Да излезем

Ми излезе на повърхността на Земята. Знаеше, че не й е позволено и здравата би си изпатила, ако я хванеха. Тя, обаче, беше умно момиче и организира приключението си предварително. Планира до секунда времето, което ще й бъде необходимо за всичко това.
...
Историята започна един подземен ден. Тъкмо бяха запалили изкуственото слънце и Чу – вуйчото на Ми – влезе в къщата им. Той се настани на масата за закуска и каза на сестра си, Ки, че може да върви на работа. Откакто съпругът й, Чандлър – преди да слязат под земята те ползваха пълните си имена, - тръгна на онази експедиция, двете живееха сами. Чу работеше много, но също така, имаше големи отпуски. Единствено по този начин можеше да помага на сестра си.
Ми знаеше, че баща й няма да се върне. Независимо от това, поддържаше илюзията, че един ден ще го посрещнат в дома си. Майка й беше създала това очакване, за да си помогне да продължи напред. Ми, обаче, не харесваше илюзиите. Светът, в който живееше, беше достатъчно илюзорен – изкуствено небе с изкуствени Слънце и Луна, изкуствени градове, дълбоко под земята, изкуствена храна. Единственото, което искаше Ми, беше да излезе на повърхността на земята. Разказите за огромните чудовища, завладели планетата на хората, вече не я плашеха. Тя беше забелязала, че всяка следваща история съдържаше все по-страховити детайли от предишната. Ми беше дъщеря на Чандлър – изследовател, авантюрист, бунтар. Това беше достатъчно, за да предпочете да излезе навън, а не да губи разсъдъка си под земята.
Когато Чу седна на масата, Ми знаеше, че само половин час по-късно той ще заспи. Нямаше да се събуди през следващите десет часа – докато майка й се върне от работа. Време, което й беше абсолютно достатъчно, за да се изкачи на повърхността на земята, да разгледа наоколо и да се върне два часа преди някой да е забелязал липсата й. Месеци наред тя беше рисувала всевъзможни картини на своето излизане. Те всички включваха срещи с чудовищата. В началото Ми все пак се страхуваше. Щом си представяше как те се изправят пред нея., зажумяваше. Накрая разбра – само ако остане с отворени очи, ще може да опознае чудовищата. Със сигурност имаха и слаби места.
- Вуйчо, изглеждаш уморен.
- Защото съм уморен, Ми. Ти, обаче, преливаш от енергия. Искаш ли да се поразходим? Ваканцията ти започва днес и не си струва да стоиш вкъщи.
- Не ме мисли. Ще рисувам.
- Отново чудовищата?
- Не знам. Каквото ми хрумне. Така разтоварвам. Всеки говори за тях и ако не ги рисувам, ще се пръсна от мисли. Разбираш ли ме?
- Не съм сигурен, но и друг път съм го чувал. Баща ти... Ми, извинявай!
- Вуйчо Чу, знам, че татко няма да се върне. Играем тази игра, само за да помогнем на мама.
- На колко стана, хлапе? Говориш така, сякаш си на сто, а не на петнадесет.
- Тези, които са на сто, говорят по-големи безсмислици. Срещнах един сляп музикант. Пееше за лъчите на слънцето, които дарявали живот, но и го изсмуквали...
- Не са безсмислици. Такова беше слънцето. Едва ли някога ще го видим.
- Нищо не се знае. Спокойна почивка, вуйчо. Аз се качвам.
И тя се качи.
...
Ми вдигна очи към небето. Слънцето грееше. Не онова, изкуственото от подземния град, а истинското, за което пееше слепият музикант. Тя усети благотворната слънчева енергия да се влива в тялото й. Усмихна се. Дори това да беше последното нещо, което правеше, заслужаваше си. Заради слънцето. Заради топлината.
Огледа се. Зелената трева я примамваше да легне върху нея и да се търкаля до насита. Никога не го беше правила. Никога не го беше виждала. Искаше го – толкова. Забеляза дървото пред себе си. Разцъфнало в розов цвят, то сякаш протягаше клони към нея. Затича се весело към него и изведнъж се озова по лице на земята. Нещо се беше увило около крака й и не я пускаше. Опита се да се отскубне, но единственото, което усети беше болка – силна, пронизваща. Погледна към крака си и видя дълга лиана, стиснала глезена и прасеца й.
„Нищо от това!” – Ми изрече думите, които винаги й помагаха да се съсредоточи върху проблема и да прогони страха. Съвсем бавно Нещото-Нищо (така го нарече) я задърпа към дървото. Когато се озова под короната му, усети крака си отново свободен. Тя го разтри и опита да се изправи. Дървото спусна клони до земята. Пленена от красотата, която я привличаше, Ми се чувстваше сигурна. Не търсеше обяснения. Новите усещания само подклаждаха любопитството й. Погледна ствола и й се стори, че хралупата, малко над главата й, заприличва на човешко лице.
- Полудявам – изсмя се Ми.
- Още от момента, в който излезе над земята, няма съмнение в това.
- Ха! Ти какво си?
- Нищото-Нещо. Нали така ме нарече?
- Ти и мисли ли четеш?
- Колко му е! Особено, когато не са мръсни.
- Мислите могат ли да се нацапат?
- Да, с лъжи и страхове.
- Ама виждаш ли ги?
- Да, разбира се. Хей, Ми, толкова ми се харесваш. Все едно си нечовек.
- Колко смешно говориш! Ще ми опишеш ли как изглежда мръсната мисъл?
- Защо да го правя?
- За да я нарисувам.
- Да беше поискала хартия и моливи преди това. Ей ти го проблемът на цялото човечество. Все искате да направите нещо, а не се сещате да си поискате елементарните неща, за да го започнете.
Един от горните клони, който приличаше на човешка ръка, се спусна и остави пред Ми голям бял картон и три цветни молива – сив, черен и червен. Ми успя да го погали, точно когато се вдигаше нагоре.
- А бе, ти верно ли си човек? Както и да е – каза Нищото-Нещо. – Сега, очертай голям кръг със сивото. Вътре, в центъра, направи малко червено кръгче – тлъста точица. Така, оцвети всичко между червеното и сивото с черно. Ето, готово – имаш една мръсна от лъжа мисъл. Същото е и с нацапаната от страх, само че сивото и черното си сменят местата.
- А какво е червеното?
- Това, което ни свързва. Всички произлизаме от едно и също място, което колкото и да се стараем да зацапаме, си остава същото. Червено. Пулсиращо. Раждащо живот.
- Как така? Ти и аз не сме едно и също, но ...
- Но-но-но – засмя се Нищото-Нещо. – Но се разбираме. И различията могат да ни сближат. Същото стана и с баща ти, Чандлър. Само, че той нарече своето Нищо-Нещо – „Ти, което”. Единствено хората с мръсни от лъжа или страх мисли ни наричат „чудовища” и се крият под земята. Червеното, обаче, знае къде сме и какво правим всеки един момент.
- Какво каза? Татко е жив и си говори с някакво си нещо, както аз с теб? Татко не е мъртъв – Ми заподскача на едно място.
- Леко, ще се удариш в някой клон. Ми, правиш впечатление на умно дете. Какво означава „мъртъв”? Минаваме от едно състояние в друго – това е. И аз преди двеста години подскачах върху червени пясъци. Я ме виж сега – пуснах корени. Ха-ха!
- Аз...аз... ще мога ли да го видя?
- Че какво ти пречи?
- Ти. Как да изляза от тук?
- Ех, човекът си остава човек. Скрих те от слънчевите лъчи, които наистина не ви понасят по това време на деня. След малко слънцето ще залезе и тогава ще можеш да видиш Чандлър. Няма и сто твои крачки и ще стигнеш до „Ти, Което”. Баща ти свикна с нас. Понякога наминава и насам, да се разговорим.
- Обичам те, Нищо-Нещо!
- Червено ми е, Ми.
Клоните се размърдаха.
...
- Чу, Чу, събуди се!
- Какво има, Ки? Защо плачеш?
- Ми! Ми! Къде е Ми?
- Отиде да рисува в стаята си.
- Няма я. Момиченцето миии!
Ки падна на пода и зарида. Чу я прегърна и погали дългата, леко посребрена коса.
- Изправи се, Ки! Нека помислим.
- Какво има да мислиш, Чу? Аз загубих мъжа и детето си. Никога няма да ме разбереш.
- Ако не беше толкова разстроена, бих ти се обидил. Знаеш, че обичам Ми като свое дете. А Чандлър... С него израснахме заедно.
- Съжалявам, Чу. Аз, аз ...
- Зная къде е Ми.
- Как така?
- Замисли се, Ки. От месеци тя рисува чудовища. Знае, че Чандлър тръгна да ги изследва. Тя е излязла на повърхността. Единственото, което ни остава е да ги последваме.
- А чудовищата?
- Какво могат да ни направят? Да ни убият? Не е ли по-добре, отколкото да съществуваме живи погребани тук, под земята? Не е ли по-добре, отколкото да оплакваме Чандлър и Ми? А ако са живи и ни очакват там, горе? Помниш ли Слънцето, Ки? Помниш ли Луната?
- Да вървим, Чу!
...
Чу и Ки излязоха на повърхността на земята. Нежната слънчева светлина погали лицата им. Гора от разцъфтели ябълкови дървета махаше с клони. Само няколко от тях ги бяха пуснали надолу. Сякаш пазеха ценно съкровище или любимо същество.

Непризнатият поет

/на всички онези, чиито крила на вдъхновението
са били отрязани в полет, заради псевдо-критерии/

Автобусът беше претъпкан. Едва пъплеше по „Цариградско шосе”. „Трафико – враг на графико!” – ядосваше се шофьорът Пешо. Изведнъж, усмивка озари лицето му. Възхитен от римата, която беше създал, той повтори изречението още веднъж. И така, и иначе, нямаше как да излъже движението – не беше с маршрутка. Пусна мислите си на свобода и сякаш някакъв друг глас започна да шепне в главата му:

У училище-мъчилище,
ме немаше у лит’ретурата –
(бах ти културата!)
Ма га чуех стихотворение,
имах вдъхновение.
У всека сричка
виждах Величка –
моя съуч’ничка
и връо математичка.
Сметаше на ум по двайс’ и две
как да ме ... разбере.
Стихчета й аз редях,
Ма станах за смях.
Те за туй шофьор станах
и Величка отървах.

Пешо въздъхна. Сякаш камък беше паднал от сърцето му. Издърпа листа с графика от таблото, обърна го на обратно и започна да пише. Римата го унесе така, че забрави и трафика, и графика. Даже му се стори, че чува мелодия и затананика. Думите се нижеха сами върху листа.

Силен удар спря заниманията на шофьора. Той падна върху волана. Пред очите му изникна лицето на Величка. Бледо. Строго. С очила. Очите й – зелени и големи. Устните й шепнеха нещо, а той не можеше да я чуе. После всичко потъна в мъгла. Бяла. Гъста. Студена.

...

Валеше дъжд. Почти цялото ДЕПО се беше събрало около отворения гроб.

„Душица човек беше Пешо.”
„И поет.”
„Мамка му и живот!”

В далечината една самотна женска фигура пристъпваше бавно. Очилата й бяха замъглени от стичащите се дъждовни капки. Бледото лице приличаше на восъчно. Само леко помръдване на устните даваше някакви признаци на живот.

Параклис на покрива

Грохотът от полусънния булевард сепна кротко сънуващите обитатели на големия град. Сънят избяга от очите им и нямаше време да остави знаците си поне върху устните им. Забравили за авантюрите, които сънят им беше подарил, хората се втурнаха в бесния ритъм на своя град, изплашени до смърт да не би някой да ги изпревари. А Смъртта не бързаше. Подобно на чудовище, беше пуснала пипалата си до всеки ъгъл и знаеше, че ако не хване плячка, поне ще посее семената си в някоя изпразнена от вяра душица. А нейните семена растяха бързо и нямаха нужда от поливане или наторяване. Те знаеха какво да правят.
Напук на цялото напрежение и усещане за обреченост, на покрива на един шестнадесет етажен блок се изправяше малка постройка, която напомняше по форма православен параклис. Разбира се , Светият Синод нямаше ни най-малка представа за съществуването му. А и да имаше – какво?! Нима Техни Светейшества биха удостоили с височайшето си присъствие подобно безумие? Светотатство! Анатема за ума сътворил тази глупост! Всъщност, какъв ум? Чисто безумие. Дано Бог се смили над грешната душа на този мерзавец!
Мерзавецът с грешна душа и покварен ум си имаше име – Юлиен. Според някои от съседите, той е бил обречен още с кръщаването си. Кой би приел на сериозно мъж с такова име? Ю – както го кръсти съседът-зевзек Гошо – нехаеше за хорските приказки. Или поне така изглеждаше. Още от първото приспособяване на градинската лейка на баба му за писоар, когато беше само на пет, та до построяването на този мини-параклис, Ю правеше каквото му хрумне. Дори когато го биеха, той само оголваше огромните си, жълти зъби и издаваше звук, напомнящ конско цвилене.
Ето такъв – с шантави идеи, приличащ на кон в лицето, върлинест и сух – беше Ю. Да се чуди човек какво беше открила у него съпругата му с чудното име – Магнолия. Елегантна, с данни за конкурса „Мисис България”, тази червенокоса чаровница провокираше както мъжките фантазии, така и женската завист. Напълно дистанцирана от заниманията на съпруга си, тя водеше някакъв забулен в мистериозност, неин живот. Това подклаждаше още повече интереса към нея. Ю и Магнолия, обаче, объркваха тотално онези фини души – ваятелите на слухове. Макар и сдобили се с прозвището „тримата глупаци” от същия зевзек Гошо, те извършваха толкова фина дейност, че сплотяваха входа, както никой до сега не беше успявал. Те влагаха всичките си усилия в тази деликатна материя. Миналия месец се бяха погрижили старателно да създадат следния шедьовър:
„Магнолия е абсолютен звяр. Зад красивата й външност се крие същинска Горгона. Тя връзва бедничкия Ю и го бие, бие, бие...до припадък. Нищо чудно, че е превъртял. Сам Бог го е пощадил, като го е накарал да построи онова нещо на покрива, за да има къде да избяга от нея. Пък и какво ни пречи? Може някой ден и ние да стигнем по-близо до Бога така.”
Тъкмо бяха започнали да украсяват творението си с внимателно подбрани детайли, когато Магнолия се появи и плати сметките за входа за цяла година. Не само това! Направи дарение от 500 (словом: петстотин) лева. Та това са си две заплати! Ваятелите на слухове може и да са хора на изкуството, но парите са си пари. За да не загубят своята актуалност, те редактираха шедьовъра си до неузнаваемост и той доби следната форма:
„Чудна жена е Магнолия! Красива и външно, и вътрешно. Е, мъжът й е малко чалнат, ама параклис все пак е построил. Я да се качим и ние, за да се убедим какво е направил. По-близо до Бога, ще разберем истината. Те, хората, какво ли не приказват?”
Така, делегацията на тримата глупаци се качи на покрива. Вратата на това, което всички мислеха за параклис, се оказа най-обикновена колибка, беше отворена. Благовонни миазми привличаха новодошлите Майстори на думите. Те се оказаха безпомощни пред усещанията, които ги бяха завладели. Влязоха като по команда и за момент застинаха на местата си. Трябваше им време, за да свикнат с полуздрача в тясното помещение. Тъкмо различиха бледи силуети на някакви мебели и вратата се хлопна. Опитите им да я отворят останаха без особен успех.
- Помощ! Помощ!
- Стига си викала ма! Никой няма да ни чуе. Само ми отнемаш от въздуха.
- Божичко! Ще загинем тук.
- Млъкни ма! Ако не загинеш, аз ще ти помогна. Досадница!
Така си говореха тримата ваятели на слухове, които за втори път в този ден се поддадоха на материалното и забравиха за фините си духовни занимания.
* * *
Домоуправителят Лъчко поправяше бравата на входната врата за трети път този месец, когато чу стъпки. Обърна се рязко, готов да поеме поредните упреци по свой адрес.
- Добър ден, Лъчкоо! – оголените жълти зъби блеснаха в приглушената вече дневна светлина.
- Е-е, Ю! Как си, човеко? – Лъчко беше добронамерен към тези, които плащат редовно и обичаше онези, които предплащат.
- Работа, работа.
- А днес тримата глупаци се качиха да видят параклиса ти.
- Той не е мой, Лъчко. На всички ни е. Тюх, да съм знаел!
- Защо? Какво има? – Лъчко не си признаваше, но и той обожаваше новините, особено ако имаше възможност да ги разпространи лично.
- Заключих го. Бяха влизали гълъби. Едва изчистих, та рекох да заключа. Да ходя да им звънна, че да ги водя горе, а?
- Ами! Остави ги! Сигурно тихомълком са се изнизали по селата, огорчени, че не са могли да пуснат поредния слух.
- Нищо. Утре сутрин ще изнеса боклука и ще отключа. Отде да съм знаел, че някой ще иска да се качи.
- Помощ искаш ли?
- А, няма нужда. То и доста строителни отпадъци останаха, та направо утре ги качвам в колата и ще ги откарам.
- Добър човек си ти, Ю!
- Викай ми Юли бе, Лъчко. С това Ю все едно ми режеш ръката.
- Дадено бе, приятелче! Що не си казал по-рано?
- Ми не бехме приятелчета.
* * *
Сутринта съседите чуха грохот по покрива, но Лъчко беше на пост и ги успокояваше, че Юли чисти параклиса и от този ден нататък всички ще могат да се качват там, когато пожелаят. Е, имаше малко кръв в асансьора, но Лъчко ги успокои – гълъби, които са се залисали в параклиса. Всичко беше наред. Още повече, че Юли се върна с една бригада мургави хора и входът беше почистен до блясък. Никой не се сети да попита за ваятелите на слухове. Имаха толкова новини, че и без тях, жителите на входа не скучаеха.

"Нос", Н.В. Гогол (1836 г.)

И в тази повест, Гогол остава непримиримо саркастичен към пошлите представители на бюрокрацията. Самовлюбеността, жаждата за пари и безразличието към хорските съдби, отново са взети на прицел от писателя.
Чувала съм неведнъж да се говори за фантастичния елемент в тази повест. Нека си напомним, обаче, че в началото на тридесетте години на 19-ти век в царска русия на мода идва и хипнозата, в следствие на което се разказват много „свръхестествени” истории. От друга страна, не е за пренебрегване и царската цензура, която е правила всевъзможни редакции на произведенията, за да не бъде засегната честта на „многоуважаваните” служители.
И така, да се поразходим из психиката на главните действащи лица (пак Новакович ме научи да не използвам думата персонажи – особено неподходяща за хората, описани от Гогол).
Бръснарят Иван Яковлевич е един подтиснат човек. Съпругата му Прасковя Осиповна не му позволява да иска две неща наведнъж, а при вида на изгубения нос заплашва да го предаде в полицията. Клиентите се оплакват от мириса на ръцете му и от това, че прекалено силно дърпа носовете им. Участъковият пристав го държи отговорен за застояването му на моста, за да може по-късно да го арестува. При толкова много носове, наврели се в малкия у и непретенциозен свят – да пийне и да хапне му стига – нищо чудно, че се „почувства така, като че отведнъж се е освободил от сто и осемдесет килограма тежест,” когато изхвърля парцалчето с носа.
Колежкият асесор Ковальов е аналогичен на Пирогово от „Невски проспект”. Той самият се разхожда със същото самочувствие по столичната (тогава) улица, разсъждавайки за собствените си достойнства. Този път, обаче, няма да бъде осмян от чуждоземци, а от собствения си нос, заживял свой живот и с който провежда възможно най-безумния диалог в живота си.
Загубил своята цялост, Ковальов е изправен пред трудността да се бори с бюрокрацията на властта и предразсъдъците на хората. Във вестникарската агенция, в която асесорът се опитва да пусне обявление за изчезналия си нос, можем да добием представа за най-големите проблеми на тогавашна Русия. Гогол рисува една наистина изчерпателна картина на загубените ценности.
Да се върнем на Ковальов, обаче. Защо му липсва напусналият го Нос? Да, с главна буква – това вече е самостоятелен индивид, отдал се на науката.
Преди всичко, Ковальов е високопоставена личност, а не – „продавачка на обелени портокали”, на която нос не й е притрябвал особено.
След това, той не може да ухажва непознати хубавици.
Също така, не може да смърка емфие.
Накрая, но не на последно място, защото е станав жертва на магия, чиято поръчителка е искала да го ожени за дъщеря си. От кратките писма помежду им, обаче, става ясно, че дамата съвсем не е имала намерение да го остави „носом” – чудесна игра на думи, но трудно преводима на българаски. „Носом”, чиято основа е „нос”, всъщност означава „на сухо”. По-интересното в случая е, че Ковальов приема за достатъчна тази кореспонденция, за да търси причината на друго място.
Докато разяреният и отчаян асесор се лута в дебрите на собствената си безизходица, Гогол ни запознава с реакциите на обществото. Обществото на Ковальов. Спекулира и печели на гърба на наивниците. Присмива се. Търси своя „морален” устой. Възмущава се.
Но! Всяко чудо е за три дни и скоро Ковальов отново е с нос. Животът на асесора бавно и в началото, дори неуверено, се връща в релси. Урокът е усвоен от Ковальов – той става още по-безпътен и самовлюбен от времето преди инцидента. Това е повод за радост и постоянно весело настроение.
Повестта завършва с типичните за Гогол сарказъм и самоирония. За всеки случай, обаче, погледнете се в огледалото, след като прочетете творбата му. Там ли е носът Ви?

Н. В. Гогол

Причината да се върна към Гогол, чиито „Избрани повести” са стояли на лавиците на всяка една от библиотеките ми (през последните години смених няколко жилища) е „Курс по творческо писане” на Йосип Новакович. Там той ни напомня творческата история на „Шинел”. Ама разбира се! Последният път, когато прочетох Гогол на руски, защото беше за класното по руска литература, е отдалечен много във времето. Тогава бях в девети клас - завърших руска гимназия. Ценностната ми система претърпя значителна промяна (има си хас да не е!). Време беше да се върна към класиката с променен светоглед. Първата ми стъпка беше

„Невски проспект” (1835 г.)

Може би си спомняте, че в началото Гогол доста обстойно описва тази красива и значителна, почти мистериозна част от тогавашната руска столица. През ума ми мина (о, почти светотатство!) мисълта какво ли би се получило, ако някой опише днешна „Витошка” или омайната „Цар Иван Асен II”, например. Не само, защото едва ли ще се намери талант като Гогол – времето ще покаже дали е имало такива или не. Епохата, в която живеем, обаче е различна и едва ли много от пишещите могат да си позволят да отделят дни и вечери наред в наблюдаване на хората, които дават живот на една улица. А и какво ли толкова може да се види? Някой беше казал, че редът е за хората, на които не им достига смелост, но хаосът едва ли подлежи на описание. А дали подобен писател би получил би получил благословията на гений, какъвто е бил Пушкин. Това, което е казал на Гогол, дал му повестта си за оценка, е следното:

„Прочетох я с голямо удоволствие; изглежда, всичко може да бъде прокарано...”
и малко по-надолу:
„Дано да мине! С божията помощ!”

От друга страна, замислих се колко много Пироговци, като поручика, и колко малко Пискарьовци, като художника в това произведение, можем да срещнем днес. Пирогов няма никакви съмнения в себе си, окачествява жените като лесни плячки и то само за да подсили собственото си самочувствие. Логично е, той да просперира (до някъде), а загубеният във фантазиите и сънищата си Пискарьов да завърши живота си с прерязано гърло.

Бих приела образа на художника като антагонист, нужен за подсилване образа на поручика, чиито нови познати, макар и с имена на известни писатели – Шилер и Хофман – са далеч по-известните тенекеджия и обущар, които философстват на любимата за Гогол тема „нос”. И те ли са антагонисти? А не са ли тези, които продължават да живеят в обществото, та макар и ощетени от него. Как са ощетени ли? Шилер, например, трябва да плаща всеки месец за „три фунта тютюн на руски магазин, защото в немския няма руски тютюн”. Моля ви, забележете каква несправедливост! Тънката сатира е любим похват на Гогол. Защото я познава. Той я прилага и в изграждане портрета на Пирогов. Защото може да я ползва. Нейната функция е да провокира промени. Присъствието на немци, които не уважават руските порядки е меко казано нежелателно, въпреки че поручикът е готов на всичко, за да постигне своите томления по блондинката, предизвикала интереса му. А какво правят немците? Просто заключват вратата зад обезумелия от самовлюбеност руснак.

Защо Гогол е толкова саркастичен към прекрасния образ на Пирогов? Струва ми се, че отговорът е даден най-добре от Белински:

„Пирогов!... Боже мой! Че това е цяла каста, цял народ! ... Това е символ...това най-после е кафтан, който е скроен тъй чудно, че може да прилегне на хиляда хора!”

Гогол обича жените. Той нарича жената „красавицата на света, венецът на творението”. Това, обаче, не замъглява трезвата му преценка. Така, например, любимата на Пискарьов се е превърнала в лишено от чистотата както на душата, така и на тялото си. Свежа, млада, прекрасна, но белязана от разврата, който според автора лишава жената от всичко женствено и държанието й придобива наглостта на мъжете. Хубавичката блондинка, „опънала се” на поручика, пък, е глупава. „Впрочем глупостта придава особена прелест на хубавичката жена”, жилва ни с перото си Гогол. За да не остане голословен той ни описва простичка сцена, в която глупостта й изпъква така, че провокира коренни промени у самия поручик.

Всъщност, „Невски проспект” е само еманация на мечтите. Нищо повече. Бихте ли повярвали на Гогол? На него, не на мен?

Лотар Вайзе „Операция „Марсиански гиберелин”

Лотар Вайзе (1931-1966). Текстилен инженер и главен технолог в текстилна фабрика, става професионален писател-фантаст през 1962 година. Първата му повест – „Тревога на станция „Айнщайн”, обаче, е публикувана още през 1957 година в съавторство с К.Х. Бел. Лотар Вайзе е и сценарист на филма „Операция „Проксима Кентавър”.

През 1974 година, преведена от Михаил Шакле, „Операция „Марсиански гиберелин”, е на българския пазар, издадена от издателство „Народна култура”.

Обикновено се ревнува от прекалената известност на партньора – съмнения, страхове и самота се превръщат в постоянни спътници. Как да изтълкуваме, обаче, репликата:

„Ревнувам ли го от неизвестността, в която изчезва? Затова ли бдя до него?”

Струва ми се, че единственият възможен начин е – като отдаденост от обич. Докато Евелин се опитва да помогне на съпруга си Роланд Блюнер, загубил нещо повече от физическата си цялост по време на мисия до Марс, тя установява, че веществото, което двамата единодушно наричат „марсиански гиберелин” е голямата тайна, която двамата трябва да разбулят и да превърнат в свой съюзник. Гиберелинът е растителен хормон, образуван от гъбата Gibberella, който стимулира силно растежните процеси както у едногодишните, така и у многогодишните растения. Той е тяхно проклятие и спасение. Проклятие, защото то е наркотик, без който Роланд не може нито да заспи вечер, нито да се събуди сутрин. Спасение, защото дава шанс на някогашния блестящ учен да се върне към своите занимания, след като един ден неволно е докоснал обикновено растение с неизмити от наркотика пръсти. Тази случайност събужда изследователския дух на Роланд и хората, свързани с него.

Това, което е наистина впечатляващо в този научно-фантастичен роман е, че той е своеобразна история на изследователския дух, заложен у хората. Те ще превземат нови светове – Венера, Марс. Ще носят частици от тях у дома. Дори и да не знаят какво да правят с тях и какво са спечелили или загубили, те ще го правят, за да преоткриват Земята отново и отново, защото какво сме ние, без да познаваме красотата на родния си дом.

Том Холанд

Име, което любителите на книги за вампири със сигурност са запомнили след като са прочели семпло формулираното заглавие „Вампирът”, но останали впечатлени, както от задълбочените исторически познания на автора, така и от красотата на неговото въображение, имайки предвид изобилието от книги на така наречената „вампирска тематика”. И така, кой е Том Холанд? Информацията, която ви предлагам за него е преводна от личния сайт на писателя:

Роден през 1968 година, отгледан в село Бродчолк, Сейлсбери Уилтшер, Англия. Учил е в университетите Кеймбридж и Оксфорд. Понастоящем живее в Лондон със съпругата си, двете им дъщери и две котки.
Романите му, повечето от които са със силен свръхестествен елемент, са колекция от разнообразни периоди от история, вариращи от древен Египет до 80-те години на 19-ти век в Лондон. Автор е и на три исторически книги, които са получили престижни награди.”Рубикон: труимфът и трагедията на Римската Република”, спечелила му наградата за история „Hessell-Tiltman” и номинирана за наградата „Samuel Johnson”. На „Персийски огън: първата световна империя и битката за Запада” е била присъдена наградата „Anglo-Hellenic League's Runciman” през 2006. Новата му книга „Милениум: Краят на света и фалшификациите на християнството” е публикувана с широка подкрепа на критиката през есента на 2008 година.
Адаптирал е Хомър, Херодот, Тукидид и Вергилий за ВВС. Понастоящем работи върху превода на Херодот за „Penguin Classics”. През 2007 г. е награден от „Classical Association” (чийто член е понастоящем), като „индивидуалист, който е направил най-много за представяне на проучване на езика, литературата и цивилизацията на Древна Гърция и Рим”.

„Вампирът”

Когато видях заглавието се усмихнах скептично, защото незнанието провокира само елементарни реакции. За да преодолея импулса, все пак взех книгата в ръце и прелистих. Името Байрон ми беше достатъчно, за да я купя. В главата ми нахлуха не особено красиви мисли, които се плъзгаха натам – дали не е някакво оскверняване паметта на един от любимите ми поети? Кой е този Холанд, да му се не види?! За щастие, ежедневието ми е свързано с достатъчно пътуване с градския транспорт и имах възможност да зачета книгата веднага. Рискувах да пропусна спирката, рискувах да забравя ангажимент (не, не ми се е случвало), но да остана потопена в магията на повествованието.
Във „Вампирът” няма да се отегчите от досадни забивания на кол в сърцето – още по-малко на националния флаг на същото място - нито на носене на чесън и други клишета. Напротив, ще разберете, че вампирите, макар и да убиват, подтиквани от смъртоносна жажда, могат да бъдат изключително полезни за човечеството – носители на знания, пазители на ценности. Въпрос на личен избор дали ще се отдадат на егоистични наслади или ще превърнат проклятието си в благословия, но за другите, не за себе си.
Лорд Байрон наистина бива превърнат във вампир, но неговият създател – великият Вакел паша (аз, лично, не бях чувала името му до този момент) – го превръща в превъзхождащо своя род същество, което успява да се срещне с никому непознати сили. Той го дарява не само с безсмъртие, но и със знания, зазидани там, в мрачния, никому недостъпен свят. Самият Ахасвер – скитникът-евреин – ще прояви любопитство към същността му. Сладострастният красавец Лавлейс ще му се ядосва, но ще го следва безропотно. Завистливият личен лекар на Байрон – единственият създаден от него вампир – ще ревнува до смърт. Собствена и на най-близкото си същество.
Том Холанд надскача клишетата и не ни очарова с красотата на вампирите и не парадира с възможността да ни запознае с тайната, която ги пази вечно млади. Всъщност, само някои от тях. Каква е тя ли? Не, няма да ви кажа, защото за да стигнете до нея трябва да четете последователно и задълбочено „Вампирът”. В противен случай, ще ви разваля удоволствието.
Всъщност, „Вампирът” е може би, една от най-вълнуващите любовни истории, надхвърлила всяка сантименталност, довела до вечното търсене на единното цяло, което не търпи поругаване и жестокост.
Прочетете я, ако тази тематика не ви е чужда. Има какво да се научи.

Весела Люцканова: Времетръс

Весела Люцканова: Времетръс: "АВТОР:Кърт Вонегът ФОРМАТ:130 х 210 мм ОБЕМ:192 стр. ISBN: 9789543110841 ЦЕНА:10,00 лв. Времетръсът ми помита всичко и всички само за миг ..."

Весела Люцканова. Една Дама, която с обичта си към литературата и човешкото отношение провокира у мен чуство на възхищение. Най-малкото, което мога да направя е да ви запозная и вас, моите читатели, с новостите в нейното издателство.

Фредерик Бегбеде - "Почивка в кома"

За никого от вас, читателите на моя блог, не е тайна, че Фредерик Бегбеде се превърна в един от харесваните от мен съвременни писатели. Не казвам, че е еталон за подражание. Не казвам, че съм съгласна с всички твърдения в неговите книги. Не това е и целта му, разбира се. Не е нужно да се съглася с някого, за да харесвам начина му на писане – най-точният подход за комуникация.
Започнах тази литературна година със съветите на Кърт Вонегът за писане на кратък (а кой може да каже какво означава „кратък”) разказ. Единият от тях гласи:
„Пиши така, че да доставиш удоволствие само на един човек. Ако отвориш прозореца и започнеш да ухажваш света, така да се каже, разказът ще се разболее от пневмония.”
Защо трябва да очаквам тогава другите писатели да споделят моето светоусещане? За мен, един автор е добър само тогава, когато успее да провокира мисли, които да продължават да ме терзаят дълго след като затворя книгата.
Какви са размислите, провокирани от Бегбеде в неговата „Почивка в кома”? Дванадесет часа в един „Кенеф”. Не, не буквално. Това е най-новото, култово заведение на обичания и провокативен Париж. Докато някои от нас само мечтаем за тази световна столица, Бегбеде я принизява до един кенеф, в който световният елит разиграва своето „живея си живота” пред погледа на Марк Мароние – вече познатият ни герой, в който Бегбеде е отразил и част от себе си. Мястото му е там, в „Кенефа”, но той е някак по-различен. Докато за някои купонът е да удовлетворят нагона си с няколко партньора или да преминат в друга реалност, благодарение на алкохол и опиати, Марк записва на лепливи листчета своите мисли, за да блесне с оригиналност, изразена и в теоремата му на тройното „Защо?” и предлага играта “name forgetting”, за да избави съседите си по маса от скуката. Не защото е трезвен – той самият излиза с умопомрачените „купонджии” и вилнее вандалски. Търкаля се по пода. И какво ли още не. Не и защото не иска безразборен секс – предварително се е заредил с шест презерватива. А защото той също има нужда от своята сродна душа.
Шок, нали? Циничният, безпардонен, неприлично откровен Марк има нужда от любов. Онази, която помни имена. Онази, която няма да потвърди тройното „Защо?”, тъй като самата тя е виталност. Тя е Самият Живот. Тя е онзи Вик, който е нужен на хората от „Кенефа”, за да се събудят и да не бъдат вече мислещи роботи. Вик, който просто се сгушва.
Може би, по-разочарованите от живота (си?) биха попитали кому е нужно това сгушване, след като всички предпоставки за неангажиращо освобождаване – и физическо, и умствено – са налице. Отговорът идва от самия известен по цял свят DJ – звездата на вечерта, който обяснява какво означава думата „известен”:
„Известен съм в цял свят! Всички ме обожават! Сам съм!”
Сам. Заслужава си човек да загуби цяла нощ, за да преоткрие това, което има от известно време (в случая – две години) насам – мечтаната половинка, която да го превърне в завършена личност.
„Любовта е връзка репички, купени в Тараскон и схрускани на една пейка с едра сол.”
Звучи откачено? А случайно в статиите ми за „9.99” и „Любовта трае само три години” да съм казвала, че Бегбеде обещава стандартни изживявания? Защо тогава да очакваме в „Почивка в кома” това да бъде по-различно? По-човешко е, но в никакъв случай не - по-различно.
Не видях DJ-я Бегбеде. Не го дочаках в „Пингвините”. Щастлива съм, обаче, да чета книгите му. Не защото го направиха известен. Не защото искам да бъда част от „Кенефа”. Защото книгите му са запомнящи се. Препоръчвам ви ги, та дори и с доза съмнение дали това е "литература".

Ерих Мария Ремарк - "Една нощ в Лисабон"

Замисляли ли сте се кога идва времето на чудесата или по-точно – на тяхното сбъдване? Някои казват, че това е времето на пълнолуние. Други – когато повярваме в тях. Отговорът на Ерих Мария Ремарк в неговата „Една нощ в Лисабон” е – „когато човек бяга в отчаяние и опасност.”
Типичната за автора тематика – военната – е застъпена и в този роман. Войната като бич за човечеството, защото тя деформира личността като цяло дотолкова, че да предпочете един затвор пред друг поради това, че условията в него са по-добри. Може би, има и добра страна – човек се научава да оцени мига, който е единствен и неповторим. Но нали по това се различаваме от животните. Не е нужно да преживеем нещо, за да извлечем поука от него. Достатъчно е да се вслушаме в това, което ни се разказва. Особено ако тона е направено с разказваческия талант на автор, какъвто е Ремарк – „... години нещастие са много и носят богат опит.”
Не само войната, обаче, е темата, която вълнува Ремарк. Войната е по-скоро антагонистът, който подсилва вечната тема за любовта. Любовта, като саможертва – да се пренебрегне личния комфорт и безопасност, за да видим – не да усетим, не да притежаваме, - просто да видим любимия човек, пък да става каквото ще. Колко от нас са склонни на това, дори в мирно време, да не говорим – когато войната властва и „човекът не бе вече нищо; един редовен паспорт – всичко”? обичащият няма нужда от причини или основания за това да се убеди, че любимият (или любимата) е жив и животът е надвил над войната – най-нелепата, най-необяснимата смърт.
Метафората за паспорта, която сякаш се промъква във всяка логическа връзка на романа, навява сериозни мисли по повод това как името на един човек влияе на съдбата му. На пръв поглед – бабини деветини, нали? Но когато се запознаете със съдбата на тримата души, на които им се е наложило да носят името Шварц, може би ще промените отношението си към този незначителен факт.
Други сполучливо използвани от автора метафори, носят много силен заряд, с който подготвя читателя за предстоящо събитие или пък го запознава със съответното душевно състояние на героите си:
„Луната посипваше покривите и кулите със сребро”.
Един от другите любими похвати, които Ремарк използва, е сравнението. Бих си позволила да го определя като доста капризно изразно средство, като се има предвид бързото му износване от честа употреба. Никой не защитава авторското право върху новооткрито сравнение, нали? От друга страна, откриването на подходящото съпоставяне също изисква точност, тъй като границата с гротеската е много фина. Ерих Мария Ремарк, обаче, е един от малкото автори, които владеят това изразно средство до съвършенство. Ето и няколко доказателства за това:
„Времето се плъзгаше като вода по кожата на млад тюлен”
„Водата изтича като дъха ми”
Ще се въздържа от тълкуване на тези изразни средства поради две причини. Първата е, че съвсем ненатрапчиво, автор го е направил в монолога на своя герой. Втората – логично следствие от първата – за да не ви разваля удоволствието от прочита.