Величка Настрадинова - "За змейовете и вампирите, за Марта, за потомството"

Е-книга

от фондация „Човешката библиотека”
година – 2013

вижте и на

„Ревюта – 2014”

Повече за това коя е Величка Настрадинова и какъв е нейният принос за българската фантастика, можете да разберете от профила ѝ тук За мен това е първата ми среща с авторката и определено се радвам на възможността да прочета нещо нейно.

Като цяло, не мога, а и се пазя от това, да давам оценки на писатели. Все още си спомням какво ми каза Весела Люцканова на първото интервю, което взех от нея. Ще цитирам по памет – всеки, който е седнал да напише нещо, заслужава уважение. Двойно по-голямо е уважението, когато написаното не е поредният опит за подражание, а се отличава със свой собствен стил. 

„За змейовете и вампирите, за Марта, за потомството” е твърде дълго заглавие за моя вкус, но в него прозира и хубаво чувство за хумор, а това е може би най-важният подход при създаването на каквото и да било произведение на изкуството. Особено, когато в основата са приказното, фолклорът, легендите и то пренесени в съвременен вариант. Певицата Марта Матева и писателят Матьо Матев, при първа среща с тях на страниците на книгата, създават впечатлението, че са съвсем обикновено, направо „средно статистическо” (ама че забавно клише) семейство. Спорят помежду си, проявяват по мъничко ревност, без да задълбават в подробности и да стигат до разправа помежду си. Семейството има деца, прислужница и котка (още по-средно и още по-статистическо става семейството) и всичко можеше да заприлича на сапунена опера, ако в един момент котката с великолепното име Маца Писанска не проговаря. И то не едносрично или почти нечленоразделно, а съвсем ясно и дори с лек философски уклон. Първоначално семейството се самозаблуждава, както всеки път, когато човек решава да си направи някакви изводи за котките, че Маца повтаря думи от техен спор, но скоро ще научат, че според нея тя е господарката и по-скоро тя движи нещата. До тук, добре, ще си кажете. Ето, дори аз, пишещата тези редове, твърдя, че моят котарак казва „ма-ма”. Ако продължа да се вманиачавам, мога и други думи да му припиша. Обаче! Обаче в живота на Марта, съответно и на семейството ѝ, и на котката, нахлува цяла армия от свръхестествени същества, като започнете от извънземни, минете през чортелеци (палави демонични духчета) и ученолюбиво таласъмче и стигнете до какви ли не измислени, но живо обрисувани създания. Марта води своя собствена „спасителна операция’ в чест на човечеството и докато в началото само пет-шест човека и няколкото читатели на съпруга, запознати с творчеството му, подозират за тази операция, то певицата съвсем не се отказва от водещото в своята природа, а именно да добротворства.

Интересна е структурата на романа – мозаечна, както е преведен на български английският термин „fix-up novel”. Отделни разкази, свързани помежду си по определен начин. Всяка част от мозайката на Величка Настрадинова започва с конкретен цитат и той е водещ в самата история. Това, което свързва отделните истории не са само героите, но и техният стремеж към общочовешки ценности като любовта и свободата – и като право, и като отговорност. Отговорността може да дойде и като обвинение от бъдещето с думи като: „Вие ни създадохте такива. Ние сме вашите потомци. Защо се възмущавате от плодовете на собствените си усилия?” или ще ни се напомни за това как „изнасилваме природата” и как трябва да носим последствията си от това безразсъдство. Нещо повече, имаме и роман в романа (или разказ в разказа) – все пак един от героите в него е писател, а неговата отговорност е да помогне в трудни ситуации. Загатнат, оставен на читателите за доразвиване, фрагмент, напомнящ отново за отговорността, този път за отговорността за произнесените думи.

Предвид тематиката, структурата и посланието на творбата на Настрадинова, мога да заявя, че това е една от най-забавните и същевременно замислящи книги, включили митология и фолклор в жанра фентъзи. За мен, без претенции за меродавност, умозаключенията и конкретизирането в определени ситуации малко натежават. Малко повече "показване, а не разказване”, както твърди един от основните принципи на творческото писане, биха били за предпочитане. Някои от историите ми натежаха и като дължина, но тези неприемливи (за мен) отстъпления се компенсират с богат и толкова мелодичен език и добре изградени и оправдани образи, че дори могат да бъдат подминати незабелязано.

: