Кавабата Ясунари – „Гласът на планината”

Издателство – Рива

Година – 2008

Преводач – Дора Барова

можете да прочетете

и на страницата

„Ревюта – 2014”

Кавабата Ясунари, роден през 1899 г.,  е първият японец носител на Нобелова награда за литература, която получава през 1968 г. В книгата е поместена и речта му, произнесена при получаването на наградата – „Роден от красотата на Япония”. Само четири години по-късно Ясунари се самоубива. Трудно е да се разберат терзанията на гения, още по-трудно е да се проумеят тези на един японец, предвид факта, че колкото и по-близо да отива Изтокът към Запада и Западът към Изтока, някои естетически категории остават неразбрани. Като например тази на Акутагава Рюноске „извечната красота на природата се отразява именно в очите миг преди смъртта.”

Романът „Гласът на планината” (написан през 1956 г.) не може да бъде вписан в рамките на един класически, а още по-малко – на един модерен роман. Разказващ простичко историята на патриарха на едно семейство – Шиго, - Кавабата Ясунари не идеализира образа му както са правили не един или двама български (защо да гледаме в паничките на другите) автори. Напротив, не му спестява нито старческото оглупяване, нито терзанията за собственото си семейство, с което живее под един покрив, приютил както съпругата му, така и сина му, снаха му, дъщеря му и двете ѝ деца, изоставени от зета. Изпитващ по-нежни чувства към снаха си, която му напомня починалата любима, сестра на съпругата му, отколкото към дъщеря си; реално осъзнаващ своето остаряване, Шиго се движи в своя свят по-скоро като наблюдател на промените, случващи се както с него и съпругата му, така и с двете им пораснали деца. Наблюдавайки и на моменти забравяйки прости неща от ежедневието си, героят на Ясунари привлича вниманието на читателя върху следните общочовешки проблеми: успехът в живота, чистотата на отношенията, красотата както на природата, така и на човешките същества. За него тази красота е простота, финес, истинност, топлина. Също така, в романа не е пренебрегната и военната тематика.

Въпреки че героят на Ясунари все още работи в семейната фирма, той има време да се спре и да открие в природата онези дребни моменти на красота и величие, които до момента са му убягвали. Той никога не е виждал трите знаменитости на Япония – Фуджи, залива Мацушима и брега на Аманохашидате. „Зная, че ги има, но никога не съм ги виждал.” Това не е вопъл, а по-скоро констатация на един човек, осъзнаващ, че и неговият край наближава така, както и този на негови състуденти. В тези образи авторът търси, а на места и иронизира своето отвращение от старостта и грозотата. Единият състудент на Шиго е намерен мъртъв в хотел с по-млада жена (вярвам, че след прочита на романа повечето мъже няма да въздишат замечтано, уточнявайки, че това е начинът, по който искат да умрат). Друг пък скубал всеки бял косъм на главата си, докато не я загубил изцяло. Едва когато бил хоспитализиран в клиника за душевно болни, му прокарала черна коса, но малко след това починал. Трети пък се е пропил толкова много, че с него не може да се разговаря. Четвърти пробутва на Шиго маски от театъра Но. Маски, пред които един европеец или американец би въздишал за това колко са красиви, без да ги разбере. Неслучайно у Шиго попадат точно „джидо” – безполов добър дух, символ на вечното детство, който той оприличава на момиче и „кашики” – с коса, нарисувана като листо на гинко – белег, че това е момче. Маските се държат с протегнати ръце и при навеждане надолу имат меланхоличен вид, нарича се „засенчване”, а при повдигане нагоре – грейват от щастие, „озаряване”. В тези маски Шиго търси отговор на все по-често навестяващи го сънища, които самият той не може да обясни.

В искреността на отношенията прави впечатление нещо, което ние трудно бихме могли да разберем. Представете си майка, която се извинява на дъщеря си за това, че е проверила портфейла на дъщеря си, за да се увери в нейното положение. Представете си как баща порицава сина си за изневярата му и търси причината за цинизма му у себе си. Представете си как някой открива в майчината приспивна песен „най-възвишена възхвала на женствеността.” Все неща, които ни е трудно да разберем на нас, които сме свикнали, че децата ни едва ли не ни принадлежат; на мачовци, които си мислят, че колкото повече жени имат, толкова по-големи герои са и са поощрявани за това от бащите си; на нас, които се дразним от това, че в ежедневието ни пропищява дете, което класифицираме като „разглезено” и/или „невъзпитано”, без дори за миг да потърсим вината у себе си.

Шиго, който продължава да търси причините за провала на децата у себе си, има най-после времето да види слънчогледите и да ги оприличи на човешки глави, останал поразен от съвършенството им; да разбере как аралията пречи на вишната; да оприличи криптомерията на комари около крушката; да разсъждава за семена на лотос, които са на повече от 2000 години и са покълнали в стъкленица; да си спомни за черните лилии в планината. Цялото това съвършенство го кара да направи някои асоциации, които макар и да звучат налудничаво – като това човек да даде главата си на ремонт и през това време да си почине истински, полегнал в пръстта, - са неговия стремеж към младостта и красотата.

Въпреки че Шиго не идеализира брака, а напротив – оприличава го на тресавище, в което прегрешения и прошки завличат двойката все по-надолу, - той не може да си обясни как е възможно един брак да приключи. И тук идва най-важното – потресът е превърнат в красота като порив по загубената младост.

Военната тематика не е натрапена, но все пак не може да бъде пропусната. Докато за сина на Шиго, Шиучи, войната го е превърнала в циник, повярвал едва ли не в безсмъртието си – с гордост заявява, че след като е останал недостъпен за куршумите, едва ли едно „копеле” (любовницата му, с която се е разделил е бременна, а съпругата му е направила аборт преди броени дни), може да го изплаши, то бащата я вижда като сянка на самолет, отразена в очите на дете.

А какво е самият глас на планината? В предговора си към книгата, преводачът Дора Барова дава най-точния отговор – той е алегория на старостта. Шиго го чува едва на тази възраст и на него противопоставя своя стремеж към красотата. Което може би е и отговорът на въпроса защо авторът е стигнал до тази крайност да сложи край на живота си. Сигурно вече е чул „гласът на планината” и е отказал да се лута в напразната и обречена борба с него.

Заслужава си да прочетете този роман, в който единствената слабост е липсата на коректор. Има някакво име, отбелязано като такъв – Людмила Стефанова, - но от 170-та страница нататък се натъкнах на такива недоразумения, които опцията „Проверка на правописа” не може да улови - „им” и „ми” например, са различни неща, но и двете съществуват, така че няма как да бъдат подчертани. Струва ми се, че подобна красота и опит да се прехвърли на нашия език неясната ни все още естетика на Япония, са заслужавали малко по-старателна работа в това отношение. Преводачът е дал най-доброто от себе си, за да запази ритъма и красотата на романа, така че нарушаването им не би трябвало да се дължи на претупване на работата.

Накрая, споделям с Вас моите асоциативни тристишия, провокирани от този роман:

вишна

черни лилии

в планината

слънчев лъч

в корените на вишната

аралия

грохот

по хълма пропълзява

сянка

събуждане

сянка на самолет

в очите

есенен дъжд

излизам от сянката

на гинко

дъжд -

не измива стъпките

в калта

криптомерия

комари около крушката

в кухнята

цъфтят лотоси

семена покълнали

в стъкленица

хризантеми

най-красивите цветя

в ковчега

Петя Караколева – „Сърцето на солта”

Издателство „Светулка 44 Атеней”

Година – 2013

можете да прочетете

и тук

Петя Караколева. Тази година щеше да навърши седемдесет години. Щеше, но вече не е сред нас. Жива е обаче. И не го приемайте като някакво суеверие или като вопъл на нещастна домакиня, пристрастена към турски сериали. Жива е със своето творчество, за което сестра ѝ Тамара Караколева се грижи с всеки изминал ден. В своята „Молитва за Петя” сестрата разказва в детайли за делото на тази наша талантлива писателка. Това, от което мен лично ме боли най-много е често повтарящият се надпис под представяне на нейно произведение: „Приживе няма отзиви и рецензии в медиите.”  Какво чакаме, приятели? Чакаме някой от нас да си отиде, за да си дадем подкрепата, която е толкова лесно достъпна, докато можем да се гледаме в очите ли? Не, не си мислете, че това е лирическо отстъпление – като започнете от турското (та макар и не под формата на сериали) и стигнете до пропуснатото приживе, за всичко това се разказва в романа на Петя „Сърцето на солта”.

Както Тамара Караколева споделя, Петя е извършила сериозни проучвания, отдала е голяма част от времето си за събирането на материали и намирането на подходяща сюжетна рамка на романа си и то без помощта на всичко знаещия, но и подвеждащ Google. И всичко това, само защото чула по телевизията за „някакво племе, което познавало билка...”

Започнала проучванията си за тази билка, от която млякото на вече раждала, но поостаряла жена може да потече отново, минавайки през сериозно опознаване както на бита, така и на езика на българите по време на турското робство (да има да взимат да е било само присъствие), Петя Караколева създава един образец за фентъзи роман, който няма нищо общо с повърхностните, но толкова модерни напоследък сюжети. При нея няма влюбени във вампири върколаци (или беше обратното?) , а всяко поверие е точно на мястото си, конкретно за тази обстановка, конкретно за тази случка. Сцените в романа не обясняват написаното, а преливат една в друга и това, което има един облик през деня, се преобразява нощем така, че вече сякаш се прехвърля в друго измерение. Тогава вече и върколакът с едно око, и таласъмите, и преждевременно събудилият се караконджул, молен от вампири да ги яхне, и родеещата се със самодивите магьосница не стоят гротескно, а са толкова реални, че можете да ги видите. Стига да позволите на историята да влезе във вас, а не прилагате наскоро научена техника за „бързо четене” (дори не искам да знам колко технично е подобно четене).

Образите, които изгражда Петя Караколева живеят своя собствен живот, който на много места читателят възприема като свой. За едни той е живот отвъд смъртта, а за онези, които остават на земята – живот, в който трябва да се справят с таласъмите, караконджулите и устрелите, докато оплакват загубата на най-близките,  докато самите те по-мъртви от мъртвите, не намерят новия живот, за който трябва да се грижат и по невъзможен начин. Сред тези образи особено ярко се откроява образът на жената. Ненапразно точно във време, когато тя е била онеправдана. Жената – силна, можеща, справяща се и с невъзможното.  Минало, настояще и бъдеще се случват на една плоскост, без да пропуснат нито миг от случващото се, защото светът, в който героите трябва да просъществуват и отвъд смъртта, не е вече същият. Той се променя с участниците в него.  

Това, което прави силно впечатление е езикът, който използва Петя. Наслагването на съществителни, глаголи и дори прилагателни (правилото за изчистване на ненужни прилагателни е приложимо в английския, а не в нашия мелодичен език) в градация, придава такава песенност на изказа, че читателят сякаш слуша забравена народна песен. Донякъде, бих се съгласила, че използването на архаизми би затруднило по-младите, че дори и читателите на средна възраст, но моля Ви! Имаме на разположение търсачката, която (уж) знае всичко; имаме на разположение „Използвани народни поверия и предания” в края на романа. А защо не – и да се отправим към библиотеките и/или книжарниците и да си набавим литература по тези въпроси.  Друга особеност, характерна за езика на Петя Караколева, е използването на неологизми. Това са думите, измислени от самата нея, но не самоцелно, не позьорски, а с онзи източен финес, който прави картината още по-красива, още по-образна. И те не са неразбираеми, стига да четете внимателно.

А какво е самото сърце на солта и защо му се обръща толкова внимание, ще разберете, когато прочетете романа. Аз сега продължавам със стиховете от новоизлязлата от печат книга – Петя Караколева, „Стихове”, - която ще имам честта да представя на февруарското „Поетично кафене” на 23 февруари. За десет минути едва ли ще кажа всичко, което искам, но за Петя ще се говори през цялата година, а вярвам и години след това.

И накрая, благодаря на Петя Караколева за тези асоциативни тристишия, които нямаше да се появят без прочита на романа „Сърцето на солта”:

огън

кафяви улеи

 по дюлята

.

първи сняг

вълците изпреварени

от воя им

Поетична седмица

Мевляна Джелаледин Руми – „Рубаи”, изд. „Ануграха”

Превод от английски – Здравко Станев

Година – 2007

                               Vs

Стефан Иванов – „Списъци”, изд. „Сиела”

Година – 2009

можете да прочетете

и тук

Какво общо имам аз с поезията? Какво общо имат двете книги помежду си? А нужно ли е? Понякога чета просто защото съм усетила вътрешна потребност за това. Защото точно тази книга е изпаднала от библиотеката ми (противно на всички привърженици на зодиите – съвсем не съм подредена и намирам ред само в хаоса), докато съм се опитвала да намеря още малко място за новите ми попълнения в книжното царство. И така...

Мевляна Джелаледин Руми и неговото залитане по Шемс (моля, моля – никакви хомосексуални отношения; има хора, за които духовното е по-важно от плътското) води до написването на най-красивата поезия, която въпреки че ми е трудно да разбера, се опитвам да проникна по-надълбоко в техния „сохбет” – духовното общуване, в техния танц „Сема” – този, на въртящите се дервиши. Не знам какво е да обичаш всички, а още по-малко – да изразяваш тази любов. Прилошава ми дори при обикновен валс, но така е – ходя на концертите на „Рамщайн”, но и на Роджър Уотърс, на „Металика”,  но и на Пласиго Доминго. Всъщност, това донякъде обяснява защо имах нужда от баланса с поезията на Стефан, но за нея – малко по-надолу. А сега, рубаи на Руми.

„Ние не сме един и не двама,

а сме това,

което думите

никога не ще могат

да разкрият”

Представяте ли си го? Опитвах, без да се въртя (от незнание), но някак си думите се плъзгаха по и около мен и не ми даваха възможност да го усетя. И все пак, някъде далеч, в онова тайнство, наречено „подсъзнание”, чувствах лека завист (и да кажа, че е благородна, завистта си е завист), че някой е изпитал това. Може би, ако имах на разположение вечността, бих разбрала, че тя

„... влиза и вино разлива.

Който отпие,

вече не отрезнява”

Въздържам се от глътка вино, защото и без това съм опиянена. Сигурно, защото живея в „този свят на призраци” и това ме прави по-малко жива. Немея и не написвам нито ред. Само си повтарям някои от стиховете и ми стават една идея по-близки, но и същевременно, все така далечни. Не само като време (Руми е роден през 1207 г., на 30-ти септември). Не само като култура, а и религия (трудно ми е да се пречупя и да разбера близките до нас пророци, камо ли Мохамед). Но знам само, че в тези стихове, за които колкото и да се е потрудил Здравко Станев, все е загубил нещо, да не говорим за предварително загубеното при превода на английски. Дори и най-кадърните преводачи губят по нещо при превода. Нерядко, и самите себе си. А аз ще опитам да се:

„...смея с цялото си тяло

като роза...”

и да вярвам, че дори и след стотния прочит, още няма да съм разбрала всичко от Руми. Поне ще ми остане утехата да усещам онова, което е отвъд думите. А, да, и:

„Знанието, че не знаеш

и не можеш нищо да узнаеш

отваря малкия прозорец-светлина.”

Стефан Иванов. Гледах две негови представления в театралната работилница „Сфумато”. „Бавно: изговорен свят“ (заедно с музикалната група Блуба Лу). Оттогава и си имам автограф. Толкова е млад, че чак ми е неудобно да пиша за него – роден е през 1986 г. А е толкова надраснал своето време и ме кара (естествено, съвсем не умишлено) да се чувствам като първокласниче, хванато за ръка от 12-класник. Не ме разбирайте погрешно – не го величая. И той има своите недостатъци, но нали разбирате, че през 2009 (годината на издаването на книгата), той е бил само на 23, а много от моите връстници все още се лутат сред неговите прозрения. Онези дарове на просякинята от „не знаех какво да кажа”, онези моменти, в които „се роди прах”, това, че може да прочете нещо във въздуха са само малка част от неговия тъй разбъркан свят, който само талантливи хора могат да уловят. Дали начинът, по който ги изразява е правилен или не, никой няма право да отсъди. Той разголва този свят и съвсем не спестява „лайна пикня плюнки фасове” в иначе „красивия” Париж. Това не му пречи, когато слуша Снежина Петрова да изпита следното:

„рецитираш цветаева на руски

не разбирам нито дума

но настръхвам”

Той гледа на целувката като на „аномалия на устните непоправима грешка на езика”, а на носталгията като на „болезнено завръщане”. Няма главни букви, няма препинателни знаци, но усещате паузите. Усещате прехода, лирическите отстъпления. Всичко това като „безсмъртие на последния ред”. А с него се общува лесно. И е интересно. И е провокиращо дори. Надявам се, че ще ми прости моя опит за blackout poetry върху неговото “светотатство в сладкарница”:

устните

езика

зъбите

                хармония

кожа

слюнка

                гофрета

тесто

А също така на него дължа някои три- и петстишия – провокирани или вдъхновени. Какво значение има? Има ги:

горещник

на тротоара се гонят

мъж и сянка

.

сняг

невидим саскофон свири

Summer Time

.

топящ се сняг

от виенското колело

захарен памук

деца събират

капки роса

Нова публикация

Мой танка стих, публикуван в “Atlas Poetica”  

Devil’s Throat cave—
stalactites and stalagmites
show the way
shadows on the wall
moving faster than me

Дяволското гърло –

сталактити и сталагмити

показват пътя

сенките по стените

са по-бързи от мен