"Ничия" от Христина Панджаридис

ИК "Жанет 45"

Година - 2014

Оформление - Капка Кънева

Редактор - Янко Енчев

можете да прочетете

и на страницата

„Ревюта– 2014 г.”

Ничия. Каква е първата асоциация, която правите, когато изречете тази дума? От една страна, може да бъде със значението на „независима, неподлежаща на притежание”. От друга, обаче, може да бъде вопъл на самотна жена, която не е желана от никого. Но нещата не могат да бъдат толкова опростени, когато говорим за автор, какъвто е Христина Панджаридис. Вече Ви споделих впечатленията си от романа ѝ „Ярост”, написан в съавторство с Димитър Стоянов, тук. Също така, тя е и прекрасен хайку автор, като доказа този свой талант на международно ниво. Не ме разбирайте погрешно – нито пиша биография на Христина, с която се познаваме от достатъчно време, нито рекламирам възможностите ѝ. Само рамкирам най-важното от нейния талант, което е необходимо да имате предвид, докато четете романа ѝ.

„Ничия” е съдбата на една българка, принудена да живее в Испания. В своите размисли, в които авторката е заложила на нелекия похват на вътрешните монолози и диалози, героинята разкрива на няколко нива своя живот. Границите между минало и настояще се сливат по каноните на хайку – всичко се случва само и единствено в този момент, в който Доротея, героинята, говори. Затова, дори и без да прочета нито едно тристишие в романа, мога да го нарека хайку роман – белетристична творба, своеобразен дневник на героя (или автора, заживял в кожата на героя). Подобно на много класици в жанра „Хайку”, Христина Панджаридис се стреми към доброто, красивото и душевната хармония, но знае, че пътят към тези естетически категории не е лек и го проследява внимателно, без да избързва и да се втурва в различни посоки и най-важното – без да идеализира. Дори и на пръв поглед да останете с впечатление, че романът наподобява пъзел, който трябва да наредите сами, ще откриете в тайните му простичкото ръководство за съединяването на тези отрязъци от време, места и лични преживявания, маркирани с белезите на чувствата и емоциите. Авторката не е щадяща спрямо героинята си в това отношение – кара я да преживява отново мъката, чувството за вина, осъзнаването на собствените си грешки, - но намира точните думи, с които да ги бележи.

Диалозите, които героинята води с починалата си дъщеря, както и нейните сънища – средство за пречистване и компенсация на липсите в реалността, - биват навестявани от антагонистите в романа, които подобно на театрални декори се появяват на точното място и в точния момент и при оттеглянето си, оставят своя отпечатък, но не се натрапват и не остават да висят грозно на заден план.

Да се върнем на хайку уменията на Хрстина Панджаридис. Тя наблюдава внимателно метаморфозите на своята героиня и ги щрихира още по-внимателно, за да им даде възможност да я доведат до финала, който макар и оптимистичен със своето прозрение, повдига още куп въпроси за свободата, за любовта и за тясната връзка помежду им. На места може да Ви се стори, че авторката бърза да конкретизира, но обърнете внимание – това са прозренията на нейната героиня, до които са я довели нелекият ѝ досегашен път (дао) и неясният, загубен в мъглата на безпокойствата и емоциите, който предстои. Единственото, което не мога още да приема, това е наслагването на удивителни знаци при ескалиране на емоциите, но това е авторов похват и невъзможността ми да го приема не омаловажава желанието ми да го разбера. Сигурна съм, че не е използван напразно и може би при повторен прочит на книгата ще успея да проумея, че без тези удивителни тонът би променил ритъма на творбата. А ритъмът този път не е накъсан като в „Ярост”.

Ако ме попитате дали можете да не прочетете „Ничия”, ще Ви отговоря така, както отговарям всеки път, когато прочета стойностна литература – може разбира се, но от това ще загубите само Вие, защото наред с изброеното по-горе, Христина предлага още много изненади, голяма част от които съвсем иновативни или поне погледнати от различен ъгъл, а това само ще разшири собствения Ви усет за красота и ще Ви помогне да надникнете в ъглите на самотата, която може да бъде и не просто положително, а градивно преживяване.

Накрая, но не на последно място, искам да отбележа, че и редакторската намеса, и оформлението на корицата са на ниво – никаква изненада от издателството, но си заслужава да се отбележи. Особено след не едно или две недоразумения, които попадах в последните месеци от други издателства. Не пренебрегвайте тези детайли, защото без тях книгата едва ли би била същата.