петък, 30 май 2014 г.

Нийл Геймън – „Момчетата на Ананси”



Издателство – „Бард”
Година – 2011
Преводач – Милена Илиева

прегледайте и 

Хайде да си припомним кои награди грабва този непретенциозен роман, преди да кажа каквото и да било за него

British Fantasy Award for Best Novel (2006)  

Locus Award for Best Fantasy Novel (2006)
Mythopoeic Fantasy Award for Best Novel (2006)
SFSite Reader's Poll for SF/Fantasy Novel (2006)

Най-добър фентъзи роман се натрапва навсякъде през 2006 г. Цели осем години по-късно (девет от написването на книгата) стигам до нейния прочит. Добрата новина? Книгите нямат срок на годност и колкото по-късно бъдат прочетени, толкова по-актуална може да бъде оценката им.  Имам предвид това, че изискванията на времето се променят с дни, буквално, и за да остане един автор актуален (особено понастоящем, при това наводнение от нови книги) означава само едно и Вие го знаете много добре. Авторът е класик. А ако може да се сдобие с това прозвище приживе, още по-добре.  Нийл Геймън може. И го прави. И гледа с точно толкова добро чувство за хумор, използвано в книгите му, както на наградите, така и на някои посегателства върху интелектуалната му собственост. Той пише за себе си, а това, че намира читатели на същата вълна, само го кара да се усмихва повече.

Именно чувството за хумор, играта на интелекта (затова и не е за всеки; затова и някои „драскачи” увисват в безтегловност, когато се опитват да кокетничат пред и с читателите си), е това, което задържа разказваческата част на ниво, дори когато описанията могат да Ви дойда малко вповече.

Замисляли ли сте се колко скучен е животът на посредствените хора, които водят някакво съществуване и непрекъснато прехвърлят вината за неуспеха си на други хора, обикновено – родителите си? Такъв е и „Дебелия Чарли” (той е всичко друго, но не и дебел), който се срамува от своя баща и посвещава времето си не на лично самоусъвършенстване, а на онзи абсурдизъм да докаже на околните, че е „нормален”. Срамува се от него дори в деня на смъртта на родителя, която смърт е мечтата на (почти) всеки мъж – в караоке бар сред пищни мацки. Горкият Чарли! Как ще се покаже на улицата? Но му се налага и то дори в чисто метафоричен план, за да излезе от вече клишираната „зона на комфорта”. От там нататък посредствеността може да го погуби, защото трябва да се справи с новината, че покойният му баща е божеството Ананси – богът-шегаджия от Западна Африка,  с брат-паяк (вече знаейки, че едно от превъплъщенията на Ананси е именно в образа на паяк), за чието съществуване не е и подозирал и още куп животни-божества, кротки женици на никому неизвестна възраст, които се намесват по необичаен начин, да научи много неща от различни краища на света, за да се справи с проблеми в чисто битов план. Започва истинска междубратова война, която обаче е най-доброто което може да им се случи.

Всички тези създания и преживявания биха били скучновати или дори клиширани, ако не беше, освен споменатото чувство за хумор, умението на Геймън да владее думите и всички възможни литературни (и не само) фигури, които образуват. Читателят, без значение дали ще хареса историята или не, ще остане впечатлен от това словесно майсторство, което за щастие, този път не е загубено в превода.

Срещата с творчеството на Геймън е едно от онези вълшебни преживявания, които правят ежедневието по-различно от това на посредствеността, по-смислено и по-замислящо и подобно на героите в „Момчетата на Ананси” можем да надвием рутината като се впуснем в техните приключения без физически да напускаме вече споменатата „зона на комфорта”. А това което се случва в главите ни е само още един плюс в развитието ни като личности.