четвъртък, 10 април 2014 г.

Айрис Мърдок – „Дилемата на Джаксън”



Издателство „Рива”
Година – 2000
Преводач – Боряна Генчева

можете да прочетете
и на страницата

Айрис Мърдок. Тя е от „сърдити млади хора в британската литература”, т.е. новото поколение английски писатели и драматурзи в средата на 50-те години на 20 век. През 1987 година английската кралица я удостоява със званието Дама на Британската Империя. Не вярвам да има читател, който да не познава името ѝ поне от „Морето, морето” – единственият ѝ роман, за който получава наградата „.Букър” от общо шест номинации. „Дилемата на Джаксън” е последната ѝ книга (1995 г.) и тя я пише, вече заболяла от болестта на Алцхаймер.



Още в началото на романа, авторката отделя цели пет страници за
въвеждане в обстановката и запознаване с героите. Всичко започва леко да доскучава, докато...

„Докато не се случи нещо странно. Стъклото на прозореца се пукна...”

Оттук и историята поема съвсем друг обрат. После следват цели двадесет страници, които ни подготвят за щастлив край като в приказките, т.е. сватбата на Едуард и Мариан. Всички участници в предстоящето събитие ни се разкриват с невероятна бързина и дори досадното (за някои) описание на обстановката, увлича читателя. Тук е мястото да отбележа едно от най-красивите описания на домашна библиотека, които съм срещала. Тъй като подобни на моето ревюта се четат от книгомани, ще си позволя малък спойлер, за да споделя това удоволствие – обърнете внимание и на изразните средства, които макар и пестеливи, са точно на мястото си. А препратки от книгите в тази библиотека ще се появяват на различни места в романа:

„Тишината го обгръщаше като могъщо безмълвно присъствие. Книигте, много от които принадлежаха на чичо Тим, си стояха по местата от ранната младост на Бенет. Повечето от тях все още грееха в поизбледняващо червено или синьо, с изронено златно от буквите, излъчвайки мълчаливо спокойствие.”

С всички тези лирически (повече от поезия са) отстъпления сякаш Айрис Мърдок си играе с читателя, за да му забрани да помни, че този край е щастлив само в приказките. И точно тогава булката известява с писмено послание, че сватба няма да има. В настъпилата суматоха авторката използва техниката на стесняващия се фокус и го спира върху Бенет, който най-после отвежда четящия при Джаксън - не просто негов слуга, а един многопластов, мистериозен и винаги появяващ се на точно място и в точното време герой. Джаксън може да бъде и свръхестествено създание, и обикновен клошар. Гениален събеседник и обикновен слуга. Той може да бъде всичко и нищо. Може да се появява и изчезва. Можете да го намразите, но после да искате да го помолите за прошка. Всичко и нищо. Това е Джаксън. А неговата дилема се превръща във Ваша дилема.

Увлечена от екзистенциализма и то атеистичния екзистенциализъм и философията на съществуването, чиито представители са автори като Сартър и Камю, Мърдок вдъхва все повече живот на своите герои, които до всеки последващ обрат в историята са по-скоро само портрети. Отново под влияние на тази философия, Мърдок проследява промяната и в условията на живот на своите герои, за да даде размах на разсъжденията си за личностната свобода. Свобода, която от своя страна, е пряко свързана с изборите, които човек прави. Тя изисква и уединение и това е, което писателката осигурява на своите герои. Новото при Мърдок е, че тя не щади и негативите на такъв начин на живот. Неминуемо той води до леност. А Вие замисляли ли сте се какви са последствията от леността (между другото, на няколко места в текста е написано „ленността”, което без съмнение, дразни, както и някои други малки, но все пак неточности)? Според Мърдок те са „безделието, агонията, самотата и загубата на личността.” Може би на места директните констатации като тази идват в повече, но за читателя остава достатъчно материал, върху който да разсъждава и в никакъв случай не получава всичко наготово.

Със сигурност „Дилемата на Джаксън” не е книга, която се чете набързо и пропуските в детайлите ще изискат връщане назад и внимателното им проследяване. Това не е книга за любителите на епични битки, ярки визуални ефекти и „щастлив край” в шаблонния му смисъл. Вече маркирах предпочитанията на авторката и стига да обичате философията на живота и да опитвате да търсите отговори на загадки, то книгата е точно за Вас. А какъв е краят можете да прецените сами за себе си. Всяка трансформация би трябвало да е за хубаво. И точно тук ще се запитате – има ли добро и лошо, има ли хубаво и грозно? Клишета или причини да продължите да четете автори като Мърдок?