събота, 26 април 2014 г.

Сергей Довлатов – „Компромисът/Куфарът”



Издателство – „Сиела”
Година – 2011
Преводач – Любов Кронева

и на страницата

Сергей Довлатов-Мечик е руски журналист и писател, починал още през 1990 г. За какви компромиси може да говори? Разбира се, че за тези, които е трябвало да прави, за да запази работата си. Работа, с която е осигурявал „вестникарска информация, която струва копейки”. Въпреки че комунизмът е засегнал само част от детството ми (за съзнателен живот и дума да не става), а на по-младите от Вас (за щастие) звучи като някакъв мит, не можем да не се интересуваме какво точно се е случвало. Сигурно по-бунтарски настроените ще си кажат, че са можели и тогава да се бунтуват. Но докъде са водели бунтовете? Първоначално, когато отворих книгата си мислех, че едва ли кой знае какви компромиси е правел той, „богоизбраният”. Все пак, завършил е Университет, общувал е със знаменити писатели и хора на изкуството. Точно тогава, както се казва в такива моменти, „червената лампичка започна да свети”. По разпореждане на КГБ в съветска Естония тиражът на първата му книга е унищожен.1978 г . той емигрира и се преселва в Ню Йорк.

Не бих си позволила спойлера да изредя всичките дванадесет компромиса, за да не Ви лиша от личната Ви среща с тях. Може би на места, подобно на мен, ще си казвате, че много важно като го нахокал някакъв пройдоха, независимо от това, че му е бил началник, но гореспоменатите индикатори за червената лампичка и началото на книгата „И останах без работа”, ще бъдат причина да ги обмислите по-сериозно. Това, което прави силно впечатление е почти телеграфичния стил на съобщаването им. Сергей Довлатов може и да спомене, че някой бил „от типа съмнителен негодник”, но се въздържа да дава оценка на фактите. Те са факти и той като професионален журналист запознава читателя с тях за разлика от някои наши съвременници от същото поприще, които съсипват иначе идеално подготвените си материали, като натрапват собствената си оценка. Отговорът на въпроса как го е постигал Довлатов идва от самия него:

„Някакъв здрав цинизъм, който ни помагаше да избягваме гръмките думи...”

Цинизъм. Без гръмки думи... Повтарям заради себе си, не го приемайте като подценяване на Вашите качества.

Докато компромисите на Довлатов са неговото минало през комунизма – 18 години на работа, затвор и възможност да замине в чужбина (първо в Италия, а после в САЩ, където семейството му отново се събира), то в „Куфарът” е неговият преход към свободата. Още в предговора към осемте разказа разбираме, че при разрешени три куфара, животът на автора се събира само в един, който е метафора на собствения му живот, както той го определя – „На дъното – Карл Маркс (за него иронично ще подметне, че дори размазано петно прилича на „вожда”). На капака – Бродски. А между тях – изгубеният ми, безценен, единствен живот.” Още едно доказателство колко динамика могат да съберат в значението си правилно използваните прилагателни. Привидно, всеки един от разказите в „Куфарът” разказват историята на вещите, които Довлатов е взел със себе си. Лишен от книгите си, забранени от властта, изпатил ръкописите си да го очакват там, в чужбина, писателят разголва своите тайни и в неговата искреност, в неговия цинизъм, има толкова емоции, колкото трудно човек може да пречете, а какво останало – да съпреживее. За преживяване и дума да не става. Добрата новина е, че хора като сина на Сергей Довлатов няма да разберат ужаса на този живот, а дори ще чувстват сигурност, когато наказани в гардероба, седнат върху него.

Заслужава си да прочетете спомените на Довлатов. Не заради неговата неповторимост, а заради умението му „да изпъкваме на общия фон”.