четвъртък, 26 февруари 2015 г.

Краси Станкова – „Беатриче“

Издателство – “GAIANA book & art studio”
Година – 2014
част от

Краси Станкова – познавам я сравнително отскоро, но нейната откритост и готовност да споделя идеи прави впечатление и ѝ се доверих, когато пожела да ми подари „Беатриче“. Сравнително луксозното издание, обещаващото име на издателството, към което имам пристрастия и не ги крия, вмъкнатите черно-бели фотографии и последната дума (тези, които ме познават, знаят, че винаги прочитам последната дума от една книга, преди да я започна, въпреки че някои са възмутени от това) „птица“, вече ме бяха настроили да прочета роман, който може би, дори ще запомня.

Какво представлява романът „Беатриче“? Това е своеобразен пачуърк от думи, в който са вплетени различни истории, посредством които главните герои Беатриче и разказвачът общуват помежду си било наживо (малко по-късно се разбира, че не е съвсем „наживо“), било в интернет пространството. Различните парчета от тази еклектика, разпрострели се от къси разкази до преразказани и обновени легенди, са „съшити“ от коментарите и спомените на героите, както и от вмъкнати, само на пръв прочит, странични участници. Като се замислите, не е ли не само животът като цяло, но и всеки един ден, плетеница от различни и често взаимоизключващи се „случки“, които му придават цялост? Да, понякога са уморителни и ни идватв в повече. И точно да си кажа, хайде, стига толкова, авторът предусеща това и прави такъв обрат, който макар и да подозирах бегло, успя да ме впечатли.

Интересен е подходът на Краси да пише от мъжка гледна точка. Да се влезе в чужда кожа (ще ме прощавате, но идиомът “walking in someone’s shoes” е меко казано нелепо да бъде преведен буквално) е най-малкото, доста смело начинание. Не искам да давам категорично мнение дали Краси се е справила или не с тази задача. Най-малкото, което е, защото съм против твърдения от типа на „Един мъж никога не би...“ Кой мъж? От тези, които познавам, няма двама, които да разсъждават, живеят, дори да се хранят по един и същи начин. Този мъж, в чиято глава влиза разказвачката, е специален точно такъв, какъвто е и фактът, че тя го прави, е достатъчен, за да задържи интереса ми до края.

А Беатриче наистина е птица. Птица, която продължава да се възражда, макар и да не е феникс (или може би е?), там, където сме дарени с безсмъртие. Струва ми се, всички ще се досетите кое е това място.


За себе си, аз открих някои слабости, но винаги ще помня първите ми уроци за писане на критика или така модерното сега „ревю“. Един от тях гласи  - чети и обсъждай това, което имаш пред себе си, а не което имаш в главата си (цитирам по памет). Никога няма да разширим съзнанието си, ако пречупваме това, което четем, само през собствената си ценностна система, без да му дадем шанс да се докосне до нея. Важното е, че в книгата няма нелепи недоразумения, (почти) няма правописни и граматични грешки и най-важното – авторът не се вживява в ролята на ментор, а проследява онзи отрязък от живота на героя си в по-голямата част, като показва, а не разказва. Достатъчно, за да отделите два-три дни за прочита на „Беатриче“.