„Малкият зелен бог на агонията”

Издателство „Бард”

Година – 2013

можете да прочетете

и тук

През 2011 г. Стивън Джоунс сътавил антолгоията с оригинално заглавие A Book of Horror, а само две години по-късно издателство “Бард” я предлагат на български с много добрия превод на Юлиян Стойнов, но озаглавена „Малкият зелен бог на агонията” – едноименният разказ на Стивън Кинг, с който започва антологията. Не ми се иска да разсъждавам за причините, но със сигурност не само името на Краля би продало книгата. Допускам, че една от причините, извън рекламния трик, е в следното - във всеки разказ на ужаса се изследва една агония и само въображението на автора може да начертае пътя, по който човек ще мине за да се оттърве от нея или да ѝ се отдаде изцяло. Отделно, ако подобно на мен, още от дете обичате да Ви настръхва кожата, то няма как да пропуснете разказите. Обичта ми към страшното и загадъчното датира някъде от момента на първия ми самостоятелен прочит на „братята фашисти” :) После минах през „Пясъчния човек” на Хофман, запознах се майсторите на ужасите и шансът да чета разкази  на все още живи наши съвременници си е наистина „бон”.

И така, първи в книгата, както казах, е едноименният разказ на Стивън Кинг. Ако трябва да бъда откровена, историята не е нито нова, нито нечувана, но именно тук проличава майсторството на талантливия разказвач. Както неведнъж съм заявявала, истории за разказване имаме всички. Интересното е кой как го прави. Едно е да ми кажете, че нечии зъби са били развалени, изгнили и т.н., съвсем друго е да чуя или прочета: „отвърна на усмивката му с два реда оголени зъби, наподобяващи килнати надгробни камъни.” Едно е да ми кажете колко боли (каквато и да е болката), съвсем друго е да направите разграничаване между болка и агония като дори персонифицирате втората. Така, че да мога не само да я видя, но и да я усетя като своя.  Всичко при Краля е на място (браво и на г-н Стойнов, който е успял да го предаде на български, без да изгуби очарованието му). Ако някои мои познати вмъкват научна терминология в разказите си  и тя увисва като съдрана кръпка, то точно в този разказ могат да вземат нагледен урок кога това е допустимо и как може да бъде вмъкнато незабелязано и най-важното – без да дразни. Едно супероригинално сравнение след тази дума Ви кара дори да се усмихнете. За всички нас, които харесваме Стивън Кинг е ясно, че в по-голямата си част този разказ е автобиографичен. Но той може да бъде и историята на всеки един от нас.

Струва ми се идеята да се започне с Кинг не е добра, защото колкото и изявени в областта си да са разказвачи като Кейтлин Р. Киърън („Прахан, стомана и кремък”) и Питър Краудър („Призраци със зъби”), то някак разказите им остават засенчени от силата на „Големия”, а историите им – на първия за почти всички възможни палежи в историята на човечеството, а на втория за едни скелети, но не в килера, а на тавана (разбирайте, съвсем метафорично), - бледнеят. Да не говорим за евтините трикове като минаване с длан пред лицето и хоп – то вече се е променило! А може би просто не са мой тип разкази на ужаса. Или пък вече съм ги чела, разказани по-добре. В това е очарованието на всеки сборник разкази, без значение от дължината им – има по нещо за всеки. Ако са насочени само към определен тип читатели, биха загубили стойността си.

Следващият проблясък за мен идва от Анджела Слатър и разказа ѝ „Дъщерята на майстора на ковчези”. Дали ще погледнете на момичето-героиня в разказа като на параноидна шизофреничка, която разговаряйки с мъртъвци е готова да защити себе си с убийство или като на наистина надарена със свръхестествена дарба самотна девойка е въпрос на лична нагласа и прочит, но със сигурност няма да търсите аналогии с вече познати Ви истории за майстори на ковчези. Признавам си, че хомосексуалните наклонности (на героинята, на авторката – те не ме интересуват) ми дойдоха в повече, но след като една любовна история ще бъде опорочена, нека бъде опорочена до край.

„Корени и прочее” на Брайън Ходж ме накара да се усмихна на няколко места  въпреки зловещите ритуали по събуждането на мъртъвци, които не успяха дори да накарат онзи първичен страх да овладее съзнанието ми. Това е история, подходяща за лагерен огън на скаути и то при положение, че са на не повече от петнадесет години. Само припукване на горящи съчки в безлунна нощ може да подсили ефекта на разказа.

„Кажи ми, че ще те видя отново” на Денис Етчисън е трогателна история до толкова, до колкото момче, което влиза в пубертета и би трябвало да се вълнува само от играта на хормоните, се налага да се бори с ужасни видения, предизвикани от смъртта на майка му и брат му. „...в живота има много умирания и няма значение кое от тях ще е Смъртта” е твърдение, което може би ще порази любителите на сапунени сериали, но незащитено в текста, някак увисва. Отново, лично мнение.

Ето я вече и „тежката артилерия”, както се казва. За мен, най-добрият разказ в този сборник (не, не пренебрегвам Кинг, и аз много го харесвам) – „Музиката на Бенке Карлсон, Убиеца” от Йон Линдквист. Често срещаната история на овдовял млад мъж, останал да се грижи за подрастващия си син излиза извън всякакви очертания и съм сигурна, че каквото и въображение да имате, едва ли бихте предусетили края му. От друга страна, същото може да се каже и за музика, дошла сякаш от онзи свят. Срещали сме я вече. Аз, за последно, у наскоро прочетената от мен „Планините на безумието”  от Х. Ф. Лъвкрафт и по-точно в разказа „Музиката на Ерих Цан”. Мисля, че е достатъчно да Ви кажа, след като знаете за пристрастието ми към Лъвкрафт, , че Линдквист достойно застава до големия разказвач.

„Грешен отговор” на Рамзи Камбъл също е малко разочарование за мен. Телефонът като връзка с „онзи” (който и да е той , но със сигурност нямащ нищо общо с Вашия) свят, телевизионна игра на живот и смърт и край, за предизвестеността на който можете да заложите солидна сума, защото ще спечелите, също не е от моя тип разкази на ужасите. Това, че на моменти се прокрадват миризми, неестествени шумове и други евтини трикове, съвсем не е от полза за историята.

Съвсем по друг начин стоят нещата с „Алиса в пластмасовия свят” на Робърт Шиърман. Тук, заглавието би трябвало да Ви е подготвило за предстоящата история. Е, грешите. И ако на пръв прочит историята за swing в сексуален смисъл между две съседски двойки може и да Ви отврати, то само продължете да четете. За мен, Шиърман е един от най-добрите психолози-специалисти по семейни драми. Не по отношение на връзката между съпрузите, а от гледна точка на снобските правила, които някои копират, за да бъдат в крак с времето, за да изглеждат (само да изглеждат) образцови. Да, има и хорър елемент, но струва ми се, че това е по-скоро психологически трилър, а не типична история на ужасите.

„Мъжът в канавката” на Лиза Татъл  е идеалният разказ за човек, който си пада по гадатели, предзнаменования и други неестествени намеси, които целят отдалечаване от настоящето с евтини примамки за бъдещето. А точно тук съвсем не е обещаващо. Какво да Ви кажа, и този разказ не ме  грабна особено, въпреки че и не ме разочарова. Подходящ е за леко четиво в края на дълъг ден.

Реджи Оливър успя да задържи вниманието ми с неговата „Детска задача”. Да оставиш детето си на близък роднина с меко казано особен характер, само по себе си е предпоставка за ужас – и буквално, и преносно. Обичам класическата схема за писане– една добре описана, без излишества обаче, природна картина, която да контрастира с предстоящата история винаги върши работа.  Би било смешно, ако авторът, подобно на класически майстори на хоръра като По и Стърджън, не изпипваше всеки детайл. Хорър, който и замисля е вече истинско удоволствие. Това е онзи „флирт с читателя”, който е позволен. Другото е излишно кокетничене, от което няма смисъл, колкото и ефектни да са някои похвати.

Майкъл Маршал Смит пък успява да остави на въображението на читателите си края на историята „Нещо мрачно и печално”. Започващ с игра на думи, авторът ще продължи да очарова с владеенето им, а самият разказ може дори да Ви подведе на моменти. За мен, гаранция за качество.

Ще оставя без коментар последните два разказа в сборника – „Близо до Зенор” от Елизабет Хенд и „Последни думи” от Ричард Крисчън. По някакъв начин хорърът в тях ми избяга, а агонията, проследена точно по този начин съвсем не ме впечатли. Сигурно има читатели и за тях. Затова не коментирам.

Ако сте любители на хоръра като жанр в литературата и знаете, че той има много начини за изява, заслужава си да прочетете тази антология. Както споменах по-горе, има за всекиго по нещо. Дори един от разказите да е „Вашият”, струва си.  

„Обикновени убийства”, Георги Милев

Издателство „Пергамент прес”

Година – 2011

можете да прочетете

и тук

Божидар Пангелов е човекът, на когото трябва да благодаря за познанството ми с Георги Милев. Защото да познавате такъв човек е богатство. Не мога да кажа, че сме приятели, в онзи тесен смисъл на думата – двама души, които знаят всичко за себе си и споделят отрязъци от живота си. Вижте, отрязъци от творчеството си, със сигурност. И последният такъв „отрзък” е сборникът му разкази „Обикновени убийства”, чийто редактор е Ина Иванова, коректор – Филипа Колева, а художник на корицата – Роси Калудова. Екип, който заслужава аплодисменти, защото под непретенциозната на пръв поглед книга, но достатъчно професионално изпипана, за да Ви накара да спрете погледа си на нея, без да се разсейвате, ще намерите разкази, които ще Ви змаислят, усмихнат, натъжат или ще предизвикат какви ли не емоции, но няма да Ви оставят безразлични.

Накратко, това са историите на Главен инспектор от отдел „Убийства”, който пази перфектния баланс, контрирайки, „Баба ти е главен инспектор”, но няма да Ви позволи да фамилиарничите на „ти”. Истории на най-заплетените случаи до пенсионирането му, които разрешава заедно с помощника си - Младши. Позната схема, нали? „Старата школа” си казва думата и сама по себе си е гаранция за качествено криминале. Може би точно тук е редно да се запитате – ами какво толкова, не се ли начетохме на такива разкази? Сигурно сте. И аз съм. И то не само на чуждестранни, но и на български автори. Истината е, че от съвременните ни писатели криминалисти, освен Андрея Илиев, само Георги Милев успява да постигне класа и същевременно да бъде оригинален, без да оригиналничи.

Наред със заявките за своята „гениалност”, героят на Георги Милев не се срамува и от недостатъците си, а с фин усет за самоирония, ги признава. „Главен инспектор от отдел „Убийства”, разгръща своя автопортрет съвсем ненатрапчиво. Запален риболовец, той има и леки залитания към поезия, но извинен да бъде – познава поети-философи. Това, с нужното намигане и съвсем не подценявайки таланта на приятелите си. С всеки следващ случай, който освен обичайните час-час и половина, му е отнел повече от времето, писателят разкрива една миниреалност, за която уверява читателите си, че е измислена и от там идвали всички несъответствия. Защо ли тогава е толкова позната? Е, отговорът на този въпрос оставям на всеки от Вас, който тепърва ще чете разказите му. Разкази, които без значение колко са дълги (книгата предлага богато разнообразие като се започне от кратък разказ и се стигне до новела), няма да Ви позволят да затворите току така кориците и да си мислите за всичко друго, но не и за конкретния случай от богатата биография на този необикновено обикновен мъж. Каквито са и самите разкази. За кого говоря – за автора или за героя? Е, това е също отговор, който ще оставя на Вас.

„Ярост”, Христина Панджаридис и Димитър Стоянов

Издателство – „Сиела”

Година – 2011

можете да прочетете
и тук

Да се пише в съавторство е като нож с две остриета. Позволявам си това леко клиширано сравнение, защото езикът и на двамата автори е достатъчно остър. На моменти може и да се заблудите кой от двамата разказва. Казвам Ви го като човек, който познава добре творчеството на Христина – литератор и журналист, чиито произведения са били превеждани на руски, английски и френски езици и има спечелени награди на международно ниво. Нещо повече - откъс от романа „Ярост” е публикуван във февруарския брой за 2012 г. на международния литературно-публицистичен вестник “Интелигент”, Москва, на руски език. Не знам как точно на авторите им е хрумнала идеята  да напишат общо произведение, но мисля, че в по-голямата си част експериментът е успешен.

Успешен е не толкова заради сюжета, който, е доста често екслплоатиран и едва ли е останало нещо неказано за Новия световен ред, заплашващ цялото човечество с унищожение и за противопоставилите се на този ред, обикновено малобройна група, които се изправят срещу него със силата на интелекта. Много автори, включително и български като Светослав Нахум в "Раптус", за който Ви разказах тук, са развивали белетристично своите предположения за него и са се разгръщали далеч по-мащабно от двойката създатели на „Ярост”. Уникалното при тях е наистина яростният тон,  с който заклеймяват онези, които трябва да бъдат подведени под отговорност в най-широкия и едновременно в най-тесния смисъл на този израз. Независимо от тона, книгата няма менторско звучене. Авторите прекрачват границите между фантазия и реалност доста смело и бих казала, дори успешно. Възможно е на места тази ярост да Ви дойде в повече, но не се подвеждайте. Струва ми се, че това е единственият възможен тон, с който писателят напуска четирите стени на работния си кабинет и става социално отговорен със силата на думите. Съвсем не лека и дори малко амбициозна задача, но си заслужава да се опита. И въпреки яростта, въпреки емоционалната приповдигнатост, авторите успяват да овладеят словопотока и не му позволяват да излезе извън рамките на чистата литература – нещо толкова изкушаващо за съвременните писатели.

Разглеждайки няколко вида проблеми като по учебник - човек срещу (корпоративната) машина, човек срещу човека, човек срещу самия себе си, - авторите успяват да преплетат умело обстановката с героите, диалозите и мисловния поток с действията. Колкото и да задълбочават, респективно и усложняват конфликта, Христина и Димитър не позволяват на читателя да загуби интерес, въпреки няколкото абзаца, които ще му се наложи да препрочете, защото може и да не разбере цялостното му звучене „на един дъх”. За мен специално, това е положителната страна.

Един от недостатъците на романа е прекалено дългото впускане в детайли, водещо до конкретни заключения. По този начин един от двамата автори е нарушил основно правило на белетристиката – „Не разказвай, а показвай!” Имайки предвид, че романът е разгърнат и наслагва пластове, между които читателят може да наднича и спокойно да прави съответните изводи, изведнъж остава разочарован от факта, че това е вече свършено от авторите. Ето и пример:

„Залагаха живот! И за да са сигурни, че няма да ги предадат, им трябваше еквивалентна гаранция. Парите и имотите не са достатъчни за целта. С възможностите си те бяха в състояние да си доставят безнаказано много повече от мекеретата в банката. Достъпът до вътрешна банкова информация можеше де ги направи богати за минути. Тоест те се богати, реши тя.”

В този откъс последните две изречения са излишни. Извадено от контекста на романа може би не, но в цялостната му композиция, те се подразбират. Да, знам, че рискувам да ми бъде казано нещо за консуматорския привкус на обществото, но нека запазим онази тръпка на ревностния читател – тръпката да търси и намира отговорите сам, без присъствието на автора. Другите малки неточности ще запазя за себе си, защото те зависят само от моята нагласа, която не е обективен критерий.

Ако зависеше от мен, бих препоръчала „Ярост” на всеки, който иска да погледне на света от различна спрямо рекламите и другите средства за „зомбиране” на съзнание гледна точка. И то, ако е склонен да прости някои малки недоразумения, които неминуемо се допускат при писане от един автор, а какво останало от двама. Колкото и добре да се познават.

„Последната лъжа”, Стивън Уайт

Издателство „бгкниг@”

Превод – Владимир Германов

Година – 2013

можете да прочетете

и тук

Признавам си,  че започнах да чета книгата с големи резерви. Първо, защото като цяло, съм ужасена от мисълта да чета творбите на психолози и психиатри, предвид погнусата от факта, че изваждат наяве истории, свързани с професионалната им практика, което е меко казано, непрофесионално (ако искате, приемете го като етимологична фигура). Факт е, че и Стивън Уайт не прави изключение от тях. На задната корица четем:

„Световноизвестният автор се уповава на собствената си петнайсетгодишна практика като психолог...”

Освен това, някак логично ми се стори да възнегодувам, че „бгкниг@” издава чужд автор, но едва ли биха издържали, ако наистина издават само български автори. От друга страна обаче, преводач е Владимир Германов, който неведнъж ми е правел много добро впечатление с преводите си – последно, с този на „След мръкване” на Мураками, за който Ви разказах тук. Освен това, ревютата на „Книжен Жор” и „Книголандия” също допринесоха за прочита, тъй като те са от книжните блогъри, на които мога да се доверя в по-голямата им част. И не съжалявам.

Ето го накратко и сюжетът. Психолог и съпругата му – прокурор, страдаща от МС, - осиновяват сина на загиналите за кратко време един след друг съседи. Отглеждат го заедно със собствената си дъщеря, която все още умело балансира между детството и пубертета. Новите им съседи правят парти, което завършва с инцидент. Въвлечени в разкриването му, съпрузите ще проследят заплетения случай от две гледни точки. Справяйки се с лични и личностни проблеми, те срещат нови трудности, които ги довеждат до неподозирани разкрития, дори за собствения им начин на живот. Ето защо, не мога да кажа, че книгата е типично криминале, нито пък психологически трилър. А и кому ли са нужни етикети, когато повествованието тече гладко и увлича дори читател с предразсъдъци?

Приятно съм изненадана от невероятни описания на природна картина: „Вятърът беше престанал да духа, но след себе си беше оставил навъсено сиво небе и одеяло от студен, влажен въздух.” или на онази крехка възраст между детството и зрелостта, изразяваща се с чудовищна борба на хормони: „Наблюдавах с родителско удивление как пази равновесие на оградата на развитието...”; удивително кратки изречения, редуващи се с много обстоятелствени, наситени с „тъй като”-връзки, с което се постига чудесен ритъм. Друг елемент, който ми допада (предполагам, че така е с всеки почитател на фентъзи и фантастика) е  намесването на гиганта-дървар Пол Бъниан от фолклора на САЩ. Нещо повече, той не увисва само като неуместен орнамент, а е пряко свързан с историята. Стига да не изпуснете „нишката” ѝ.

Това, с което ще запомня „Последната лъжа” е майсторството на автора, с което не оставя читателя безразличен и често си играе с интелекта му, подхвърляйки заблуждаващи улики, докато не скрива основния проблем. Проблем, който искате или не ще се превърне във Ваш. Поне докато четете.

Книгата има и недостатъци. Най-вече от техническо естество. Факт е, че е била набрана на фонетична кирилица, но без правописен речник (и на мен ми се е случвало неведнъж да се озова в такива нелепи ситуации, та дори и с някое ревю), та така до някое „я”, спокойно се мъдри „щ” – лош удар с кутрето на дясната ръка. Освен това, не знам на кого му е хрумнало да замени всяко „й” (нея, й, я) с „ѝ”, но без да догледа. Така например, на стр. 80 виждаме изписан града като „ѝоханесбург” (да, с малка буква). Не бързайте да ме обвинявате в буквоедство, но все си мисля, че това е важно за книгата като краен продукт. Колкото и грозно да звучи. Все пак цена от 18 лв. не се оправдава само с добра корица (комплиментите са за Марко Марков), великолепен превод (вече споменатия преводач), но и с вътрешното ѝ оформление.