вторник, 21 октомври 2014 г.

„Историята на 47-те ронини“ – Джон Алин

Издателство – „Колибри“
Година – 2013
Преводач – Васил Велчев

част от 

Книгата е специална за мен, тъй като е награда за нещо, което написах. Нещо повече – темата за Япония винаги ме е вълнувала. На задната корица има добра информация за автора, преведена от www.bookish.com. Прави впечатление специализацията му по японски език, върху която работи непрекъснато, а пребиваването му в Япония по време на окупацаията й от САЩ, е благоприятствала за информацията, която е използвал в книгата си.

Благородството се принася в жертва на елегантността“
(японска поговорка)

18-ти век. Япония. Често срещам хора, за които това са време и място на почтеност, чест и своеобразен аристократизъм. Отчасти е така, но какво ще кажете за аристократизъм, при който си почерняте зъбите, така че устата Ви да изглежда беззъба? А за почтеност, изразена в самоубийство, познатото ни сепуку? А синонимът на чест да бъде отмъщение в стил „вендета“? Може би, някои намират красота и романтика в това и не възразявам, тъй като единственият начин да имаме по-открит поглед към света е да изучаваме непознатото. От друга страна, в тази държава има „железни“, както се казва, закони, но те не са в полза на хората. Закони, които са в разрез с будистките декрети срещу жестокостта и ненасилието, макар и под тяхната маска, отивайки в една друга крайност. Нещо повече, самият шогун е по-разтревожен за представлението на танцовата група, отколкото от поданиците. Това напрежение се улавя с фокусното стесняване, описващо силата на вятъра и придружаващите го миризми и усещания, докато ни отведе, отслабващ, до двореца. Със същото стесняване на фокуса и забавяне на темпото по кривите уличкi към двореца се стичат и хора от различни касти – неприемливо смесени, подобно на миризмите, носени от вятъра. Този далечен повей на асоциации е и свързващата нишка между проблемите, които авторът поставя. А вятърът е спрян от стените на двореца – както, всъщност, и част от стеклото се множество.

Господарят Асано, като своеобразен мост между долните касти, чиито проблеми разбира, но не приема лично и тези на шогуната, които не само, че неприема, но и иронизира публично. Вроденото му чуство за справедливост, подсилено от сприхавия му нрав го кара да извърши нападение срещу главния церемониалмайстор на шогуна. Постъпка, довела до изпълнение на смъртната му присъда – сепуку, последвано от обезглавяване. Кучета вият в главата му от няколко дни, а воят им се усилва в последния му миг – метафора която заслужава да бъде осмислена.

След време обаче самураите на Асано разбират, че той е бил осъден несправедливо и се заклеват да отмъстят. Дългият път, който изминават физически до столицата, е право пропорционален на дългия път, който моралните им ценности, спъвани от грижата им за личното оцеляване, трябва да изминат. Само четиредесет и седем от тях ще доведат делото до край. За да влязат в историята. След време, точно както предводителят им Оиши е търсел връзка със своя господар в семейната гробница, така и бъдещите потомци, влизайки в храма, сред усещанията и ароматите ще почувстват присъствието на тези хора, чийто пример ще вдъхновява представители на различни култури и дори враговете на Япония ще се прекланят пред този пример.

„Колибри“ остава едно от най-уважавантие от мен издателства, тъй като в цялата книга открих само една грешка (на стр. 39 – „със всичко“). Възможно е, разбира се, да съм пропуснала някоя, но това е гаранция, че преводът е направен на нужното ниво и ме увлече достатъчно добре, за да не им обърна внимание.  Корицата е може би малко претрупана за моя вкус, но това не омаловажава качествата на художника Росен Дуков.


Дали Ви препоръчвам „Историята на 47-те ронини“? Зависи от интересите и настроението Ви. Ако нещо от гореспоменатото и привлякло вниманието Ви, определено си заслужава да отделите време за тази книга.