събота, 19 април 2014 г.

Маркъс Зюсак – „Крадецът на книги”

Две ревюта за два дни, две книги за една седмица - истински късмет.

Издателство „Пергамент”
Година – 2010
Преводач – Станимир Йотов
можете да прочетете

Нали е прието, когато човек има добра и лоша новина, да започне с лошата? Точно така ще постъпя и аз, изстрелвайки я на един дъх – от-вра-ти-те-лен-пре-вод!!! Прегледах няколко ревюта след като прочетох книгата и установих, че това не е само моя претенция. Някои от ревюиралите твърдят, че причината е в липсата на коректор и редактор. Да, по всяка вероятност е така, но ако това е стилът на превеждане на г-н Йотов, мисля, че е по-добре да спре. Неприемливо е подобно нещо (ще се въздържа да го окачествя по какъвто и да е начин) да достигне до читателя. Неприемливо е дори на чернова да бъде в този вид. А стилът на Зюсак не предполага това отношение. Човекът пише от шестнадесетгодишен и съм убедена, че дори първото му произведение не е било предложено в такъв вид. Тук е моментът да помоля, ако някой е виждал книгата (в хартиено тяло) в оригинал, да ми каже откъде мога да си я купя.

А добрите новини са повече от една. Книгата е абсолютно великолепие и въпреки че някои критици я отнасят към юношеската литература, смея да твърдя, че трябва да бъде прочетена както от шестнадесетгодишни, така и от шестдесет и нагоре читатели. Защото има какво да покаже - най-после, някой да не си умира да прави умозаключения, а само да рисува с думи, без да подценява читателите си.

Все си мислех, че всичко за Втората световна война вече е казано, показано, преразказвано и няма кой да ме изненада с някаква кой знае каква информация. А ето, че на сцената излиза самата Смърт и противно на очакванията да Ви настръхнат косите от нея (хм, защо на английски е в м.р., а на български в ж.р.; заслужава си да се поразсъждава върху народопсихологиите, но не тук е мястото), тя е най-малкото зло в този най-поразителен ужас (хорър, ако Ви харесва повече), създаден от човечеството, а именно, войната. Дори нещо повече – Смърт е съвсем хуманно създание, което проявява милост и разбиране към душите, които трябва да отнесе и е далеч по-хуманно от повечето хора, първопричина за всичко, случващо се на и с героите на книгата. Смъртта е запленена от героинята в романа и съпреживява всяка нейна стъпка.

А крадецът на книги? Крадецът всъщност е малко момиченце, Лизел Меминджър, загубило семейството си, включително и брат си. Детето е  осиновено, за щастие, от нормални хора – семейство Хюберман, в което бащата е артист по душа, а строгостта на майката е само прикритие на нейната добрина и всеотдайност (някой ще се наеме ли да даде определение за ненормални хора – оксиморонно съчетание). Първата „плячка” на Лизел е още преди да е открила магията на думите, благодарение на своя осиновител, но и заглавието „Наръчник на гробаря” някак не увисва напразно в цялата история. Лизел има своя верен приятел Руди, който не само е част от ежедневието ѝ, но е и тайно влюбен в нея. Естествено, че на тази възраст най-сигурният начин да го покаже е като я дразни от време на време, включително и с прякора, който ѝ лепва и който също така залепва като заглавие на романа. Четвъртият персонаж, който се появява като задължителна част от образованието на Лизел, т.е. от нейното израстване, е евреинът Макс Вандербург. Той не само ще научи детето на на някои ценности, които все по често губим и то по най-пленителния начин – като пише книга за „крадеца на книги”. Покъртителен е начинът, по който Макс води своята война. Тя е само негова, вътре в него и си признавам, че се връщах няколко пъти на нея. Ще се въздържа от цитати, колкото и да ми се иска да ги използвам.

Всичко това по-горе е представено от Зюсак в цветни картини, които преливат една в друга. Между другото, но не както и да е, авторът обръща внимание именно на цветовете, на музиката и най-вече - на думите и на неказаното, но оживяло между тях.

Не знам дали има хора, на които тази книга не се е харесала. Възможно е, разбира се. Нали си спомняте онзи цитат на Цв. Тодоров, който неведнъж съм използвала - "Текстът е само един пикник, на който авторът донася думите, а читателите носят смисъла."

В личния сайтна Зюсак попаднах и на тази изключително красива скулптура от Rebeca Rupnow – повече от ревю за книгата. И като допълнение, да си призная, че още не съм гледала филма. Ще ми трябва време, защото книгата ще продължи да ме вълнува сигурно с месец, въпреки че вече я прибрах в библиотеката. Тежко му на този, който си помисли да ми я открадне, въпреки превода.