понеделник, 2 декември 2013 г.

Артър Куинъл – „Махди”



Издателство „Прозорец”
Година 1999
Преводач - Васил Дудеков-Кършев

можете да прочетете

Артър Куинъл е всъщност псевдонимът на британския писател Филип Никълсън, роден на 25.06.1940г., починал на 10.07.2005 г. Може би най-известната му книга е „Мъж под прицел”, която също така е и филмирана. През изминалата седмица прочетох „Махди” (също филмиран, но не съм сигурна дали е излизал на български)  и въпреки че едва ли е най-добрият политически трилър, който съм чела, ми се иска да Ви разкажа за него.

Преди всичко, защото идеята наистина е впечатляваща и дори шокираща. Това, че световните сили винаги са работили в посока владеене на петролните запаси не е нищо ново. По-интересни са начините, до които прибягват. Някои от тях дори прекрачват границите със здравия разум. Разбира се, нека си напомним, че това е художествена литература, а нейната цел не е да информира, а да замисля.

Запознатите с исляма като религия сигурно знаят, че пророкът Мохамед е обявил „идването на Божия имам, който ще изпълни света със справедливост” (мото към книгата) и ще се казва ал Махди. До тук, отново нищо кой знае колко потресаващо – всеки пророк, без значение от религията, е обявявал идването на своя заместник и това е по-скоро начин да държи следовниците си в нужното подчинение. Интересно става, когато световните сили – ЦРУ, МИ-6, Мосад, а “за разкош” и КГБ – се заемат с осъществяването на едно пророчество. Съвсем не водени от религиозни, респективно – морални подбуди.

Много силен образ е този на един от малкото тройни шпиони, които не само не са били убити, но се ползват с уважение от всички разузнавателни управления, Причард, живеещ преохолно в малайската джунгла. Легендарната му музикална уредба, интериора на къщата му, наподобяваща „бял коледен сладкиш”, красиво момиче... В началото на романа е може би и едно от най-добрите описания за това как се подготвя пура и ще си позволя разточителството да го цитирам не толкова от литературна гледна точка, колкото спомняйки си някои реакции на хора, които уж много разбират от това как се подготвя пура за пушене:

Тя отвори махагоновата кутия, извади голяма пура „Карлос и Карлос” и като я доближи до ухото си, започна да я върти между пръстите си. Удовлетворена, взе малка сребърна гилотинка и отряза крайчеца на пурата, после я подържа над пламъка, като ритмично я обръщаше и затопляше между крехките си пръсти...” (тук ще спестя реакциите на героите) „Накрая  взе третата чаша, потопи крайчеца на пурата в коняка и като се усмихна за трети път я подаде на...”

Всичко това се полага на шпионина след толкова години работа и се предполага, че вече не се интересува от нищо друго, освен собствения си комфорт. Това, до пристигането на агента от ЦРУ Хоук. Тогава Причард му „пуска мухата”, както се казва в такива моменти и ще се задействат колелетата на световната машина. Американците ще изберат за сътрудници британците по старо правило, познато ни от шпионските трилъри, че това е най-сигурният начин да се измъкнат безнаказано в случай на провал. Те започват операция „Мираж”, но Мосад и КГБ също няма да останат със скръстени ръце.

Това е сюжетът накратко. Малко разтеглен и дори досаден на места в нахвърлянето на твърде много образи и твърде много излишни разговори, които подготвят финалната, грандиозна сцена на „чудото”. Наред с интересните сравнения – „ще стискам тайната като вещица чатала си” „ще използва червата ми като каубойско ласо”, герой прилича на „доволна крава с кафяви очи”,  - не мога да не отбележа, че бях подразнена от някои твърде директни заключения, от които няма нужда, тъй като описанията, както и паралелното разгръщане на характери и обстановка са абсолютно достатъчни.

Тъй като започнах с образа на Причард, е хубаво и да завърша с него. Съвсем  не от (дразнещи за мен) патриотични подбуди – британците да контролират света поне докато техният петрол в Северно море свърши – тройният агент организира цялата тази успешна операция. От години е внедрил там Махди, който се оказва негов син, за чието съществуване само се загатва в началото и то по-скоро като слух. Съжалявам, но за мен с това образът на агента е съсипан и може да бъде харесан само от домакини, които дълго въздишат по сапунени сериали.

Не мога да не отбележа и не до там качествения превод. Кому са притрябвали турцизми (та дори и преди двадесетина години)? Толкова ли е беден българският език, че трябва да чета такива изрази като „ще го направят съвсем ачик”? Бързам да опровергая някой, който би предположил, че героят говори на странен диалект и това е по-скоро майсторство на превода. Не, думите са приписани на агент Хоук, чийто речников запас съвсем не предполага такива недоразумения.

Накратко, това е роман с блестяща идея, находчива завръзка и мащабна развръзка, но не до там добро изпълнение и за съжаление, не до там добър превод. Вие преценете дали искате да го прочетете.