надникна точно над ръба на черупката. Вляво. И тя се наклони вляво. Как се разтрепери светът ми! Нещо не беше наред. Чудеше се той какво е това „ненаред”, но така и не разбра. Пропълзя по дъното на черупката. Надигна леко глава. Вдясно. И тя се наклони вдясно. Същото „ненаред” си беше там. Все така неясно. Все така страховито. Тогава светът – нали си е мой, - събра смелост. Изправи се. Точно в средата на черупката. Огледа се. Вляво. Вдясно. Напред. (Никога назад!) и разбра. Движеше се. Движението не го плаши.
Светът ми се засмя. Звънливо. Много звънливо. Птиците му отговориха с песен. Слънцето – с усмивка. Широка. Топла. Жадна. Изпи водата и черупката спря. Светът порасна. Бързо. Много бързо. Наведе се. Прибра черупката. И закрачи към лятото. Което ще се случи. Ей сега. Всеки момент.