понеделник, 23 декември 2013 г.

Радостина А. Ангелова – „Имаго”



Издателство – „Жанет-45”
Година – 2013 

можете да прочетете 
и тук

Слънчогледи и пеперуди. Реалност и фантазия. Красота и загадка. Така бих определила с няколко думи романа „Имаго” от Радостина А. Ангелова.

Имаго е онзи етап от развитието на пеперудите, при който се превръщат в „самостоятелен възрастен вид, способен да оцелява и да се размножава” (Р.А.) Новото в имагото на Р. Ангелова е, че то може да претърпи и обратна метаморфоза до какавида и разпадането  ѝ на ... До тук със спойлерите. Макар и неосъзнато, героините в романа – млади момичета, които могат да живеят самостоятелно – претърпяват тази обратна метаморфоза, защото всички онези важни хора от миналото ги задържат в полета, който им се полага.

Повествованието на свързаните помежду им като че ли с пашкулена нишка различни истории на момичетата и хората около тях е прекъсвана с цел подсилването ѝ от дневника на изследовател на (зелеви) пеперуди, който от своя страна също умело вплита своята лична история с тази на заниманието си. Точно това подсилване превръща историята в хайку роман (въпреки липсата на тристишия) и донякъде се доближава до звученето на първа част на „Ангели на самотата” от Керуак, та макар и с различна тематика.

В романа правят впечатление гладкият стил и иновативният подход на авторката. Метафората „тяхната чаша вино не беше изветряла”, както и сравнения като това - „сърце като прогорена с цигари покривка на квартален бар” не могат да не събудят интереса на читателя, та дори и да не цели изследване на романа от литературна гледна точка.

Радостина А. Ангелова повдига въпроси от битието като какво е бащинство, защо за „Отец, отче и баща” на испански има само една дума и как това може да се окаже сериозна спънка в развитието на една млада дама, която ще отрича винаги с „нямаше как да стане” при споменаването ѝ.

Може да има читатели, които да се подразнят от свръхсензитивните дарби на трима от героите в книгата, но както авторката твърди, „хората са слепи за очевидното”, а „истината не се нуждае от жестове и гримаси”.

Поезията в прозата, нестандартното в белетристиката, но в рамките на допустимото, без излишна поза, увлекателно съшити, но не с бели конци, истории правят романа наистина добро произведение. Единственото, което не ми допадна това са някои категоризации („наемът беше нисък, кварталът – спокоен, а жилището и хазяйката – отлични” – при положение, че вече е показано или щрихирано в повествованието), констатации („Ако човек носи детското в себе си цял живот, това е хубаво.”) и (опити за) поучения в самото повествование. Знам, че краткостта на този вид проза не предполага излишества, но мисля, че и без тях, романът е достатъчно добър.

Разглеждайки произведението в цялост, не мога да не отбележа работата на Виктор Самуилов като редактор и Мая Любенова като коректор. Колкото и добър да е даден автор, без включването на тези две професии в една книга, винаги има опасност от грапавини в звученето и грешки, които авторът не може да забележи сам. Харесвам и корицата на Румен Жеков – без излишества и кичозно натрупване, така любими на някои други издателства напоследък.