Стъклопис. Скърца. Стене. Свършва. Сърцето спира.
„На нервна почва е!” Най-точната диагноза.
Нервите осмислиха и битието, и края му. Сега можем да умираме спокойно, неспокойни от тази нервна почва.
Ялова е. Какво ли не сяхме по нея? Обич. Страст. Надежда. Че и вяра! Всичко, обаче, беше оплодено от Червея на Съмнението. Единственият, който намира почвата, нервната, за плодородна. Сношава се ежеминутно с нашите непораснали семенца. Генът му е здрав. Силен. А онези, нашите, мутират. Мутират и ни убиват.
А ние? Ние безпомощно свиваме рамене: „На нервна почва е!”
снимка: http://earthquake.usgs.gov
Замисля ме - за "нервната почва", за съмненията и страхът ни, да се отпуснем в красотата на общуването и да приемем подаръците ну. Не, че няма поводи за тях, но така не си ли създаваме, предварително, негативни нагласи, които непременно ще прерастнат в опорочени и провалени възможности и взаимоотношения. Ужасно е! А имресията - поредната Ви интересна и хубава творба!
ОтговорИзтриване