петък, 6 декември 2013 г.

„Усмивка в полунощ” - Сибин Майналовски





Издателство „Топ преса”
Година 2013
можете да прочетете
и тук


Втора книга за една година – след Явор Цанев, Сибин Майналовски малко ме притесни и същевременно, много зарадва с тази новина. Притесненията ми са неоснователни, но винаги съм с едно наум, когато някой си позволи тази дързост. Зарадва ме, защото вече бях впечатлена от разказите му в „Сянката”, за които Ви разказах тук

И така, „Усмивка в полунощ”. За първи път прочетох този разказ в „Изборът” – последния (за сега, вярвам) сборник с отличени творби от конкурса „Златен Кан”, докато се прибирах от Благоевград с приятели. Тогава всъщност още не познавах Сибин и съвсем безпристрастно спечели симпатиите ми – както с изключително богатия образ на Тери Сторн, така и със самата Зелена Котка – и животинчето, и кръчмата, която ще се появява в (почти) всички произведения в този сборник на най-непредвидими места.

Образите, които Сибин създава са задълбочени, изградени многопластово и в никакъв случай нямат графичен характер. Вярвам, че ненапразно Петър Станимиров се е съгласил да изготви корицата, която е повече от шедьовър. Точно такъв рисунък заслужават образите на автора. Сторн е наблюдателен, аналитичен, вглъбен в себе си маг, който ненатрапчиво следва повелите на своето призвание. Джонатан Деветте Пръста е с бързи реакции, предвид изключително логичната си, но и светкавична мисъл – именно в този образ Сибин влага своя усет за детайлите, които често се пренебрегват от по-неопитните писатели в жанрове като фантастика, фентъзи и хорър. Били Зеленчука – вятърничав пройдоха, който обаче е и изкусен пълководец. Художникът Питър е нов образ за разказите от цикъла. Той е перфекционист, напълно отдаден на изкуството и въпреки шаблонното „Бях вложил в нея цялото си сърце и душа”, разкрива отношението на този герой към всичко, което върши. Сигурно и затова говори за себе си в трето лице, надявайки се да се отърве от този си навик. Съвсем не е за пренебрегване и второстепенния персонаж – такава богата палитра от елфи, дриади, (празноглави) амазонки, дракони включително и дракон-метаморф (моля, моля – те не снасят яйца), джуджета, елегантен вампир, сукуби... Прочетете, за да им се насладите. Това не са безразборно нахвърляни щрихи, а истински, живи създания, които можете да „видите”, предвид реалистичния рисунък, дори и да нямате достатъчно въображение.

Историите, в които героите на Сибин се забъркват са разнообразни и жанрово преливат от фантастика във фентъзи, от фентъзи в изискан хорър. На някои от тях можете да се посмеете от сърце, други ще Ви замислят, а колкото и „корави” (както се казва) да сте емоционално, няма да останете безразлични към тъгата. Е, за мен меланхолията и носталгията не са сред любимите ми усещания – както за мен самата, така и в литературата, но не можем да отречем съществуването им, само пречупвайки всичко през призмата на собствената си гледна точка.

Та като споменавам това пречупване, редно е да кажа, че всички разкази в сборника ми допаднаха от литературна гледна точка, но не всички ме грабнаха с тематиката си.  Редно е и нещо да не ме е впечатлило максимално, нали самият Сибин ме определя като „най-критичния от всички критични критици.” Но дори това е добра новина, защото както неведнъж съм споменавала – като съставител на алманаха „Кръстопът на изкуствата”, като редакатор на „Мечове в града”, а и в някои от ревютата - ако един сборник не предлага за всеки вкус по нещо, той е обречен.

В „Усмивка в полунощ” има и няколко есета. Тук ще отворя скоба, напомняйки най-сбитите определения, които съм срещала (по Й. Новакович) – белетристиката означава „имам нещо да пресъздам”, а есето – „имам нещо да кажа”. Това, което Сибин ни казва с есетата си не е нищо ново, но той е имал нужда да сподели терзанията си и най-малкото, заслужава уважение за смелостта. Не всеки е готов на такава постъпка. Както казва Пруст в „По следите на изгубеното време” (превод Лилия Сталева), „започнах да мисля, да чувствам – еднакво безрадостни действия”. Иска ми се да преодолее разочарованията и ако писането на такива гладки есета му е от полза, нека ги има! Те са красиви, въпреки вложените чувства. Или точно заради тях?

Освен художника на корицата, няма как да пропусна още един човек от екипа, благодарение на когото разказите достигат до читателите. Това е съставителят на предговора – Бранимир Събев. Всъщност, той е и човекът, който ми показа света на Сибин Майналовски и ме убеди, че си заслужава да го опозная. Аргументиран в думите си, Бран няма да Ви подведе с препоръчването на качествена литература.