„Смях в тъмното”, Владимир Набоков

Превод Гергана Георгиева

Издателство: „Колибри”

Година – 2013 г.

можете да прочетете

и тук

Харесвам издателство „Колибри”, защото независимо коя поредица представят – любимата ми „Галактики”, „Модерна класика” и други - те го правят със стил. Като започнете от подбора на автори, минете през оформлението на корицата и стигнете до качествените (в повечето случаи) преводи,  всичко е с аристократичен финес. Като бонус, и с мисъл за читателя. И тук въпросът съвсем не опира до това, че се познаваме с някои от хората, работещи в „Колибри” – то е малък плюс за мен.

Харесвам и Набоков. Не заради педофилските въжделения на героя му в „Лолита”, не и защото сюжетите му неведнъж засягат това как млада любовница се отразява на улегнал, успял господин (не само освежаващо, нали знаете?). Харесвам го заради прецизността, с която се отнася към думите. Той си играе с тях и на английски, и на руски с лекота. Ненапразно „Смях в тъмното”,  с първоначално заглавие „Камера обскура”, е с преиздаден поради това, че авторът не харесал английската версия на романа си и тя е преиздадена с негов превод. Точно заради това отношение на Набоков към думите, той е единственият постигнал съвършенство в превода на Пушкиновия „Евгений Онегин” на английски език. В една от лекциите си пред американски студенти, започнала в тъмна зала, обявява при светването на лампите в аудиторията: „Това е, което Пушкин направи за световната литература!”

Радвам се, че при превода на „Смях в тъмното” Гергана Георгиева е уловила тази игра на думи и я е предала също толкова изящно на български. Позволявам си малък цитат, който няма как да приемете като спойлер, защото е една нищожна част от всичко, за което ви говоря, но много точно илюстрира таланта на Набоков да пресъздаде обстановка, природна картина, второстепенен герой и отношението на главния към него само с три изречения:

„Въздухът беше синкав и тежък от дима на пурите. Някой беше разлял нещо лепкаво на турската масичка – цялата лепнеше. Солидният, макар и малко нестабилен лакей („Ако още веднъж се напие, ще го уволня”) отвори  прозореца и черната ясна мразовита нощ нахлу вътре.”

Уверявам Ви, че дори и абсолютното попадение в паралела, който Набоков прави между недоглеждането на зрящия в началото и прозренията на ослепелия  в последствие герой не направиха сюжета по-интересен за мен. Начинът, по който Набоков го представя обаче, редом с други, много по-елементарни на пръв прочит идеи, ме накараха да довърша романа. И да продължавам да си представям оживелите сцени. Това е майсторството на словото. А истории за разказване, независимо от сюжетите, имаме всички. Едни обаче го правят на маса, досаждайки на събеседниците си, а други пишат книги. Само част от тези, пишещи обаче го правят за читателите си, а не за да лекуват егоистично личностните си проблеми. Набоков е един от тях.