събота, 28 декември 2013 г.

Чайна Миевил – „Морелси”



Издателство „Изток-Запад”
Серия „Magica
Преводач Светлана Комогорова-Комата
Година - 2013

можете да прочетете
и тук

Анотация: Открих за себе си изтънчения хулиган, ексцентричния интелектуалец на фантастиката. Името му е Чайна Миевил. А светът на „Морелси” (в оригинал – Railsea) е толкова заплетен и същевременно толкова реален, че е добре да се запознаете с него. Едно явление сред многото безплодни напъни на някои автори да родят нещо ново в жанра. Weird (шантава, откачена, а не просто – странна) фантастика и не по-малко weird автор. 

Млад окървавен мъж. Плетеница от истории, която можете да започнете откъде ли не, за да разберете как се е стигнало до тук и какво ще се случи по-натам. Близък план, който все повече се отдалечава, за да се озовете на остров, опасан от релси, издигнати над отровната пръст, по които минават къртоловни влакове. Разбира се, че на такъв един влак има и лекари, освен ловци. В плетеницата от (мо)релси няма изход и намирането на една единствена права линия е далеч по-невероятна от появата на ангел.

Как Ви звучи всичко това? Weird (шантаво, откачено, а не просто – странно), както и Чайна Миевил определя своя жанр фантастика, нали? О, нищо не сте разбрали още. & (и – както е изписано навсякъде в романа и то не съвсем от екстравагантност; ако четете внимателно, на стр. 157 ще разберете защо) съвсем не знаете с какъв гениален мозък – визирам автора – ще си имате работа. А гениите винаги са малко луди, макар че такава диагноза няма. И бих добавила, за щастие! Защото ми омръзна да чета нелепи напъни, които се опитват да минат за фантастика, фентъзи, че дори и хорър. Защото се уморих една и съща тема да бъде дъвкана (сори, но това е точният глагол) и от тези, които могат, и от по-посредствените, оправдаващи се с това, че още прохождат автори. Тук няма обвинения, няма и оправдания – който може да пише, може го. За другите остава да четем.

Истината е, че дори не потърсих информация за Чайна Миевил, освен тази на корицата. Симпатичен профил на нестандартен мъж и признанията, които получава още приживе са достатъчни. „Морелси” е първият му роман, който чета, за щастие преведен от Светлана Комогорова – Комата. Никак не ѝ е било лесно, сигурна съм, въпреки богатия опит който има. Използваните от него нови словесни форми са трудни за разбиране и това не е роман, който ще можете да прочетете диагонално, колкото и да е модерно това напоследък. Всъщност, може и да успеете, не знам, но тогава е редно да се сърдите на себе си, а не на автора или преводача.

Впечатлена съм от лекотата, с която Чайна Миевил руши канони, без да съсипва литературата. Спомняте ли си, че колкото и книги за творческо писане да има, толкова и препоръки за съкращаване на прилагателни срещаме там. Е, може би това важи за онези, прохождащите, с измамно самочувствие. Миевил  хваща четката и с няколко замаха рисува един от образите: „ Ентусиазираният, космат, бъчвоподобен...” И вече си го представяме. Ето това е новаторство. Новаторство, изразено и със словосъчетания като: „бозав следобед над потни облаци”. Не мога да не спомена и любимо-омразните ми сравнения, които тук са и с леко намигване: „очи като стафиди, набодени в тесто”. Не е нужно да Ви казвам що за създание описва Чайна Миевил. Само си го представете. Същевременно, очевидно има правила, които му харесват, и то не защото е чел Йосип Новакович (а може и да е, не знам), блъскайки си главата как да образува наречие или прилагателно от глагол. Неговият влак се носи „лъкатушно” (браво, Кома!) и му е все едно по чии правила го прави. Не казвам, че при него не липсват фекалии („дрехите на старци в кучешки лайна”), но Миевил не застива в очакване, за да потресе читателя, а продължава да рисува и фотографира от различни ъгли. И се забавлява – още един ключ към успешно писане и гарантирано удоволствие за читателя.

Героите в „Морелси” са къртоловци, сред които главният, Шам – окървавеният млад мъж – някак не се вписва със своето търсене на собственото си „аз” и неразбирането на всичко в начина им на живот. А те си имат своите weird не само занимания, но и забавления. Като да залагат на битка между петли-пигмеи или гущери-подземници, или бодлокожи къртоплъхове. Залози, за които загряват с битка между танкови бръмбари с размери на длан. Залози, които Шам нарича „математика на диващината” и на които се противопоставя по свой отново weird начин. Капитанката на кораба има своята „философия”. „Философията” в този случай е конкретно животно, което всеки капитан на къртоловен влак има за своя цел. Макар и самата капитанка Нафи да не се вписва сред тези загрубели, цинични мъже, със своите тъмносини очи, изкуствена ръка и „сборник със слухове” - ги ръководи смело в съвсем не традиционния свят. Сигурно защото „вдъхваше лоялност”.  И целият този „стандартен” (не според нашите общи разбирания, а според повествованието в романа) свят бива нарушен, защото се появяват съвсем различни хора. Хора-приятели на Шам, с които ще отидат на края на света – един шаблонен израз, но така представен от Миелвил, че weird е най-мекото описание за него.

Живот, където  небето има два етажа, а светът– четири” (подробно описан на стр. 35-36). Свят, в който „почти всеки иска да изяде почти всички останали”. Свят, в който това, което понастоящем наричаме „технологичен напредък” се е превърнало в „архиостанки”. Обстановката, в която живеят героите на „Морелси” е плавно включена в отделни глави, които прекъсват повествованието при нагнетяване на напрежението, но не за да го уталожат, а като вид почти лирическо, но не и блудкаво отклонение. То придава живост на картината с всевъзможни и от различни видове изкуства изразни средства. За тях Миевил знае точните думи, а ако не ги знае, просто ги измисля.  Като думата „ерухтонен”. Като прочетете романа, ще разберете за какво се отнася. В този свят има много различни малки светове под формата на градове. Един от тях обаче притегля героите от романа с магичната си сила - градът мелез Манихики. Градът, в който на всеки влак важат законите на града, от който идват. Да Ви звучи познато от някъде? Кой от героите какво точно търси там е въпрос на търпение да разберете. А, и на умение да четете.  Междувременно, едва когато Манихики остане някъде далеч, ще се върнете и към началото на романа. Начало, което завършва (оксиморонът е най-малко weird средството в тази книга) с усмивка. И… благодарности, разбира се (така постъпват интелигентните, та били те и хулигани).

Прави впечатление и елегантният реверанс с леко намигване, който този изтънчен хулиган и ексцентричен интелектуалец (така ми хрумна да го наричам за себе си) на световната литература прави към прочетеното и харесаното от него. В романа има достатъчно препратки и Вие ще ги откриете сами.

И знаете ли какъв е бонусът? Открих само една грешка на  стр. 163 – „не беше сиТурен”. Или поне само тя ми направи впечатление. Хубаво е, когато книгите са издържани цялостно от екипа, работил върху всяка от тях. В случая, водещия редактор на поредицата Бл. Иванов и коректора – М. Братованова.  Та в този ред на мисли, да не пропусна и корицата, чийто дизайнер е Иван Гаков – точно така изглежда онази по-странна от ангел единствена релса. Да се рисува по думи едва ли е много лесно.

Единственият недостатък... Хм, дали е недостатък? Добре, да измрънкам само малко – не мога да я нося в дамската си чанта (достатъчно обемиста). Хубаво е, че имаше почивни дни с приятно време и разхождах книгата между дома ми и парка. Вие можете ли да четете в движение?