Равносметка

Чудна в творчески план година – дебютна книга (сборника разкази „Приятели”), част от два проекта („4”, завършил с едноименна стихосбирка, заедно с Ина Крейн, Иван Христов и Павлина Гатева и „Кръстопът на изкуствата”, със съорганизатори Веселка Христова и Иван Луджов, осъществил вече два от празниците си), публикации в алманах „Тракийска лира, 7” и световната антология “Тhe Poetry of Yoga”, редакторски дебют (сборникът разкази „Родници” от Ина Крейн) и много приятелства из цялата страна и в чужбина – публикации в два поредни броя на индийското списание Indian Poetry и в електронното Indian Ruminations. Едва ли е от особено значение, но и това се случи – станах член (хубава дума) на един от писателските съюзи. Също така, не мога да пренебрегна доверието, което ми гласуваха приятелите Павлина Йосева, Ина Крейн и Балчо Балчев за техни творчески представяния, а Балчо – и за една благородна кауза - САПФО. Накрая, но в никакъв случай не на последно място, искам да благодаря на Галина Вълчева-Димитрова и съпруга й Феликс от Пловдив, които организираха представянето на „4” там, както и на прекрасната публика, приятелите от Добрич (особено на гидът ни Ники Пеняшки-Плашков), Велико Търново, Горна Оряховица, Перник и Долна баня (особено без вас, не бихме имали шанса за "Кръстопътя"). Благодаря и на Центъра за работа с деца с проблеми в разивитието, които ни дадоха възможност да бъдем заедно.
За другото през тази година, струва ми се, че не искам да си спомням. Но именно тази подкрепа и обич от вас, приятели, е най-ценното, за което мога да мечтая. Обичам ви и от сърце ви желая една прекрасна нова година! Нека споделим и нея. ЗАЕДНО!

Кръстопът на изкуствата

Знам, че всички сте настроени празнично и не ви е до разни културни прояви, но нека ви напомня "Кръстопът на изкуствата-есен", за да се подготвите за следващия, посветен на зимата. С click върху заглавието или тук ще си припомните и "Кръстопът на искуствата - Лято". С усмивки и предновогодишно настроение,

ваша Весислава

Двуезична импресия/Belingual Impression

Бяло утро

Ефирен сняг ненатрапчиво прегръща почернялата голота на дървесните клони. С гъргоренето си, гологлав гарван гневно обявява своя протест срещу белотата и отлита. Устремил се е към чернилката на опушен от саждите комин.
Снегът, като предана любовница, се оттегля тактично. Но не и без да остави след себе си ухание на уютно утро и малко белота, от която гарваните побягват с гъргорещо грачене.

A White Morn

Subtle snow is embracing the blackened bareness of the tree branches. With its gurgling a bareheaded raven is announcing its protest against the whiteness and is flying away. It has dashed at a smoke-black chimney.
The snow like a devoted fancy lady is dropping out. But not without leaving behind it a scent of a cozy morn and a little whiteness which the ravens are running away from with a gurgling caw

In Memoriam

(гневно)

Някога, преди много години – вече не ги броя, - започнах да преподавам английски индивидуално. Така и се нарича на този език, “Individual attention” (буквално, «индивидуално внимание»). Първите ми ученици – Георги, Иван, Денчо и Мадленка – много се забавляваха с това, че частни учители, на английски “tutors”, са си позволявали само благородниците, които не искали да изпращат своите деца в училища, наравно с тези на хора от простолюдието. Така и се шегувахме, те бяха (и все още са) моите благородници,. Трима от тях пораснаха, слава Богу. И все още сме приятели. Спомняме си с усмивка как се събирахме всички на празници. Групата се увеличаваше все повече и повече, а с това – и усмивките за постиженията им. Остана, обаче, нещо, което горчи. Усмивките ни са полуусмивки, защото сълзите ни напират.

Както ви казах, трима от тях пораснаха, а изброих четири имена. Мадленка за първи път излезе сама на 21 декември 2001 година и отиде на концерт в една дискотека. През лятото това прекрасно дете бе прието, на изпитите след седми клас, в паралелка с изучаване на испански и градеше планове как ще получи сертификат за владеене и на английски, а след това ще обиколи света. Мадленка не се върна на 21 декември в дома си. Тя, която боледуваше от астма, беше премазана на ледените стълбища, без да е влязла в дискотеката.

На 22 декември, разбрала, че има мъртви и пострадали деца, отидох да даря кръв в зала 13 на НДК – нищо по-смислено не се сещах да направя. Първите имена вече бяха известни. Тъкмо се отправях към дома си, когато Георги ми се обади и съобщи - Мадленчето бе една от седемте мъртви деца. Тук си спомням онази история за непотърсените деца. Едва добрали се до дома си родители на Мадленка, след като три часа са били разпитвани от служители на реда, са били сепнати в 4 през нощта от продължително звънене на входната врата. Други служители на този същия ред, дошли да ги уведомят, че дъщеря им е мъртва, а видите ли, те дори не я били потърсили. Когато поискали обяснение от тогавашния секретар на МВР (знаете името му), те чули потресаващата реплика: „Вие знаете ли какви трагедии съм предотвратил?” Мисля, че  коментарът е излишен.

Защо пиша всичко това? Защото се наслушах на глупости (без никакво извинение) за инцидента.

Като започнете от това, че родителите били виновни, позволили на децата си да „скитат през нощта” (с погнуса цитирам). Трагедията беше факт между 19.30 и 20 часа. Какво нередно виждате в това децата да бъдат на детска дискотека, съчетана с концерт, по това време и на денонощието, и на годината? Много добре си спомням часа. Прибирах се от моя клиентка, живееща в „Белите брези”, с такси. Когато стигнахме до стадиона, огромното задръстване и воят на сирените от линейки ни подсказа, че нещо не е наред. Таксиметровият шофьор спря апарата и до „Орлов мост” не таксува возенето. Сякаш усещахме, без още да имаме дори минимална представа какво се случва, че непоправимото зло е пуснало пипалата си и ни се искаше да бъдем малко по-добри.

Няма да пропусна да спомена още една глупост (пак без никакво извинение), че родителите са искали да спечелят от смъртта на децата си. Не, няма да коментирам подобни изказвания. Аз съм майка и искрено се моля никога никой родител да не преживее тази трагедия. Само пошли, недостойни хора могат да направят изказване за материалната печалба.

Гневът ми е подсилен и от факта, че паметникът на децата, ограден от нелепи конструкции, се е превърнал в удобно място, на което продавачите от своеобразния битпазар, предлагащ екипировка за зимни спортове, облекчават физиологичните си нужди. Представете си следната ситуация – майка, загубила детето си в нелепия инцидент, стои отстрани с цветя, потънала в скръбта си, и изчаква човека да закопчае панталона, за да може тя да отиде и да постави цветя на паметника. Няма да коментирам и това.

Мадленка я няма. Днес се навършват точно десет години от онзи ден, в който тя тръгна да се забавлява и не се върна. Всеки път, когато украсявам къщата ни за Коледа, на вратата на хола поставям камбанката, която тя ми подари няколко дни преди трагедията. Но не камбанката, а нежното гласче на непорасналото момиченце, желанието й да споделя с мен, красивите й очи, търсещи одобрение и съвет в погледа ми, ще останат завинаги в сърцето ми.

Поклон пред Мадлен Николова, Виктория Миркова, Димитър Андреев, Елена Спандониева, Кристина Кабакчиева, Любомира Захариева и Цветелина Ралчовска. Длъжници сме им!

Да се посмееш ей така, „напукно”*

На 7 декември се предполага човек да си почива между Никулден и Деня на студентите, но не и ако приятел е решил да направи изложба и да чете хумористичните си стихове. Още повече, когато този приятел се казва Павлина Йосева и ви е гласувал доверие да бъдете водещ на вечерта, без да се обиди за леките запъвания на места. Мястото е бар The Egg, намиращ се на много малка, глуха уличка, но вече познат с желанието на собственика да подкрепя хора на изкуството – музиканти, художници, поети, - предоставяйки им място за изява.

Събрахме се, за да си припомним простички истина за изкуството, чиято цел е да направи живота по-красив и по-добър. Това прави Павлина Йосева със своите картини. Естетическата наслада от съзерцаването им е неминуема, но художничката не ги излага на показ с егоистично очакване да обере овации. Напротив, средствата от по-голяма част от продадените са дарени на нуждаещи се. Ето, това е езикът на изобразителното изкуство. Не техниката на рисуване, не използваните материали, а крайният резултат са важни.

Тъй като вечерта бе посветена и на хумористичните стихотворения на прекрасния поет pin4e –знаете, че това е артистичният й псевдоним, избран от самата нея в детството й, - поканихме на импровизираната сцена, в която превърнахме стълбите между двата етажа на бара образа, който тя създаде в тях – Баба Мара. Тази чаровница се представи с едноименното си стихотворение, което бе прочетено и на английски (преводът е мой, Весислава Савова). Смисълът беше, освен начесване егото на преводача (в рамките на доброто чувство за хумор) и да напомним, че творецът може да добие популярност по света, за което говорят реакциите на англоговорящи поети от международния сайт за поезия poetfreak.com. Единият отзив, на Д-р Сибхенду от Индия, гласи следното: „красива творба, а и доста прочувствена”. За да се насладим на прочувствеността на стихотворенията на Павлина Йосева, й дадохме думата за поетичен монолог. Той преля в псевдо-преводи на различни езици и смеха на публиката ни напомни – много лесно е да се разплакват хората, но да бъдат разсмени си е Изкуство. Ето още една от дарбите на твореца Павлина Йосева.

Безкрайна в своята вселена, в която има място за всеки, отворил сетивата си за красивото и доброто, тя ни обеща още срещи, на които ще можем да споделяме заедно своя усет за красивото.

* цитат от стихотворение на П. Йосева

Първият сън (от цикъла "Приказки за пораснали")

                                          (една нестандартна приказка)

Кой е първият сън, който си спомняте? Не питам от любопитство или защото водя някаква статистика. Наскоро прелистих вече прочетената от мен книга на Йосип Новакович – „Курс по творческо писане”. Та, този многоуважаван майстор на перото (тук май е редно да напиша „цитирам”) ни съветва да потърсим първия сън, който сме запомнили и да напишем история от него. Порових в дълбините на подсъзнанието си и ето какво излезе:

Аз съм само четири- или петгодишна. Озовала съм се в някакъв магазин съвсем сама. Захласната по куп играчки, невиждани до момента, не усещам как, буквално от нищото, се появява някаква жена. Не е нито млада, нито стара; нито красива, нито грозна. Кани ме в задната стаичка, за да ми покаже най-хубавите играчки и изведнъж се превръща в Баба Яга.

Събудих се ужасена и, за първи път, неспособна да направя разлика между сън и реалност. Баба ми ме прегръщаше, успокояваше, но аз никога повече не заспах следобед. Вместо да напиша история за ужасна жена, подмамваща малки момиченца – чудесна тема за жълт вестник или фолк песен (приказките на тази тема отдавна са разказани), - написах

Приказка за преструването

или краткият път към раздвоението

(на личността)

Една добра жена предупреди изплашено от съня си момиченце: „И няма да казваш на вашите, защото много ще ми се карат!”

Момиченцето растеше, запазило тайната в себе си, и се научи как да скрива досадните страхове. Нещо повече – научи се да играе роли. Ролята на Спящата (все още не красавица). Ролята на Нямата (без да плете ризи от коприва). Ролята на Храбрата (без да е шивач и да е убила седем с един удар).

Страховете й растяха, но тя им постилаше удобни легълца (въпреки че не бяха джуджета) в къща, която смяташе за ничия, а едва по-късно, когато прочиташе все повече и повече книги разбра – това бе Къщата на Лъжата. Откри го, когато стигна до вълшебното (за нея) изречение:

„Скриването на истина също е лъжа!”

Тогава погледна недоумяващо Добрата жена, която все по-често й повтаряше: „Аз никога не лъжа!” Е как така?! Нали ... онази тайна ...

Момиченцето порасна. Тайните му се множаха, право пропорционално на страховете. С тях – и легълцата в Къщата на Лъжата. Порасналата девойка преспиваше всяка вечер (така и не се научи да спи на обед) на някое от тези легълца, а сутрин приемаше формата, която й бяха придали, въпреки че старателно опъваше постелките.

Така стигна до едно място с тапицирани бели стени, в която можеше да удря главата си на воля, с цел оправянето на легълцата. Само промените в дозите антипсихотици внасяха разнообразие в монотонния ход на така наречения й живот.

К р а й

А вие, ако искате, продължавайте да се напъвате в опити да си спомните първия сън. Или да се убеждавате едни други, че страхът е нещо полезно. Или – колко е хубаво да се пишат разкази.

The Tower of Famine

The Tower of Famine By P. Shelley Amid the desolation of a city Which was a cradle and is now the grave Of an extinguish people; so that pity Weeps o’er the shipwrecks of oblivion’s wave, There stands the Tower of Famine. It is built Upon some prison homes, whose dwellers rave For bread, and gold, and blood; pain linked to guilt Agitates the light flame of their hours, Until its vital oil is spent or split: There stands the pile, a tower amid the towers And sacred domes; each marble-ribbed roof, The brazen-gated temples, and the bowers Of solitary, wealth; the tempest-proof Pavilions of the dark Italian air Are by its presence dimmed – they stand aloof And are withdrawn – so that the world is bare, As if a specter wrapt in shapeless terror Amid a company of ladies fair Should glide and glow, till it became a mirror Of all their beauty, and their hair and hue, The life of their sweet eyes, with all its error, Should be absorbed, till they to marble grew

Кулата на глада (П. Шели) Авторски превод: Весислава Савова Сред самотата на града, който люлка бе, а гроб сега е на избит народ; каква тъга! Над останките от забрава ридае Кулата на глада си стои; там е тя върху дом-затвор, де човек освирепял е  за хляб и злато, и кръв; обвързани с вина Светилника на часа си сипят с хули, докато угасне тяхната съдба.   Там стои в купчина – кулата сред кули и куполи свещени, с покриви мраморни, медно-врати храмове, будоари в заблуди   от самотно имане; от бури поваляни, във въздуха чер на Италия шатрите до една бледнеят, настрана са те оставени отделени са тъй, че светът оголя, сякаш привидение, в ужас избуяло, сред на светли дами в дома,   трябвало е да пълзи и блести, докат’ стане огледало на тяхната хубост и коси, и цвят светът на сладките очи, в който се грешало – да ги погълне, докат’ в мрамор се въплътят

Благодарности

  Благодаря на всички вас, които направихте възможно това "Приятели" да се превърне в книга. Тя е плод на труда ни - Габриела Цанева (редактор), Йордан Янков (корица и техническо оформление), Вихра Манова (издател) и мен (автор), - но без вашето доверие и подкрепа, би останала само красиво изработена, ала никому ненужна брошурка. Още веднъж, БЛАГОДАРЯ!

The Poetry of Yoga, A Contemporary Anthology

Приятели!

Днес сутринта получих писмо, че съм включена в гореспоменатата съвременна поетична антология. В анотацията съм сред онези many more (много други), но все пак се радвам и ще ви бъда благодарна, ако споделяйки радостта ми, се регистрирате и  гласувате на този адрес за книгата и/или напишете няколко думи. По този начин ще направим възможно достигането й до повече читатели.

Благодаря ви!

Ден на народните будители

Честит да бъде Денят на народните будители! Благодаря на всички, които будят у мен вярата, че в България не всичко е загубено. Заради вашите "красиви умове" (цитирам), ще искам винаги да се връщам, независимо от примамливите предложения за пътуване. Бъдете такива, каквито сте!