неделя, 19 октомври 2014 г.

Да редактираме ли първата си чернова

част от

Съветите в тази статия се отнасят до месеца за написване на роман – ноември. Извадени от контекста, биха били приложими за написването на по-обемно произведение през който и да е друг месец, особено в частта с редактирането.
Приятно четене!
В.

Автор: Тед Буни 

NaNoWriMo (националният месец за написване на роман, който е ноември) е брилянтен начин да отскочите и да направите невероятен старт  по отношение на напредъка си като писател в посока на завършване на чернова за роман. Целите му са ясни и фиксирани: 50 000 думи за 30 дни. Тази цел, която със сигурност е предизвикателна, е достижима за повечето участници, а крайният резултат е двупосочен: солидно начало на роман и безценното чувство на удовлетворение от написването му.  

След като са получили строгите изисквания, много участници прилагат доста драконови методи, за да постигнат целта. През последните десет години съм наблюдавал самоналожени правила като: никакво разстояние между абзаците, абсолютен „копи-пейст“ (писане без предварителен план), записване потока на мисълта, никакви храна/напитки/телевизия/каквото и да е, докато не се изпълни нормата за деня (!) и т.н. Техниките, които участниците в това състезание възприемат са толкова различни, колкото и самите участници.

Най-често срещаната техника обаче е подходът  „нулево редактиране“. Това е положението – през ноември трябва да устоите на напора да редактирате романа си. Този съвет се основава на идеята, че участниците би трябвало да увеличат броя на написаните думи, независимо от качеството на тези думи, които се появяват на страницата.

Този план не е лош. Да изключите вътрешния си редактор през целия ноември често е вдъхновяваща нужда за писателя.  Да зациклите с редактиране често дава като резултат никога незавършен ръкопис. Редактирането е прът в колелото на инерцията.

Освен, разбира се, когато не е.

Моето признание?

Аз редактирам по време на NaNoWriMo. Редактирам всеки божи ден. Понякога повече от веднъж. Вероятно отделям твърде много време за редакции, повече отколкото за писане. Ето. Казах го. Сега, позволете да обясня.

През последните девет години опитвах да усвоя мантрата „НЕ РЕДАКТИРАЙ.“ Причината за възникването на тази мантра е, че вътрешният Ви редактор има пръст в това точно в сюблимния момент да бъде готов да сложи точка на писателския Ви прогрес и в този процес да крещи обидни епитети в ухото Ви за очевидната безполезност на усилията да пишете през ноември.

Да Ви осветля: вътрешният Ви редактор е задник.

И така, по време на NaNo, много писатели полагат съзнателни усилия да заключат вътрешния си редактор в дълбоки подземия, под тежки планини, на отдалечени планети и хвърлят ключа в огнената паст на местната звезда.

Без редкатиране = без спирачки и без вътрешен монолог за самопогнуса.

Върши ли работа? За много хора – да, абсолютно. За мен? Не. Няма начин.

Моят спирачен механизъм е различен. Той не е набор от спирачки, прилаган от хиперкритично вътрешно дете, чиито родители никога не са му показвали никаква обич или одобрение. Той е естествена функция на моите ръждясали предавки на мисълта, които се нуждаят от постоянно и продължително смазване, за да позволят на машината да функционира въобще и да ѝ позволят да се задвижи напред.

Какъв е смазочният материал за моята машина за писане на ръкописи? Моето WD-40?

През ноември аз пиша няколко минути. После спирам. Размишлявам. Премислям. Връщам се назад. Пощипвам тук и там. Добавям думи. Пренареждам абзаци. Подхвърлям разговори.

Аз редактирам. Ред по ред. И понякога, случайно, това има ефект по отношение изтриването на думи, а крайният резултат винаги, ама винаги, е увеличаване броя на думите.

За съжаление, този процес на редактиране по редове означава, че се придвижвам напред бавно. Понякога, смущаващо бавно. Преди няколко години (по-скоро за да предотвратя забавянето), аз написах 67 думи за 15 минути. Това не е... бързо. Това е обратното на бързо. Написването на 1 667 думи на ден ме грабна завинаги. И когато хората ми кажат, че са заети през ноември, аз само завъртам очи. Заети? Нямате представа какво е това.

Това си е моя грешка, но всеки ден през ноември аз се упражнявам по итерация (повторение). Нямам представа какво означава „линейно писане“. Предпочитам да го карам „две на лице, едно наопаки“ и да правя спираловидни обиколки. Това е наложеният сладък, но криволичещ път към моя дневен брой думи.

А после, на следващия ден, когато за първи път отворя ръкописа си? Това е моментът, когато се превръщам в истински мазохист. Преди да напиша дори една единствена думичка, аз препрочитам сцените от предния ден.  Давам летящ старт на моите самодоволни герои. После се отдръпвам настрана и виждам как реагират на моите провокации. Скучно е, но се връщам назад и го правя отново. С усет и показност. Изтривам и повтарям, докато пре-пре-препрочитането предизвика усмивка.

Веднъж удовлетворен от новата, редактирана сцена, аз изтривам и повтарям.

Пиша. Редактирам по редове. Спя. Започвам отначало.

Крайният резултат, от историческа гледна точка, е ръкопис, който е удовлетворяващ. Не е необходимо това да бъде първата чернова, но не е и нулева. Нула точка пет. Нула точка седем, ако позволя на егото да говори в ума ми.

И така, да. Аз редактирам. Това е част от процеса и за мен, той върши работа.

Не сте съгласни с мен? Яко. Имате ли свой собствен процес, който Ви върши работа? По-мощен за Вас. Ами ако някой Ви каже, че Вашият подход е грешен?


    © 2014 All rights reserved.