Югозападни творци в Перник

Девети февруари, 2011 година. Четирима творци – Иван Христов (rudin), Илиана Каракочева (Ина Крейн), Павлина Гатева (670301) и аз, Весислава Савова (rarebird), вече сме в галерия „Марин Гогев” в Перник. Посрещнати сме от читалищния секретар Ани Савова и други служители на читалище „Съзнание”. Топлото отношение на тези жадни за изкуство хора и невероятната изложба на Сашко Йосифов – самобитен творец, който е слушал сърцето си, за да извае от дърво един вълшебен свят, до който ние се докоснахме с преклонение, - ни помага да се отпуснем и да се чувстваме у дома си.
Времето минава бързо и столовете на публиката вече са заети. Съгласни сме да дадем „академичните 15 минути” (А. Савова) и изчакваме още малко, когато млад репортер от местната телевизия взима интервю от нас.
Започваме. Аз имам голямата чест и не по-малка отговорност да представя приятелите си в света на Словото. Благодаря и на всички приятели срещу нас. Уверявам ги, че ние не сме само двама поети и две разказвачки, които ще представим набързо книгите си, а ще им подарим част от своите сърца, обединени от общата обич към литературата, свързани с една тънка, невидима, но много здрава нишка. Тя се заздравява от общите теми в творчеството ни.
На пръв прочит, ние сме обединени от това, че живеем, работим и творим в София. Възпявана и оплювана. Избягвана и търсена. В творчеството на Поли Гатева я срещаме в един умело претворен образ от улицата – „Груйо, който живее в една пряка на Витошка”. Груйо, който изчезва в съседната порта. Ние самите все по-често се скриваме зад тези порти, но това не означава, че не забелязваме какво се случва около нас. Иван, който в първата част на стихотворението „София, София” си спомня стария град, сега алармира за продадените на търг детски градини и създаването на нови „приятелски кръгове”. От своя страна, Ина не спира да търси позагубените ценности и ги намира в метрото, където героят от разказа й „Трандафори” се радва на добрината на хората около него. Аз от своя страна, съм завладяна от магията на нощна София и прочитам откъс от разказа в дебютната ми книга „Приятели” – „Игра на светлосенки”.
Отчуждението и стресът в нашия град ни карат да мечтаем все повече и повече. Мечтата. Друга тема, която прави връзката помежду ни още по-здрава. Интересното е, че Иван и Поли, съвсем независимо един от друг, са я оприличили на птици У Поли те са „Две орлици”, а у Иван – „Два лебеда”. Ина се присъединява към този синхрон със „Сърцето птица” – разказ, в който прозата е не по-малко поетична. Към музиката на тези птици аз добавям песента на щурец от „Когато засвири щурец”.
И все пак, където и да живеем, за каквото и да мечтаем, ние не бихме били творци без Любовта. Любовта има толкова много лица и ние не сме пропуснали да ги отразим в творчеството си, но тази вечер искам да разкажа за усещането, което ни дава криле. Криле да се носим малко над земята. Криле, които пърхат в стомаха. За Поли тази любов е бяла с „Толкова много нюанси на бялото тази зима” най-красивият, от които е „златнобяло – по стените на нашата къща, топлобяло запушила със комина”. Иван също прави асоциации на любовта с къщата в своето стихотворение „Към теб”. При Ина тази любов става „Почти еротична”. Тя ни показва как дори признаците на харесване могат да съживят женствеността. А аз... Аз търся онзи втори шанс на неосъществената любов. Отвъд ограниченията на времето. Отвъд ограниченията на обществото. Прочитам откъс от разказ „Бяло”.
Обичта между нас четиримата доведе до взаимни вдъхновения и дори съавторство. Ина и Иван написаха по един разказ върху общата тема за овена Горчо – един „Въртоглавец”, в които гледните им точки се допираха съвсем убедително. Аз имах честта и отговорността да бъда официален коректор и неофициален редактор на последната книга на Иван и благодаря от сърце и на тримата за вдъхновенията и уроците по естетика, които ми дават със своето творчество.
В момента, в който съм довела публиката до извора – творчеството на моите приятели, - аз им давам възможността да пият директно от него, като давам думата на творците. Те представят своите книги с толкова искреност и обич, че в публиката има просълзени хора. Не само защото повечето са израснали в родния край на Иван, а други – в този на Ина. Не само защото стихотворенията на Поли могат да разчувстват и най-леденото сърце. Не само защото моите разкази са за обикновените необикновени хора, които са винаги сред нас. Защото ние бяхме сред приятели, с които се свързахме в света на изкуството и с които ще се срещаме отново и отново.
Официалната – колкото и да се опитвахме да избягаме от тези условности, - част приключва и е време на чаша вино да дадем автографи и да поговорим с нашите нови приятели.
Тръгваме си, за да можем, както казва Пипи Дългото Чорапче, „да дойдем пак”.

По-късно, очаквайте и снимков материал от събитието във фейсбук.