неделя, 20 февруари 2011 г.

Интервю със Светлин Стратев




От Весислава Савова


Светлин Стратев. „Истории от Квартала”. Това е всичко, което знам за младия човек, когото очаквам за интервю след молба от издателката му – многуважаемата от мен дама Весела Люцканова, която имах честта да интервюирам за електронно списание „Книгите” почти преди една година. Също така знам, че имам среща с „високо момче, с червени обувки”, както описа себе си в предварителния ни разговор по телефона, в който спонтанно преминахме на „ти”. Непринуден, усмихнат и уверен, той ми подава ръка и се спираме на едно кафене, в което да поговорим приятелски, та макар и под формата на интервю.

Въпреки, че съм от авторите, които предпочитат произведенията им да говорят за тях, изкушавам се да те попитам какво би искал читателите да знаят за теб?

Аз съм на 24 години. Завършил съм 96 СОУ „Л.Н. Толстой”. Обожавам футбола. Сега прохождам като спортен журналист.

Откъде започва доброто писане, колкото и относително да е това понятие?
Преди всичко от майка ми, която в приятелски разговори ненатрапчиво ме насочваше да чета. Тя и ми даде куража да пиша. Предпочитани от мен съвременни писатели са Георги Господинов – една от главите на романа ми е вдъхновена от негово произведение, - Петър Бобев (още от детските години) и може би Хемингуей. Всичко друго е талант, който пречупваш през личните си преживявания и постоянство.

Изпращаш ни надежда от квартал „Надежда”. Трудно ли ти беше да я намериш?
Всъщност, аз още я търся. В „Надежда” заприличахме на миньори около разкопките на метрото. Това е една сурова романтика, защото битието е в основата на всичко. Битие, в което се появяват изрази като: „Пари за ракия няма, те за култура ми говорят.” Трудно е, но не невъзможно.

Споделяш, че през трите години писане на романа, често си се отчайвал и си бил готов да се откажеш. Какво те окуражаваше все пак?
През първите шест месеца пишех без да спирам. Тогава реших, че съм готов и започнах да търся издател, тръгнах по различни редакции. Как ли са ми се смели тогава! (усмихва се) Тогава реших, че трябва да препрочета написаното, да редактирам. Намерих много материали, които ми помогнаха в тази обработка. Започнах да пиша повече, стилът ми постепенно се шлифова. Все пак, дори сега, когато книгата е издадена, аз си намирам грешки. Като тази, например, че на няколко места съм прекалил с наречията, които са капризни. В големи количества те са излишни. Винаги съм го мислил, но откакто прочетох „За писането” на Стивън Кинг, който сякаш ми го каза, вече съм убеден в това. Мисля, обаче, че за един млад писател това е нормално. Книгата е като брашнен чувал. Винаги има какво да „отупаш от нея”. Сигурен съм, че след втория, третия си роман, ще изгладя повече стила и ще предложа по-добър език.

Говориш за изглаждане на стила. Това ме навежда на мисълта за езиковата реформа, чиито поддръжници се опитват да прокарат. Как гледаш на това?

Аз съм против премахването на пълния член, както и против опростяването на езика. Така, той само се обезцветява, губи и мелодията си.

Какво искаш да кажеш на твоите връстници и дори по-младите от теб автори, които са приготвили своите книги, но все още се колебаят дали или как да ги издадат?
Искам да им кажа, че им предстои една голяма борба. Хубаво е да се пазят от клишетата и да слушат сърцето си. Нищо няма да ги направи по-оригинални от това да бъдат себе си. И – да дерзаят, да не се предават!

Пишеш ли нещо ново в момента?

Да, подготвям нов роман за следващата година. Намерих една ниша, която все още не е запълнена. Обещавам, че ще ви изненадам.

Кажи ни няколко думи за твоя издател – Весела Люцканова, която е и твой редактор, - и за съвместната ви работа.
Преди всичко искам да й благодаря за това, че повярва в мен. Думите й, че моята книга е втората от години насам, която й е харесала, означаваха много. Тя самата призна, че работата по романа е била повече коректорска, отколкото редакторска. Радвам се, че един толкова фин и ерудиран човек ми подаде ръка.

Как гледаш на публикуването в интернет и по-специално – в литературните сайтове?
Аз поддържам свой блог от миналата година, но от тази го обновявам по-често, с връзка във фейс-бук. Адресът му е – http://hofi-writer.blogspot.com. Там можете да прочетете някои от моите разкази, както и първите няколко страници на “Истории от Квартала”. Целия роман, обаче, нямаше как да бъде публикуван. Както няма да публикувам и следващите такива.

Като споменаваме интернет, напоследък все по-често не само медиите, но дори някои издателства пропагандират електронните книги. Съгласен ли си, че книжното тяло трябва да отстъпи на електронния четец или МР-4?
Да, може би има логика в това. Докато си в метрото ще бъде много по-лесно да извадиш електронния четец, отколкото една дебела книга, но докато дойде този момент ще минат поне 20 или 30 години. Все още има хора, които имат нужда да вдишат мастилото, да усетят шумоленето на страниците.

Със Светлин се разделяме с пожелание за успехи и нови срещи. Сигурна съм, че името му тепърва ще се споменава.