четвъртък, 6 март 2014 г.

Чарлз Буковски – „Любовни истории на обикновената лудост”



Издателство – „Архетип”
Година – 1991
Преводачи: Румен Баросов, Панос Статоянис

можете да прочетете
и на страницата


            След като написа 26 книги с проза, 14 книги с поезия и 9 киносценария (един от тях с режисьора Марко Ферери и с Орнела Мути в главната роля); след като тялото му позна всички венерически болести, ожени се два пъти, сдоби се с една дъщеря и безброй „незаконни деца“; след като работи 14 години („най-идиотските в моя живот“) като пощенски служител, от време на време като журналист, градинар, боклукчия, сервитьор, бияч в бар, събирач на памук, момче за всичко и т.н.; след като спечели доста пари на конни състезания и прахоса много повече „залагайки на куци коне“, на комар, по курви, на нощни фиести, черпейки наляво и надясно; след като се спаси по чудо от вътрешен кръвоизлив (1969), след като унищожи белите си дробове, стомаха и най-вече черния си дроб с невероятни количества алкохол; след като…, след като…, след като изживя един живот, скачайки като топка за пинг-понг между ада на всекидневието и рая на „абсолютната си невинност“, в началото на 1991 г. почина големият американски писател Чарлз Буковски.”
Панос Статоянис

По-добро представяне от това едва ли бихте намерили, затова и си позволявам цитата по-горе. Винаги съм харесвала Буковски заради неговия стилен цинизъм, циничен реализъм и въображение без поза.  Поезията му в „Любовта е куче от ада” често е сред книгите, с които си почивам от някое по-трудно за асимилиране четиво, а в прозата му – конкретно в разкзите тук, - намирам толкова поезия, колкото „драскачите на вертикална проза”, както напоследък клиширано, но и заслужено се заклеймяват някои самообявили се за поети персони, трудно могат да постигнат. Преди да премина към  самите разкази, ето превода на  част от анонса в GoodReads – това заглавие е съкращение на „Ерекции, еякулации, ексхибиционизъм и други истории на обикновената лудост”. Ако това не Ви е отказало да прочетете ревюто ми, което е без претенции за изчерпателност, а по-скоро няколко щриха към разказите в българския превод, няма да Ви попречи да прочетете и книгата.  Всъщност, аз ще я препрочета на английски – най-малкото защото в българския вариант разказите са една трета от тези в оригинала. Другата причина съм я оставила в заключителните думи.

            Най-красивата жена в града. Портретът на Кас оживява още в началото на историята и то с кратки изречения, изпълнени с етимологични фигури, за които някои „разбирачи” казват, че били повторения, които трябва да се поизгладят (цитирам по памет). Не са за пренебрегване и елиптичните (безглаголни) изречения, които пак такива разбирачи сливат в едно, защото били много кратки. Въобще, нестандартни похвати, които няма смисъл да се опитвате да разбирате, ако не приемате, че литературата е малко повече от граматика за седмокласници. Разказът донякъде ми напомня песента на Ленард Коен „Сузан”. Всеки творец е бил впечатлен от някоя „смахната”, но не всеки е стигнал до гениалното проникновение за нейната индивидуалност. А тук е намерило място и култовото изречение, което ми се иска повече „куклички”, които далеч нямат красотата и индивидуалността на Кас да прочетат: „Щом приемаш черпенето, сама си търсиш белята.“. А Кас? Кас най-после успява да се справи с красотата си като се самоубива. И това след като е научила какво е истинското щастие на споделеността. Или може би точно заради това.

Денят, в който говорихме за Джеймс Търбър. Изкуство, приятелство,  късмет – все проклятия за твореца. Особено ако самият той трябва да се грижи за някого по време, в което има нужда от грижи. Ако сте прекалено префинени, може и „Безсмъртен хуй, безсмъртни стихове!” да Ви дойде повече като констатация, но аз съм от тези, които предпочитат истината пред сладникавите евфемизми и след като и така, и иначе си ги говорим тези неща, какво нередно има? Понякога обаче не е лошо да се вживееш в ролята на безсмъртния и да опиташ малко от удоволствията му – като обикновен смъртен.

Двадесет и пет дрипави скитници.  Още преди да прочетете разказа, вярвам, ще обърнете внимание на чудесната графика, която постига Буковски между (цинични) реплики на двама герои и собствените му действия. Вие ще разберете какво се постига с този похват – още един от нестандартните, лишени от поза. За мен специално, в този разказ е и най-точно постигнатия портрет с няколко думи, а именно: „хулиган, ето какъв бях. винаги съм мразел работата, винаги съм разчитал само на късмета си.” И вече можете да си представите героя (а защо не и автора) в ежедневието без да имате нужда от подробни описания на един негов ден. Разбиващ клишета, неподправен и естествен – такъв е Буковски, такива са и разказите му.

Една красива любовна история. Самото заглавие само по себе си може и да е романтично, но от Буковски звучи направо оксиморонно. Какво пък? Едва ли сте от читателите, които не обичат изненадите. И наистина, не очаквайте много – за автор като него да не се случва нищо означава никой да не влиза в кафенетата и никой да не се напива. На него му е хубаво да бъде сам, дразни се дори от присъствието на паяка. Мрази остаряването, защото в повечето случаи то е грозно. И все пак... Той открива любовта в планини от ужасяващи месища и открива не защото е красива, а защото на него му е спокойно. Това обаче не е неговият живот и си тръгва. Дали е прокълнат гений или обикновен луд никой не може да каже. И не бива. Разказите не се пишат, за да се прави психоанализа на автора.

            Живот и смърт в болницата за бедняци. Една малко извратена, но и твърде реалистична гледна точка за милосърдието и срещите със смъртта („Баба Смърт” я нарича Буковски). Извратеният този път не е (само) авторът.

Машина за ебане. Моля пуританите да ми простят, но предполагам, че още когато са видели името на Чарлз Буковски са се отказали. А и това е заглавието  на разказа. Заедно с „ебането”, „лайната” (определение за всичко, което ни заобикаля) и накъсаните, несвързани (само на пръв прочит) диалози, Буковски отново е в стихията си замисляйки се и замисляйки за логиката на живота в простите неща като „ебането” и не само, прозряна от един „луд”. Геният на прогреса обаче не може да победи природата – в случая, женската природа. Повярвайте, като жена ми е трудно да го преглътна, но – факт! А последното изречение – въпрос към читателя – си е съвсем риторичен. Ако искате отговаряйте, то  и без това няма смисъл.         


            Проблеми с акумулатора. Проблеми да искате у Буковски. И не само екзистенциални, а и съвсем битови. Всъщност, Вие съгласни ли сте с това, че всички хора изглеждат перверзно? Или още не сте се вглеждали? Една от причините може и да е страхът. А за него мислили ли сте?

            Убийството на Рамон Васкес. Герой, не – звезда от нямото кино. Когато звезда срещне фенове, дори и да говори за „парите, силата, славата,” нещо задължително не е наред. Какво точно е то в този случай ще можете да разберете и сами. Този разказ провокира въпроса за посредствеността – нещо, което често не забелязваме, стига да не ни е удобно.

Изнасилване! Изнасилване! Наистина жените, които знаят какво искат, но не знаят как да го постигнат са повече от онези, които знаят какво искат и си го казват направо. И все пак, по-голяма част от мъжете предпочитат първите. Дори това да им коства една нощ в затвора. Хубавото при Буковски е, че не търси причината, не задава въпроси – само следва нишката на свой (измислен или не, кой го е грижа) спомен и въпросите остават за нас, читателите.

            Бележки за чумата. Супер! Няма нужда да отваряте речник, за да си припомните що е то чума – и в буквален, и в метафоричен смисъл. Какво толкова? – бихте си казали. Сигурно, нищо, ако не е пресъздадено от Буковски. Не е първият, който я персонифицира, но неговият начин е доста weird (шантав, откачен) – ще Ви усмихне, ще Ви натъжи, а накрая, стига да искате, може и да Ви замисли – „принципът на разбирането” заслужава

Раждането, животът и смъртта на един ъндърграунд вестник.  Пародия, ирония и самоирония – все похвати, които изглеждат много лесни на пръв поглед, но  не всеки успява да ги използва без да изглежда гротескно. Излишно е да Ви казвам, е Буковски е един от тези, които успяват да се справят. Сигурно причината е в това, че не е гледал достатъчно на сериозно на литературните си творения и е писал така, както е можел най-добре – с култивиран талант. Диалозите, представени като в пиеса (интересен похват, нали), са достатъчно наситени и провокиращи. Ако някои от гореспоменатите разкази може и да бъдат пропуснати, то точно този си заслужава да бъде прочетен.

Ето я и другата причина да искам да препрочета разказите в оригинал. Ужасен превод  - най-малкото между „отборен град” и „отворен град” (Open city) разликата от една буква може съвсем да Ви обърка, ако не знаете английски. От друга страна, значението на това словосъчетание – когато по време на война един град е обявен за такъв, се предполага да не бъде бомбардиран  (не че винаги се е спазвало) - е загубено в превода. Да не говорим за чистата проба мързел да представят пряката реч с тирета (по български), а не в кавички (по английски). Съжалявам, каквито и да са били причините за тези дребни недоразумения, не мисля, че Буковски ги заслужава. Циничен е бил човекът, но не чак толкова.