Пет съвета за писане на историческа литература

още преведени съвети 
на Неделно четиво за писатели”

Писането винаги е било предизвикателство, а онова писане, което е следствие от задълбочени проучвания, които трябва да се приложат така, че литературата да остане художествена, заслужава уважение – заради прекараното време, заради усилията да се намери точното място на фактите и сливането им с художествената измислица. Както ще видите от поста по-долу, самият автор може да загуби връзката между реалност и фикция. Струва ми се, че тези съвети биха били от полза за всеки, решил да пише по този начин.Този пост е на госта на The Writer's Digest” Виктория Патерсън, авторът на “The Peerless Four” и “This Vacant Paradise”. За съжаление, не е издавана на български, но ако имате интерес, можете да намерите повече информация в личния ѝ сайт. 

Приятно четене!
             В.С.

 Ето го и постът на Виктория Патерсън:

1. Опитайте се да не питате каква част от написаното е базирана на исторически факти и каква част е художествена измислица

Скоро осъзнах, че този въпрос не помага. Това ми напомня за съучениците от гимназията от кабинета по английски език, вдигащи ръце и питащи учителя: „Но колко дълго искате да бъде?” „Колко абзаца?” „Какво искате да кажете с това да пиша каквото си искам?” „Какво искате да пиша?” Тези въпроси съсипват мистериозната химия, наречена „креативност”, съсипват първоначалното ѝ предназначение.

2. Това не означава, че не трябва да правите проучвания. Проучвайте!

Аз прекарах повече от година в четене и проучване, откривайки начини, по които да започна историята. Когато имах всички факти под ръка, аз трябваше да се спра на това как да ги приложа в полза на историята. Но аз взех присърце съвета на Пен Уорън от неговото интервю за „Paris Review”:

„Когато се опитвате да пишете книга – дори художествена литература – трябва да пишете отвътре, а не отвън – от Вашето собствено вътре. Трябва да разберете какво има там. Не можете да го предвидите – просто го извадете наяве и се надявайте да имате нещо безценно за показване... Вие не избирате историята, тя Ви избира. Вие ставате по някакъв начин едно с историята, оставате привързан към нея. Със сигурност има причина, която я е накарала да Ви избере и Вие се опитвате да откриете тази причина... Аз мога винаги да погледна назад и да си спомня точния момент, когато съм срещнал зародиша на която и да е история, от тези които съм написал – ясно просветление”.

3. Признайте Вашето просветление и му позволете да Ви отведе там, накъдето води

За мен, точният момент дойде от случващото се в комедията на Дейвид Колиър за канадската шампионка по скачане Етел Кетъруд. Не можех да спра да мисля и да се чудя за нея и така започнах да чета за нейните олимпийски съотборници. От там, започнах да мисля за спортните романи и спорта, и за жените атлети и да чета повече. Имах предвид и съвета на Даниъл Орозко да се избягва това, което той определя като „захласване в проучванията” в поста му „Награда за историята”, където казва „някои се мотаят с удоволствието от проучванията за една история, за да отложат същинското писане на историята”. Но в същото време, аз позволих на интереса ми да ме отклонява от писането.

4. Опитайте да пресъздадете живота и по този начин да възстановите преживяното, без значение дали е историческо или не

При писането на измислена история, използването или избягването на реални събития от автора зависи от това какво ще направи за или срещу повествованието.

Животът обаче, колкото и да се опитваме да го програмираме, да го подлагаме на ритуали или да го контролираме, продължава да бъде загадъчен и по-голямата част от загадката е тази, която се отнася до бъдещето. В историческата литература ни трябва определен набор от маневри, за да запазим бъдещето неизвестно и загадъчно, но иначе целта е подобна – да овладеем физическата страна на случващото се и да я пресъздадем така, че един ангажиран читател да забрави, че чете, а по-скоро да се почувства като свидетел на случващото се.

5. Опитайте да позволите на Вашето проучване да има духа на медиативна разходка на вечерен въздух

Робърт Пен Уорън, в своето интервю за Paris Review, също така заявява:

 „Вие виждате света по най-добрия за Вас начин и събитията и книгите, които са интересни за Вас, трябва да Ви бъдат интересни, защото Вие сте човешко същество, а не защото се опитвате да бъдете писател. Едва тогава тези неща могат да Ви бъдат от полза като на писател по-натам. Аз не вярвам в схематичния подход към материалното. Работата по проучването за една книга ме обсебва. Това, което имам предвид е проучването за една книга в опита да се намери книга, която да се напише. Веднъж ангажирали се с темата, която е засегната в книгата, Вие имате своята идея, може и да поискате или да не поискате да направите някакво разследване, но трябва да го направите в същия дух, в който бихте си направили разходка на вечерен въздух и да обмислите нещата.”

Съществува това усещане за ободряване в обмислянето на проучването като на подобие на медиативна разходка на вечерен въздух

Аз не само четях, но и гледах спортни филми и телевизионни програми, било хокей или документални филми. Нищо не беше забранено, независимо дали беше „Петъчни нощни светлини” (книга, телевизионен сериал или филм) или биография на Джон Макенроу. След като прочетох няколко книги за тичането, аз започнах, за моя изненада, да тичам в късните следобеди. Аз мислех много за тичането, докато правех кросове и накрая, разказвачът в моята история, Мел, се роди в главата ми. Бивш бегач, отказал се от тренировките по лекарско нареждане, понастоящем придружаваща женския олимпийски отбор.

Със своя меланхоличен и търсещ дух, Мел ми даде моя начин да я представя и отвътре и отвън. Аз я видях за първи път, докато разглеждах стари снимки на женските олимпийски отбори и забелязах отстрани на една от снимките придружителка, която стоеше настрани от спортистките, без името ѝ да е отбелязано.

„Това е моят разказвач,” – помислих си аз, взирайки се в анонимната жена. До някаква степен осъзнах, че бях приключила с проучването. Аз бях удовлетворена – преливах от мисли, идеи и въпроси – и беше време да се опитам да придам смисъл на всичко това.

Най-добрата литература, без значение дали е историческа или не, придава магия на местоживеенето на героите. Това е една комбинация от инстинкти и умения, както и концентрация, целяща да оцени и да се отплати за цялата тази обърканост.

Моите герои в „The Peerless Four” станаха толкова истински за мен, че сега ми е трудно да разгранича „реалното” от измисленото. Какво измислих аз? Какво наистина се е случило? Вече не съм сигурна.

Знам конкретни факти – например, копието не беше включено в петобоя и позволените за жени дисциплини през 1928 г. Но за моите цели, аз включих и копието. Героите ми и това, което им се случи не са така ясно обособени. Измислих ли всичко това? Или то наистина се беше случило преди да го напиша? Моите измислени герои замъглиха съзнанието ми и техните преживявания се сляха със съответните действителни събития.

Приемам това за добър знак. Напомня ми за силата на писателското въображение и реалността, която може да създаде един творец. Напомня ми и за д-р Бианшон на Балзак, който писателя създава за своята „Човешка комедия” (и появил се в тридесет и едно от произведенията включени в нея – б.пр.) Казват, че на смъртния си одър Балзак е поискал да доведат неговото измислено творение, казвайки: „Само Бианшон може да ме спаси...”