Фредерик Бегбеде – „Любовта трае само три години”

Светът полудя по Бегбеде. Той беше и в София. Нищо, че закъсня цял час за представянето си в „Пингвините”, а после по-мазохистично настроените, т.е. – успелите да го изчакат, - били поздравени с това, че се намират в „турска баня”. Не за това, обаче, ще пиша в тази статия. Бегбеде е провокативен, циничен, но изключителен майстор по ментална манипулация, както успях да се убедя след прочита на „9.99”.
Уж мразим истината, намирайки я за прекалено цинична и провокативна и точно заради това, някои по-смели представители на човечеството я заклеймяват като лъжа. Независимо от това, обаче, тайничко прелистваме онези страници от книжката, струваща 6.50 лв. (за справка – издателства, намерили „ниша на пазара да задоволяват егото на начинаещи писатели” продават на цени между 5 и 10 лева), клатим разбиращо глави, докато четем:
„1. Щастието не съществува.
2. Любовта е невъзможна.
3. Нищо няма значение.”
Отделните глави на загубилия баба, съпруга и любовница писател са като фини импресии на един алкохолизирано-надрусан, но изключително креативен мозък. Подобно на сюрреалистите, Бегбеде използва „паранодино-критичния метод”, за да наложи истинността на своето убеждение, а именно – защитената от няколко гледни точки теза, че „Любовта трае само три години”. От гледна точка на опита – собствения, повтарящ този на родителите, като минало. От гледна точка на забуления в забрава живот, като настояще. От гледна точка на реклама на парфюма „Хипнозис” за 40 хиляди нови франка, като бъдеще. Като в картината на Рьоне Магрит „Ключът към свободата”, реалността, представена в абсолютната си цялост, е и едновременно с това счупена на малки парченца, които макар, че повтарят пейзажа, никога не могат да бъдат сглобени наново. Важното е да не приемате всичко, което четете за чиста монета, а да поразровите съзнанието си и да го настроите на вълна „Асоциативно мислене”. Ненапразно Бегбеде цитира Камю с крилатата му фраза: „Трябва да си представите Сизиф щастлив!”
Точно заради този призив, срещналият се с, но нецелунат от смъртта, Бегбеде отново пожелава дребните неща в живота, като първокласна шунка, изстуден пъпеш и песен на дъжд привечер. Счупените, разхвърляни парчета, които дори и да събере, няма да може да нарисува спокойствието и сигурността на миналото, но поне ще му помогнат да продължи да чака – „на неоново осветление” и върху „линолеум на пода”. За да преживее кратко пробуждане, което прилича повече на сън, отколкото на реално изживяване.
Ползата остава за нас, читателите. Това психологическо състояние на писателя му показва какво представлява нуждата да се пише. А той може да пише. По начин, който провокира четящия да мисли, да участва в това, което се случва, а не да бъде статичен наблюдател и консуматор. В противен случай, рискуваме да станем индивидуалисти. Звучи ви добре? Е, и на мен ми звучеше така, до момента, в който Бегбеде не ми даде синонима на „индивидуализъм”, а именно – „самота”. Самота, в която сме скъсали връзката с род и традиции и сме останали егоистично параноични създания, втренчени в телевизионния екран.
И така, читателят съпреживява емоционалното състояние на писателя. До степен, в която усеща физически осезаема болка, душевни терзания, че и сутрешен махмурлук. До толкова е изтощен, че когато любовницата на Бегбеде се връща при него и двамата заминават за Рим, усеща същото физическо, но най-вече – емоционално удовлетворение. И защо? Нима няма да минат трите години и да разбере, че Бегбеде е в същото състояние, като в началото на книгата?
А аз за какво ви предупреждавах по-горе? Не всичко в тази книга – както впрочем и в другите книги на Бегбеде, - е такова, каквото изглежда на пръв прочит. Ако сте се хванали и сте решили, че Алис (това е името на любовницата, все пак – има и име) ще бъде втората Ан (бившата съпруга на писателя), то сърдете се на себе си, а не на Бегбеде. Още повече, че той ще ви каже и каква е цената на това една минута преди края на третата година, независимо от опасенията и терзанията си, все още да бъдете щастливи. Отговорът е много прост и двупластов. Първият пласт е пропит с размисли за предварително платената цена. Другият – за способността да се изживее сега. Който никога няма да се повтори.