Фредерик Бегбеде – „Любовта трае само три години”

Светът полудя по Бегбеде. Той беше и в София. Нищо, че закъсня цял час за представянето си в „Пингвините”, а после по-мазохистично настроените, т.е. – успелите да го изчакат, - били поздравени с това, че се намират в „турска баня”. Не за това, обаче, ще пиша в тази статия. Бегбеде е провокативен, циничен, но изключителен майстор по ментална манипулация, както успях да се убедя след прочита на „9.99”.
Уж мразим истината, намирайки я за прекалено цинична и провокативна и точно заради това, някои по-смели представители на човечеството я заклеймяват като лъжа. Независимо от това, обаче, тайничко прелистваме онези страници от книжката, струваща 6.50 лв. (за справка – издателства, намерили „ниша на пазара да задоволяват егото на начинаещи писатели” продават на цени между 5 и 10 лева), клатим разбиращо глави, докато четем:
„1. Щастието не съществува.
2. Любовта е невъзможна.
3. Нищо няма значение.”
Отделните глави на загубилия баба, съпруга и любовница писател са като фини импресии на един алкохолизирано-надрусан, но изключително креативен мозък. Подобно на сюрреалистите, Бегбеде използва „паранодино-критичния метод”, за да наложи истинността на своето убеждение, а именно – защитената от няколко гледни точки теза, че „Любовта трае само три години”. От гледна точка на опита – собствения, повтарящ този на родителите, като минало. От гледна точка на забуления в забрава живот, като настояще. От гледна точка на реклама на парфюма „Хипнозис” за 40 хиляди нови франка, като бъдеще. Като в картината на Рьоне Магрит „Ключът към свободата”, реалността, представена в абсолютната си цялост, е и едновременно с това счупена на малки парченца, които макар, че повтарят пейзажа, никога не могат да бъдат сглобени наново. Важното е да не приемате всичко, което четете за чиста монета, а да поразровите съзнанието си и да го настроите на вълна „Асоциативно мислене”. Ненапразно Бегбеде цитира Камю с крилатата му фраза: „Трябва да си представите Сизиф щастлив!”
Точно заради този призив, срещналият се с, но нецелунат от смъртта, Бегбеде отново пожелава дребните неща в живота, като първокласна шунка, изстуден пъпеш и песен на дъжд привечер. Счупените, разхвърляни парчета, които дори и да събере, няма да може да нарисува спокойствието и сигурността на миналото, но поне ще му помогнат да продължи да чака – „на неоново осветление” и върху „линолеум на пода”. За да преживее кратко пробуждане, което прилича повече на сън, отколкото на реално изживяване.
Ползата остава за нас, читателите. Това психологическо състояние на писателя му показва какво представлява нуждата да се пише. А той може да пише. По начин, който провокира четящия да мисли, да участва в това, което се случва, а не да бъде статичен наблюдател и консуматор. В противен случай, рискуваме да станем индивидуалисти. Звучи ви добре? Е, и на мен ми звучеше така, до момента, в който Бегбеде не ми даде синонима на „индивидуализъм”, а именно – „самота”. Самота, в която сме скъсали връзката с род и традиции и сме останали егоистично параноични създания, втренчени в телевизионния екран.
И така, читателят съпреживява емоционалното състояние на писателя. До степен, в която усеща физически осезаема болка, душевни терзания, че и сутрешен махмурлук. До толкова е изтощен, че когато любовницата на Бегбеде се връща при него и двамата заминават за Рим, усеща същото физическо, но най-вече – емоционално удовлетворение. И защо? Нима няма да минат трите години и да разбере, че Бегбеде е в същото състояние, като в началото на книгата?
А аз за какво ви предупреждавах по-горе? Не всичко в тази книга – както впрочем и в другите книги на Бегбеде, - е такова, каквото изглежда на пръв прочит. Ако сте се хванали и сте решили, че Алис (това е името на любовницата, все пак – има и име) ще бъде втората Ан (бившата съпруга на писателя), то сърдете се на себе си, а не на Бегбеде. Още повече, че той ще ви каже и каква е цената на това една минута преди края на третата година, независимо от опасенията и терзанията си, все още да бъдете щастливи. Отговорът е много прост и двупластов. Първият пласт е пропит с размисли за предварително платената цена. Другият – за способността да се изживее сега. Който никога няма да се повтори.

Джон Фаулз, "Абаносовата кула"

Издателсво "Народна култура"
Година - 1982
Преводач - Юлия Бучкова
Абаносовата кула – реалност или фикция? Новели (на пръв прочит, разлиствайки страниците).
1. Самата „Абаносова кула”
Какво всъщност е абаносовата кула? Заглавието на сборника новели от Джон Фаулз, според личните му бележки, замислен първоначално с името „Вариации” (предполага се, заради разнообразието на езика и стила, използван в тях). Заглавие и на първата новела от сборника, изградена в стила на постмодернистичното повествование и на английската логическа проза. Като значение - тя е заела мястото на онази от слонова кост, използвана от Сент Бьоф – символ на убежище от глъчта и суетнята на света. Абаносовата обаче, е пристан за уморените от абстрактната живопис – кубизъм, ташизъм, експресионизъм или всичко, което Хенри Брийзли – главният герой на повествованието – не харесва. „По-добре проклетата бомба, отколкото Джаксън Болок” (представител на ташизма) казва той. Макар и затънал в илюзия, в една „сляпа нощ”, е намерил своя начин да избяга от действителността.
Героите на Фаулуз са сложни личности. Изправени пред дилеми, които са си поставили сами, те ту се разкриват напълно, в миг на вдъхновение, ту се затварят в себе си, потъвайки в някакъв вид вцепенение или летаргия. Сигурно заради този момент, в който „настоящето се усещаше остро, вчерашното и утрешното бяха станали мит.” Само така е възможно да се отключат чувства и емоции, закодирани у човека, но намерили възможност да се проявят. А това как ще бъдат разбрани, зависи от погледа на героя в конкретния момент. Когато напуска абаносовата кула, убеден че ще се върне там каквото и да става, разказвачът, все пак губи очертанията на тази красива илюзия и се отдава на реалността.
2. Едуик
Това е следващата новела, представена в сборника. Тя е улеснена за прочит от личните бележки на Фаулз, който превежда историята на Мари дьо Франс, опитвайки се да запази нейното новаторство, поставено върху стария келтски материал, а именно – сексуалната искреност и женствения усет за поведението на хората, изразени посредством диалога и действието. В оригинал тази легенда е била съставена от римуване октосилабични куплети, които са се изпълнявали на фона на лееща се мелодия или няколко мелодии, което в бретонския вариант се нарича “rote”. Едно анахронистично съчинение, основано на три системи на действителния живот, а именно:
Феодална – придава особено значение на думата между васал и господар, която ако бъде нарушена, се решава с хващане на оръжието;
Християнска – усетена само в края, когато тримата персонажи, отдадени на служба на Бог, могат да умрат спокойно и в мир. Това е защото Мари се интересува повече от сърцето, отколкото от безсмъртието на душата;
Amour courtois (аристократична любов) – символ на повече цивилизованост в един брутален свят, който може да наложи правилата на взаимното доверие.
3. „Горкият Коко”
И ето, че след връщането към миналото, отново имаме реалистичната проза на Фаулз. Замисляли ли сте се кои са преживяванията, нужни на всеки, за да заяви, че наистина е живял? Дали сред тях е и срещата с крадец, който обира дома, в който нощувате? Когато писателят- лирически герой на новелата, - отива във вилата на своите добри приятели, носеща наситеното с вибрации на спокойствие име „Зеленика”, той търси усамотение, независимо от това, че предпочита природата в изкуството пред тази в реалността, едва ли е очаквал преживяването, което му предстои. Целта му е да завърши дългогодишния си труд, когато чува непривични шумове от долния етаж. Скоро след това, трябва да проведе разговор с гротескно изглеждащия млад обирджия – дамски чорап на лицето и червена, подобна на папска плетена червена шапка на главата. Разговор, който съвсем не прилича на тези от филмите. Може би, защото още в началото на разказа, писателят заявява, че ако книгите са го научили на нещо, то е единствено да желае правдата. Двадесетинагодишният крадец излага подробно своята ценностна система. Фаулз нито за миг не изразява отношението си към нея и присъствието му на наблюдател под напрежение, само подпомага пълното разкриване на образа на този самотен търсач на усещания, когото определя като „новоизпечен Рафълз” (галантен престъпник от романа на Хорнунг). Писателят използва слабостта му – самовлюбеност в гласа – за да изгради впечатление за произхода, образованието и настоящото положение на мъчителя си. Нещо повече – да направи извод за настоящото си положение на повечето млади хора – „псевдопреобразователите на света”. Тези хора, които не само се възползват от материалните облаги на „старците”, но ги лишават от свобода на действията, за да могат пред очите им да унищожат „труда на живота им”. Това насилие води до неговото израждане под формата на желание за отмъщение. Въпреки отричането от страна на Фаулз, че той и мъчителят му са старото и новото поколение, размисълът за агресивно вдигнатия палец на младия чове4к означава едно – „започва жесток мач”. Последвалите размисли върху лингвистичната и поведенческа специфика на младия човек вса вид доказателство за същото . старото поколение не иска да предаде нататък магията на думите. Отказът на писателя да напише „нещо за това как стоят нещата” е наказан с изгарянето на неговия труд. Всъщност, оказва се, че Коко /Сосо) – японска дума, означаваща коректно синовно отношение – въстава срещу онези, които ценят езика и се борят за оцеляването му. Дали, обаче, чуват това, което им се говори? Разгадаването на неразбираемия, написан на изчезналия старокорнуелски език, епиграф еедва в края на разказа е авторовоата присъда към бащи и синове::
„Езикът дълг ли е, къса е ръката; но без език я няма и земята.”
4. „Загадката”
Поредната реалистична, но по фаулзовски проза.
Изчезването на хора винаги е било едва ли не нещо естествено, но не и в случая с хосподин Дон Маркъс Фийлдинг – материално осигурен и социално значим, но не до толкова, че да бъде отвлечен за откуп. Суетенето около изграждането на хипоитези около мистериозното му изчезване разкрива обреаза на един почтен, достоен за пример човек, който до момента на изчезването си е водил изключително порядъчен начин на живот. Паралелно вмъкнатият образ на сержант Майкъл Дженингз е един добър фон, върху който се развива психологическият портррет на изчезналия политик. Преплитането на два образа и неочаквано вмъкнатите нишки на други действащи лица насиюа личната и я изважда от контекста на изолиран, единичен случай. Общ проблем – да се избяга от действителността. Да се свалят досадните маски. Да бъдем себе си. В противен случай, човекът „само се заблуждаваше, ставаше ленив, започваше да възприема стойности от рода на неделните цветни притурки, преценките на висшестоящите си, професията си, забравяше, че има хора със свежа мисъл и независимост, които виждат всичко това и не се страхуват.”
„Събуждането през погледа на Изобел Доджсън, наричана предимно „тя” е образът на човека на идеите, идеално дпълващ този на сержанта – човек н фактите. Съвсем ествеествено, те биват изхвърлени от модела на мислене, тип „Джон Маркъс” и да се слеят в едно, за да оцелеят, за да ги има.
5. „Облакът”
Тоук вече срещаме асоциативното мислене на постмодернистите.
Осем действащи лица – петима възрастни и три деца. Цветовете им. Дисонансът между тях. И това е всичко, за да имаме история и то не каква да е, а четивна, интригуваща., заплетена? Да бе (*съвсем не литературен възглас)! Е, сигнах до последната новела на „Вариациите” на Фаулз и както винаги, когато нещо е прекалено хубаво, се опитвах да отдалеча края му максимално. От друга страна, това беше почти невъзможно, тъй като интригата се заплиташе все повече и нямах търпение да стигна до нейната развръзка. Въпреки предупреждението, че не всичко е „онова, което можеше да се очаква”, и съвета, че „Стига човек да присъстваше там естествено”, всеки път, когато се поддавах на илюзията за идилия и спокойствие, съзнанието ми – отпуснато и летаргично – биваше стряскано от своята подформа, сигнализираща, че състоянието ми съвсем не бе естествено. Асоциациите, които Фаул ту натрапва, ту загатва, едва забележимо, не позволяват дълготрайно самовглъбяване. И всичко това, за да останат реката, поляната, скалата и облакът?

Братя Миладинови – началото на един по-издигнат културен живот

1861 година. България продължава да стене, смазана от почти петвековното робство. Губи земите си. Губи децата си. Но българският език продължава да живее. Поредното доказателство за това е: „Бѫлгарски народни пѣсни. Собрани отъ братья Миладиновци, Димитрıя и Константина и издадени отъ Константина. Въ Загребъ. Въ книгопечатница-та на А. Якича, 1861“
Кои са тези „братья Миладиновци”?
Димитър Христов Миладинов
Роден е през 1810 г. в град Струга. Послушник е в манастира “Свети Наум”. През 1829 г. учи в гръцко училище в Охрид.
В периода 1830-1852 г. учителства в различни училища в Охрид, Янина, Струга и други. Прекъсва само през периода 1833-1836, когато продължава образованието си в гимназията в Янина. През 1839 г. е принуден да напусне училището в Охрид, но отново се връща там през 1842-1845 г.
По време на Кримската война (1853-1856 г.) обикаля Босна и Херцеговина. През 1856 г., като учител в Прилеп, успява да въведе изучаването на български език в гръцкото училище в Янина. Това е и причината, да не ни бъде толкова лесно да признаем на хърватски учени да оспорват произхода на българските братя. Гръцкото духовенство преследва Димитър Миладинов заради дейността му, но той продължава борбата за равноправие на българите и тяхната култура, като обнародва дописки в „Цариградски вестник“ (1860 г.). Също така, по време на странстванията си из македонски села и градове, събира помощи за дострояването на българския храм „Свети Стефан“ в Цариград. Тази дейност води до там, че е обявен за "царски душманин" и арестуван от турски власти на 16 февруари 1861 г. Лежи в затворите в Охрид, Битоля, Солун, Цариград и умира в Цариградския затвор на 11 януари 1862 г, официално – от тиф; неофициално – може би, е бил отровен.
Константин Христов Миладинов
Роден около 1830 г. в Струга. Отначало учи при брат си Димитър в Струга, Охрид и Кукуш, след това - в гръцката гимназия в Янина (1844–1847). Известно време (1847–1849) учителства в село Търново, Битолско, а после завършва и гръцка филология в университета в Атина (1849–1852).
През 1856 г. заминава за Одеса. Продължава образованието си като волнослушател в историко-филологическия факултет на Московския университет. Там се сближава с учещите българи, сред които са Любен Каравелов, Нешо Бончев, Сава Филаретов и други. През 1859 г., с тяхна помощ, основава Българската дружина „Братски труд", която има свой едноименен печатен орган. В него могат да се намерят и първите стихотворения на Константин Миладинов.
В Москва обработва събраните в Македония народни песни и друг фолклорен материал. Поддържа връзки и с Раковски, към чието дело изпитва нескрит възторг. Сътрудничи на списанията „Братски труд“, „Български книжици“, вестник „Дунавски лебед“ и други, като през това време, подготвя сборника с български народни песни, в който влизат събираните от него и брат му фолклорни материали, както и такива, които други българи продължават да им изпращат.
Независимо от възможностите за литературна работа в Русия, поради високото за времето си (като, че ли и за наши дни) образование, Константин Миладинов тъгува за родния край и копнее по родината. Израз на тази носталгия и съпричастност към живота на народа е цялата му поезия и особено елегията „Тъга за юг“:
Орелски криля как да си метнех
и в наши стърни да си прелетнех!
На наши места я да си идам,
да видам Стамбол, Кукуш да видам;
да видам дали сънце и тамо
мрачно угревят, како и вамо.
Стихотворенията „Бисера“, „Желание“ и „Голапче“ са публикувани в „Български книжици“, ч. II, кн. I, 1858 г.; „На санцето“ — в „Братски труд“. кн. I, 1860 г., а „Тъга за юг“ — в „Дунавски лебед“, I, 1860, бр. 20
Кореспондира си, а на път за родния си край и се среща във Виена, с хърватския католически епископ Йосиф Щросмайер. Последният питае симпатия към българския народ и неведнъж е проявявал своята щедрост и давал своята подкрепа в полза на сънародниците ни. С неговото поощрение и материална помощ, Константин Миладинов издава сборника „Български народни песни”.
Научил, че брат му Димитър е арестуван, поради интригите на охридския владика-фанариот, Константин тръгва от Виена за Цариград с цел да му помогне. Но самият той е арестуван и хвърлен също в цариградската тъмница, където умира почти едновременно с брат си през 1862 г. Както вече споменах по-горе, съществува мнение, че двамата са били отровени от фанариотите.
Наум Христов Миладинов
Роден през 1817 година в Струга, той е музиковед и фолклорист. Твърди се, че написаните в първоначалния вариант на сборника „Български народни песни”, 11 от песните, приложени с нотно писмо, били негово дело. За съжаление, нотите отпадат, поради увеличения обем на сборника.
Умира през 1895 година в София.

Сборникът „„Бѫлгарски народни пѣсни. Собрани отъ братья Миладиновци, Димитрıя и Константина и издадени отъ Константина. Въ Загребъ. Въ книгопечатница-та на А. Якича, 1861“
Сборникът е замислен още през 40-те години на 19-ти век.. Всичко започва, когато руският славист проф. Виктор Григорович посещава Охрид през 1845 г., среща се с Димитър Миладинов и двамата заедно отиват в Струга. Там Григорович записва българска песен, чута от майката на Миладинови. Димитър обещава да изпрати още фолклорни песни на Григорович. Нещо повече, славистът помолил Миладинов да напише граматика на говоримия по това време български език, което става ясно от предговора към изданието на сборника от 1981 г., написан от академик Петър Динеков.
Константин Миладинов, от своя страна, е имал подкрепата на българските студенти в Москва да издаде сборника там. Това не се случва, тъй като песните са написани на гръцката азбука, а руските издатели отказват да печатат на гръцки
Брат му Димитър продължава да му изпраща нови материали и през 1860 г. Константин се обръща с писмо към хърватския католически епископ Йосиф Щросмайер, с молба за помощ. Щросмайер се съгласява, при условие книгата да бъде напечатана на кирилица, аргументирайки се така:
„Гърците са донесли на вас, българите, много мизерия и проблеми; това е начинът, по който вие трябва да се откажете от тяхното писмо и да прегърнете кирилицата.”
Заради тази всеотдайна подкрепа на Йосиф Щросмайер, сборникът е посветен на него, като на „великодушниотъ покровитель на народната книжнина“, а в началото на книгата е включено благодарствено писмо на Константин Миладинов до Щросмайер. Ето го и него:
„Ваша Превозвишеность и Пресвѣтлость!
Предъ неколку години Бѫлгарски-те пѣсни собрани, още много време ке стоıеха закопани въ неизвѣстность, ако не бѣше високото Ваше участıе. Ваша Пресвѣтлость глобоко почувствува че народното образованıе ıе найголемото рѫчателство за благоденствıето одъ народотъ; и нищо прѣдъ него не щадеемъ, щедро 'секога и 'секаде помогна въ полезни издаваня и училищни потребности. При 'сите тıе благородни стремленıя Ваша Превозвишеность благоизволи да обѫрни вниманıе и на найюжните Славяни Бѫлгари и да покажитъ великодушното ѣ участıе въ издаванıето на това, общеполезно сокровище; и на конецъ, окрилатена одъ народното доброжелателство, захвати найплодородната идеа, и основа Югославянската Академıя, той драгоцененъ венецъ на толку голѣми Ваши благодеянıя.
При такви сıяйни Ваши услуги на книжнината сѣ осмелихъ да посвѣтамъ на име-то одъ Ваша Пресвѣтлость това собранıе отъ народните пѣъсни, кое, молямъ, благосклоно да прıимитъ заедно со глобоката ми признателность, съ коя имамъ честь да останамъ
На Ваша Прѣвозвишеность и Пресвѣтлость
Найпокорни слуга К. Миладиновъ.“
Сборникът се състои 660 народни песни в 23 559 стиха, разделени на 12 части. Жанровата им насоченост е разнообразна - героически, хайдушки, любовни, митически песни. В този обширен труд намират място и легенди, описания на сватбени обичаи и детски игри, български имена, поговорки и гатанки. В предисловието се споменават 2000 редки думи и 11 песни, написани с нотите, които после отпадат поради увеличения обем на сборника.
От предговора личи, че песните в сборника са на различни диалекти на българския език, тъй като са събирани от толкова много места - Панагюрище, София, Струмнишко, Воденско, Костурско, Велешко, Дебарско, Прилепско, Охридско, Струшко и Битолско, а помагачи при събирането на песните - такива, като Райко Жинзифов и Васил Чолаков, - са изпращали и песни, пети извън пределите на България. Преобладаващи са тези от Струга, Прилеп, Кукуш и Панагюрище. Константин Миладинов казва за тях в сборника: „Богатството од песните йе неисцърпано”.
И тук, възниква въпросът – защо? Защо е трябвало тези братя да прекарат толкова време в събирането на тези песни? Защо е трябвало да жертват живота си в онези смутни времена? Защо им е трябвало да търсят до последно подкрепа за издаването им? Струва ми се, че отговорът е даден ясно от епископ Йосиф Щросмайер, който на 29 октомври 1861 година пише протестно писмо срещу залавянето на братя Миладинови до австрийския министър на външните работи граф Рехберг Ратенльовен:
„Тия песни, както обикновено биват народните песни на славяните, са почерпани от историята и обичаите на народа и представляват стихове от най-невинно естество; при всеки културно изостанал народ народните песни са първото начало за един по-издигнат културен живот.”
А малко по-долу, в същото писмо добавя:
„Всяко управление, ако не възнагради една такава заслуга, то би поне я похвалило; но турското правителство, както обикновено, има съвсем други възгледи и както съобщават вестниците, конфискувало трудът и наредило да се арестува и да бъде отведен невинният Миладинов в Цариград, където той се намира затворен вероятно и сега.“
Това са братя Миладинови, които не са позволили българският език да се загуби в мелачката на турските поробители. Те са едни от тези личности, на които дължим факта, че днес продължаваме да пишем и говорим на български език. Ето защо, нека следващия път, когато някоя чуждица ни се стори модерна и по на място от съществуващата българска дума, си спомним за братята и техните сподвижници, посветили живота си на запазването на езика ни неосквернен от чужда намеса. Наскоро издателство „Сиела” се погрижи за преиздаването на този сборник в два тома. Заслужава си да го имаме в библиотеките си, не само заради красивия външен вид. За да помним. За да ни има.