Произведения, 2025 г.

 

В тази публикация можете да прочетете всичко, което написах през 2025 г., разпределено както следва:

- Хайбуни, хайку, танка и ренсаку
- Кратка проза
- Наградени разкази
- Стихотворения

Хайбуни, хайку, танка и ренсаку

Хайде пак

 

Започвам новата година в един „Супермаркет в Калифорния“ и с (не)лек „Вой“. За фон – „New Year's Eve Ambience“. И Гинсбърг, и джазът са по-леки за преглъщане с чаша горещо кафе, в което има няколко капки мляко. Оставям всички (по)желания да улегнат и да станат по-лесни за смилане (както и закуската). Кучетата и котката ми се наслаждават на спокойствието след снощния излишен шум. Притварям очи. Разноцветни картини се сливат в едно. Връщам се към Алън и джаза. За да (съ)творим онази реалност, която заслужаваме.

 

заскрежени дървета

тези които все подминавах

след листопада

 

01.01.2025 г.

 

Там

 

Скреж и мъгла. Звучи зловещо, но както знаем, виждаме това, което искаме да видим. Силуети, които се движат в свой собствен ритъм. Така е по-лесно да не се забелязваме. Да не забелязваме. Да не. Да. Мисля си за непоисканата помощ. Така и трябва да бъде. Заживяхме в ново (не)нормално, но приспособимостта е тази, която ни спасява. Красиво е. Загадъчно. Обещаващо.

 

зазоряване

чувам твоите стъпки

преди да те видя

 

02.01.2025 г.

 

Наум

 

Градини. Измислям си ги. В блок с осемдесет апартамента е така. В най-добрия случай. Събирам откършени клони, разхвърляни камъни и горски мъх, който лесно се подминава. Придавам им форма и ги о(т)глеждам. Споделям ги – най-вече със себе си. В противен случай, кратка е паметта човешка. Задържа се повече върху онова, което е объркало (уж) естествения ред.

 

цъфнала роза

такава я е запазил

новият скреж

 

03.01.2025 г.

 

Everybody…

 

Гъвкави ли сте? Не, не питам за телата – би ме интересувало, само ако работехме върху тренировъчния ви режим. Питам за гъвкавостта на мисълта. Как приемате „провала“ (в кавички, защото такъв няма) на плановете? Много хора имат резервен вариант. Уважавам това, но определено не е подходът, подходящ за мен. Научих се да планирам какво искам да правя в определен ден или даден интервал от него. Оставям на моментното настроение и обстоятелствата, които понякога излизат извън обхвата на нашия контрол, как точно, но със сигурност, ще се случи това.

 

Нова година

ето ги и първите

бегачи в парка

 

04.01.2025 г.

 

Благодарности

 

Аз съм от поколението, сред което има най-много хора, наричащи бабите си „майко“, „маминка“, дори – „мамо“. Не заради суетата на прародителките, макар и някои от тях да са се сдобили с внучета на 40. Не и заради някаква мода. Не! Отгледани сме буквално от тези жени, отрекли се от личния си живот, за да бъдат полезни на дъщерите си (в повечето случаи), които избрали да работят и/или учат. Ние, отгледаните от баби, знаем приказки, поверия, легенди. Дори, само от сантименти, спазваме древни ритуали, за да запазим паметта на нашите баби жива. Моята ме научи да бъда силна, да не се занемарявам, да вярвам. Ако не ѝ бяха отнели най-силното оръжие – желанието за живот, - днес, на своя 98-и рожден ден, би станала рано. След това би си оправила леглото, направила гимнастика, погрижила се за хигиената си и докато кафето заври, а филийките с яйце и сирене се препекат, би изрекла най-чистата молитва, извираща от сърцето. След това би застанала на прозореца, за да види дали идвам с „малка тортичка, така, за адета“ и скрит в голямата ми чанта подарък. Майка Хриси. Поклон!

 

студен вятър

време да изнеса на балкона

мълчаната вода

 

06.01.2025 г.

 

Пътешествия

 

Трийсете години на 19 век. Най-после човек се осмелява да обяви публично идеята за пътуване във времето. Този човек е Александър Велтман. Прави го с романа си „Александр Филиппович Македонский. Предки Калимероса“.

Всеки ден, обаче, ни напомня за останките от миналото и е вид предупреждение за бъдещето. Дори в европейски столици ще срещнете такива сгради, напомнящи за това, което е било и предупреждаващи какво ни чака. Да попътуваме. Бавно. Осъзнато. Без страх.

 

самолетен билет

вече пета година служи

като книгоразделител

 

07.01.2025 г.

 

Наследство

 

Вървя по утъпкани пътеки. В тях оставям и своите следи. Не вярвам някой да ги разпознае, дори аз понякога не бих могла. И все пак, те са там, за да направят пътя на следващите пешеходци малко по-сигурен и лесен.

Има дни, обаче, в които скачам в снега или не заобикалям калта. Приливът на енергия и по детски чиста радост сякаш дават отговор на рефрена в „Мъжът от Константинопол“ – „Какво е красотата?“

 

изоставен двор

с всяка година все по-нисък

живият плет

 

08.01.2025 г. 

 

Къде са?

 

Всеки ден ходя. Няма значение колко време отделям за това и/или колко крачки правя (колко е лесно с всички тези джаджи). Правя го осъзнато, стегнато и без напрежение. Докато ходя, виждам живи същества, които ми убягват при тичането. Същества, за които не един или двама приятели споделят, че вече са изчезнали. Те са там, не ги е грижа виждаме ли ги или не. Важното е да не им пречим точно така, както те не ни пречат на нас. Не по-малко важно е, обаче, да ги видим, за да бъдем малко по-добри и малко по-мислещи.

 

раздвижване

в храстите

градски врабчета

 

09.01.2025 г.

 

Защо?

 

Усмихвам се. На живота. На любовта. На всичко в и около мен. Улавям с периферното зрение различни реакции. Оставям ги там, периферно. Животът, любовта и всичко в и около мен ме научиха, че нямам нужда нито от причина, нито от одобрение.

 

тих ромон

колко е слънчев този

януарски ден

 

10.01.2025 г.

 

Напред

 

Едно малко момиченце, сгушило се в мама. Доближава показалците на двете си ръце и с цялата сериозност, на която е способно, казва: „Обичам те толкова! Не си мисли, че е малко! Започва от тук (вдига единия показалец), минава през целия свят и свършва тук (вдига другия)!“ Да, това е тя, моята дъщеря, която днес празнува рождения си ден – винаги придава индивидуалност на всичко чуто, видяно, прочетено. Защото мисли. Защото чувства. Защото е тя! Днес е далеч от мен само физически, но ние винаги ще се обичаме и споделяме своите специални моменти, сбъдвайки магията ЗАЕДНО. Да бъдем здрави, да се подкрепяме, всяка от нас да върви по своя специален Път и да разчитаме една на друга, както винаги до сега! Запазвам благодарността, че съм нейна майка.

 

розов изгрев

забързаният ритъм

на сърцето ми

12.01.2025 г.

 

Защо (2)?

 

Наскоро приятел, къде на шега, къде съвсем сериозно, се запита за кого и за кога 55 – 56-годишна жена (негова роднина) щяла да отслабва. В контекста на разговора имаше смисъл. От друга страна, аз пък се запитах до кога ще се налага да изразяваме уважение към тялото, ума и същността си само заради някого друг. Ако ние не ценим себе си, не се грижим да остарявам със същото достойнство, с което сме живели до сега, а се превърнем в „зеленчуци“, които само вегетират за ужас на най-обичаните, няма смисъл да се водим живели дълго и ... нещастно. Днешните 55-годишни нямат нищо общо с онези от миналия век. С напредването на технологиите, дали ни достъп до най-силната власт, знанието, е направо престъпление да не се погрижим за себе си и да не останем активни поне до тогава, до когато е възможно.

Да бъдем здрави и да уважаваме самите себе си. Тогава вече ще имаме право да помислим и за другите.

 

сенки в здрача

как да разпозная

своята?

 

13.01.2025 г.

 

Василица

 

Животът ми се стече така, че имах невероятния късмет да опозная образовани, трудолюбиви и същевременно предани на традициите си роми. Благодарна съм за срещите си с тях, въпреки всички неприятни преживявания с други хора от същия етнос. Няма добро, няма зло, няма хубаво, няма грозно – срещаме това, което ни е най-необходимо за конкретния момент. На всички тях, както и на почитащите Новата година по стар стил, честит празник! Нека имате нужда от среща само със здраве и хора, които ви карат да се усмихвате искрено, без преструвки!

 

фойерверки
в края на работен ден
джелем джелем

 

14.01.2025 г.

 

Смекчено

 

Написаното е от 2024 г., но тук запазвам само полезната информация. Онова, което тогава предизвика възмущението ми, нека остане в миналото и вярвам, няма да се повтори. И така,

 

За "уникалността" на "уникалните" традиции - кукери и сурвакари

 

Обичам тези традиции. Много. Даже около Нова година си нося монети (възможно най-едрите според поредната реформа) и давам на сурвакарчета. Обаче, не сме уникални! Вариант на сурвакари има и в Япония, например. Наричат се "manzai" - благодаря, Братислав Иванов! От чудесния превод на 100 хайку от Башьо го научих. Ето го и това хайку

Закъсняха сурвакарите -

в планинското селце

вече сливите цъфтят.

Кукери има в цяла Европа - 15 чуждестранни групи дефилират в последния ден от кукерските игри в Перник. И не са само те! Особено любими са ми мамутоне и мамояда от Южна Италия (не знам защо не ни гостуват).

Нищо не ни пречи да се радваме едни на други и да разширяваме познанията си.

(снимка – януари, 2023 г.)

 

15.01.2025 г.

 

Време

 

... да мина още веднъж по калните пътеки, колкото и да се опитвам да ходя по снега.

... да застана лице в лице с неща, които се опитвам да забравя.

... да позволя на тръните да ме закачат съвсем леко, без да оставят и драскотина.

... да се срещна с непознати, за да използвам услуги, за които не ми достигат знания.

... да погледна слънцето, защото сега е слабо и няма да ме изгори.

 

топъл зимен ден

лястовици свили гнездо

където ние не можахме

 

17.01.2025 г.

 

 

Когато...

 

Обичам разходките в София и не много известните уютни места в нея. Тези моменти са двойно по-любими, когато им се наслаждавам заедно с дъщеря ми.

 

снежен ден

вече моите стъпки

следват твоите

18.01.2025 г.

 

 

Картини

 

Преходите в планината оставят спомени за дни напред. Преживявам ги отново и отново, но не украсявам и без това съвършения момент. Унесеният ми поглед, игривата полуусмивка, стегнатата походка може и да ми придават леко налудничав вид, но ... „лудите, лудите, те да са живи!“ („Под игото“, Иван Вазов)

 

южна Витоша

а-ха да прокапе

ледунката

 

слънчеви лъчи

по натрупалия сняг

заешки следи

 

тих ромон

само тук-там замръзнала

реката Добри дол

 

22.01.2025 г.

 

Разпасана команда

 

За да надникна в нечий двор, все по-рядко се налага да се надигна на пръсти или да търся пролуки в оградата. Оградата, която се руши и повече пречи, отколкото да пази. Новите сгради са красиви, но клоните на дърветата, останали като мост между миналото и настоящето, скърцат някак зловещо. Навеждам глава и бързо след това поглеждам към небето. Пълни са очите ми.

 

черно-бял пейзаж

кой е променил думите

в приказката?

 

23.01.2025 г.

 

Шшшът

 

Има дни и особено нощи, в които всеки се нуждае от тишина. Тишината около, но най-вече – вътре в нас. Моментите, в които препускащите вътрешни монолози най-после спират и успяваме да усетим нещо повече от излишните тревоги или преувеличените радости. Моментите, в които най-после се свързваме със своята същност. Тишината. Тя, която ни казва много повече от всички погледи и думи, събрани в едно.

 

бавна разходка

в снега отстрани толкова

красиви клони

 

24.01.2025 г.

 

(не)аристократично

 

В работни дни като вчерашния, когато успявам да извървя пеша повече от 30 километра, новооткритото ми „царствено“ заболяване се скрива и дори не напомня за себе си. Едно на ръка, че нито съм мъж, нито съм с наднормени килограми, но и няма нищо аристократично в това да набивам крак, че и да подтичвам като пейзан, пасящ млекодайни животни. Не, че има нещо срамно в това, но не бих се справила. Умора има, но тя е толкова приятна, а пейзажите около мен, дори и в градски условия, често добиват сюрреалистичен вид. Както беше казал един wanna-be-writer, чието име ще спестя, това си е „друсане с ходене“. Нямам нужда от никакви стимуланти, за да видя света такъв, какъвто го оформят мислите и чувствата ми. Приятелските усмивки и незначителните реплики, които разменяме с непознати не развалят приятните усещания.

 

нашата пейка

където се целунахме

...потъва в блатото

 

28.01.2025 г.

 

(Христос Воскресе! )

 

вълна́ след вълна́

прииждат тълпи

на Великденска литургия

 

неделно утро

момченце облича

празничния си костюм

 

светлина в храма

същата и по иконите

и в очите ни

 

камбанен звън

после остава само

вятърът

20.04.2025 г.

 

уикенд

(броеница)

 

две раници –

по една за всеки

почивен ден

 

спирка по пътя

шофьорът проверява

за боклуци в рейса

 

все по-топло

жени с вдигнати ръце

връзват косите си

 

водни пръски

разперените криле

на кормораните

лодката спира

кой кого наблюдава,

туристи и птици

 

кафе и локум

посрещат ни с усмивка

в манастира

 

удължен маршрут

всяка пътека води

до различна скала

 

с разперени ръце

на върха на скалата

не поглеждам надолу

 

бавни стъпки

отеква някъде пред нас

пещерният водопад

 

малко село

вече трети път срещаме

същата двойка

...

колко хора

пред езерото с лилиите

костенурки

 

затопляне

пълно е с вода вече

езерото Ариана

 

грохот на вода

учестеното дишане

на бегачите

 

нощ

в центъра на София

Lunar

 

спряно движение

кварталът огласен

от ромски песни

 

зрелостници

знаменосците се крият

да пушат

 

балони

все по-тихи и по-тихи

абитуриентите

 

24 май

някой отново греши

името ми

***

В движение

 

Ходя все по-бързо. Задминавам и по-млади, и по-възрастни от мен хора. Хора! Разменяме си усмивки, които значат много повече от излишни думи. Разменяме си погледи, в които всеки се оглежда. Разменяме енергия – колкото и каквото дадем, това ни се връща. Утре или още довечера, докато изчиствам и кожата, и душата от шлаките на бързоходството и неуловените мигове, може и да не помня вече тези хора, но ще се усмихвам, оглеждам и зареждам с енергия. Достатъчно е да не забравя да благодаря. Не е нужно да повтарям експеримента на сър Галтън – онези, с които днес се видяхме, почувстваха какво мисля и как се отнасям и към себе си, и към света.

 

късметлийски ден

на поляната нито детелини

нито кърлежи

02.06.2025 г.

Сърдечно

 

За първи път разбиха сърцето ми, когато ми вързаха чавдарска връзка. Започна да кърви след две години – връзката почервеня. Човекът, когото и до днес не искам да погледна в очите, се пречеше – беше надянал овчи калпак с тенекиено лъвче отпред, само защото носеше зелено знаме. Някаква жена, обявена за дружинна ръководителка, рапортуваше с вдигната под диагонал пред лицето си ръка, която скриваше изкуственото ѝ око. Сърцето, вече позараснало, щеше да се пръсне от яд, когато пияницата на квартала, но от „добро семейство“, ми задаваше въпроси за това знам ли коя е Ралица и що за куч... билка била тя с цел да ме приемат в комсомола. Иначе, както каза той, „вишо на-най!“ На 10 ноември, знаете коя година, същото това сърце искаше да изскочи от и без това набъбналия ми гръден кош, за да полети на крилете на Демокрацията. Днес крилете са опърпани. Никой не вярва в тях – нито битото куче до кофите, нито стопанинът му, останал без храна и покрив, нито прегазените на пешеходната пътека, нито... сърцето ми.

 

ленив котарак

 

разлага се на слънцето

 

рибна консерва

 

 

 

 

Устойчиво

 

Когато започна съвсем първата ми учебна година в едно уж елитно училище, трябваше да усвоя чужд език. Нямах проблем с това – вече пишех и четях на моя. Освен това, знаех, че най-добре се усвояват устойчиви словосъчетания. Ето защо, нетърпелива семейството да се събере на вечеря, изстрелях това, което бях научила още първия ден. Хапнах само шамар и ме изпратиха да си легна без вечеря. На другия ден разбрах, че съдбата на повечето ми съученици е същата. Учителката, от която го бяхме чули, с красивото име Любов(ь) повече не работеше в това училище. Устойчиво си забраних да повторя нещо, преди да си го преведа. А словосъчетанието ли? „Болгараская сволочь.“ И веднъж в живота да сте го използвали, ще гладувате – било за една нощ, било за по-дълго време.

 

топло утро

 

жълти листа скриват

 

калните локви

 

 

 

Кръгово

 

Правя кръгчета с новото си колело и превключвам скорости. Та, докато си мисля за окръжности и бродя по непознати места, си спомням първото си колело. Червено. Нали съм от женски род. Или защото такива бяха времената. Няма значение. С него не правех кръгчета – все напред, че понякога и нагоре карах, още преди това да стане модерен израз. Всъщност, все се връщах там, откъдето бях тръгнала. Кръгово. Без да го осъзная. Сега вече знам, че само се въртим в кръг. Суета на суетите! Амен!

 

минало несвършено

 

накъдето и да се обърна

 

боклук

19.11.2025 г. - НАСП, бр. 54

в прозорците на хола

слънчеви зайчета

танцуват по стените

удължени сенки 

29.08.2025 г.

Наслояване

(ренсаку)

 

подобно на молец

светулката запалила пожар

крилете си опърли

сред сприхавите твари на нощта

със смелост зарази ни

 

искри на хоризонта

а рано е за изгрев

в далечината гларус

сред крясъци и суета

акорди призрачни долавям

 

мирише на озон

на зазоряване

вълните се прибират

сред водорасли на брега

назад е тръгнал рак отшелник

08.06.2025 г.

 

часова разлика

(ренсаку)

 

под закрито небе

проблясват звездите

на стъкления покрив

неусетно изстива

поръчаната вечеря

 

ранно утро

пие кафе и се усмихва

отражението ми

ти още се настройваш

към часовата разлика

15.06.2025 г.

 

мургава пролет

(ренсаку)

 

късна пролет

маранята ухае

на окосена трева

надвикват се с врабчетата

гласове на малки ромчета

 

цъфнала липа

под нея торбите

на ромски майки

в клоните раздвижване

и женски кикот

 

19.06.2025 г.

 

 

Кратка проза

Лунната нова година

 

Знам, че за много хора не е от значение, но на мен ми харесва. Не е нужно да обяснявам защо, поне не и докато не преча на някого. Ако в нашата, християнска, религия змията е свързана с изкушение, боя се, че я мразим, без да се замислим, че от нея е дошло само предложението, а приемането му си е наша, на човечеството, отговорност. Според лунния календар, змията е символ на осъзнаване, самоанализ и приспособимост. Датата на Лунната нова година варира всяка година, защото започва с новолунието. Време е за пролетен фестивал. Време е за прaзнуване.

 

Нито сме безделници, нито сме без празници

 

Един милиард картички, 85% от които са купени от жени. Това се случва на този ден. Ден, на който само Рождественските празници не отстъпват по закупуване и изпращане на въпросните. Поводи да искаме!

В древен Рим 14 февруари е бил посветен на богинята Юнона – покровителка на брака, плодородието и раждащите. Традицията повелявала неомъжените дами да напишат любовно писмо, да го пуснат в голяма урна, от която млади мъже изтегляли своя късмет. След това те трябвало да ухажват авторката на писмото през цялата година.

А днес всичко е наготово – дори се съмнявам, че гореспоменатата статистика на Асоциацията на поздравителните картички е точна – изтегляте две-три гифчета, изпращате ги и готово! Св. Валентин, Юнона или първообразът ѝ Хера са почетени, ухажорите и ухажваните мъркат доволно, прегърнати, бегло и в резюме спомняйки си за св. Валентин, изпратил любовно послание до дъщерята на тъмничаря. У нас пък и винце ще пийнат, та да не обидят нашенеца св. Трифон. Дали знаят, че е бил роден в Римската империя и още на 17 години излекувал императорската щерка Гордиана само за слава на Бог, но следващият владетел не бил благосклонен и след жестоки мъчения, убил младия Трифон, който така и не се отрекъл от Божия син? Въпросът е риторичен. За разлика от следващия - къде е противоречието? Мир и любов да има! Другото е суета. На15 февруари пак в гореспоменатия древен Рим – жреците луперци, съвсем голи (пардон) се събирали пред пещерата Луперкалия, където е живяла вълчицата Лупа, отгледала Ромул и Рем, и принасяли в жертва кози и кучета. Да не мислите, че като се обличали ставало по-хубаво? Размахвали камшици, с които ловели жени, а те, милите, търпели и боя, и връзването, та да бъдат плодовити. Всички онези (серо)синкави нюанси, са бледа пародия.

Хайде, да се обичаме! Кой когото както и колкото може.

 

Памет

 

Вървя по пътища, които дори няма нужда да оглеждам, освен от любопитство за някоя дребна промяна. Тялото има памет и гъвкаво взема завои и прескача препятствия. Радвам се съвсем искрено – да можехте да видите усмивката ми! Затопля се. Пролетта изпраща предвестниците си, а слънцето потвърждава, че не са илюзия. Дете запява песен, чийто рефрен ми напомня нещо отдавна случило се – наяве или насън. Пея с детето. Наум.

 

Време е

 

Любовта и състраданието са основата на всяка прошка, която даваме – на себе си, на близките си, на хората, с които животът ни е срещнал. Как да обичаме тези, пресекли за кратко време Пътя ни? Струва ми се, обичайки себе си. Струва ми се, когато всеки ден сме малко по-добри от вчера и по-малко добри от утре. Може и да греша. Тук ли е моментът за Прошка? Започва Великденският пост. Не, не е време (само) за ограничаване на храненето. Започва времето за размисъл и пречистване.

 

 

Пристрастеност

 

Увлечени по изгреви, залези, небесни приказки и земни прелести, понякога, сякаш в битка със себе си, не забелязваме руините, останали след някого, поел на дълъг път. Път, който е еднопосочен – връщане няма. Или този някой, не иска да има връщане. Сред бавно рушащите се стени покълва нов живот, но никой не му се радва, никой не го обгрижва. И по-добре е така. В противен случай, знаем до къде води непоисканата помощ. Вървя напред, но ще се върна. Вървя забързано, но не ми убягва това минало, без което не бих била тук и сега. Без което утре някой няма да бъде там и тогава.

 

Една

 

„Най-тъмно е преди разсъмване“

–Бенджамин Дизраели

 

Една жена, без видима причина, по улиците хвърляше цветя. В локвата, която неотдавна бе отразила пълната луна. В канавката, погълнала врабчето, което търсеше трохи. В дупката, зейнала в асфалта – никой не помни защо и кога. В ботуша стар до тротоара, с дупка на носа и протрита пета.

Една жена без възраст, с лице, покрито от воал. Една жена, чиято рокля пъстра се влачеше зад нея като шлейф.

Една жена, на никого позната, по улиците хвърляше цветя. Причина има, но забрави – с врабчето ли се пусна там, където цветята не растат, а локвите пресъхват?

На сутринта ухаеше на люляк.

 

Носии

 

- Госпожо, носите тениска на (следва едно любимо състезание)?

- Да, нося.

- Ама сте си я купили от някъде или ... - момичето, на около 12 години, дори не се осмелява да довърши мисълта си.

- Или - влизам в тона ѝ с усмивка.

- Не, че сте стара, ама това не е ли за много млади хора?

- За хора е - вече се смея, а тя се отпуска.

- Трябва да питам AI! - намира начин да ми покаже превъзходство.

- Предполагам, ползвате безплатната версия на ChatGPT. Ще Ви каже същото, което и аз. Сред бегачите на ултрамаратони има хора над 70 години, които ги завършват 4-5 часа преди cut-off-a.

- Убихте ме! Успех, госпожо! И респект!

- Винаги ще уважавам младите хора - покорявайте своите върхове, каквито и където и да са те!

- Мерси - набляга на "р"-то момичето и се отдалечава.

 

Мамма миа

 

Събота. Качвам се в 8:30 в автобус за Витоша. Пускам, преди това, млада майка с детенце пред мен. Тя, обаче, се обръща, хваща ме за рамото, одраното, ама това е друга тема, и крещи: "Ной сиамо уна фамилия!" Отговарям: “Анке ной" Не знам какво е направила на мъжа си, който бил зад мен, но той я нарече поне 300 пъти "аморе", докато стигнем до "Алеко".

 

 

Слънчеви очила

 

- Ей, жени, ялате – чувам вдясно от мен, докато сестра ми говори по телефона до една спирка на градския транспорт. Обръщам се и вижам ниска, слаба, побеляла жена със сак в ръцете, които леко потреперват. – Видите ми се свесни.

Оказва се, че синът ѝ е приет в интензивното отделение на една от болниците зад спирката. Дали ѝ чантичката му, но тя не знае как да изключи телефона, че „да не върти сметки“. Разказва ни каква линейка го е взела – „голема, ма като къща“. Обаче не я пускали нито в линейката, нито в интензивното...

Помагаме ѝ, а очите ми се пълнят със сълзи и благославям наум изобретилият слънчевите очила. Нейният малък свят се руши. От близките ѝ е останал само синът ѝ, а ето че е пострадал. Страх я е, че ще умрат „като кучета“ и няма да има кой да ги погребе.

Знам, знам – може да има и обратна гледна точка: защо са стигнали до тук? И все пак...

 

Ще им се (уона-би)

 

Обедно време. Пред мен две, а зад мен едно, момчета на не повече от 12 години - тичат напред-назад в подлеза на метрото. До тук всичко е нормално: деца са, играе им се... Тогава двамата се спират, а след малко и тримата притичват пред мен. Виждам, че са с еднакви маратонки "Balenciaga", а от тях стърчат тъничките им глезенчета. Не разбирам много от маркови анцузи, но определено не бяха от пазара. Най-ниското момче се провиква, сочейки напред: "Ето я наш'та приятелка, бе!" Приятелката е дама около 70. Ускорявам ход и се озовавам между "уона-би-локалите" и "приятелката" им. Тя се обръща и си отдъхва. Момчетата коментират как тя им е направила забележка в метрото. "К'ва е та'а, бе?! Ще я смачкам!" Продължавам да поддържам темпо, с което държа на разстояние двете страни - не съм страшна, но явно тихото ми присъствие променя плановете им и завиват в друга посока. Възможно е и още да нямат план как да се справят с две "лелки". Изпращам без думи дамата до вход, чиято врата се убедих, че се заключва. Тя само вдига ръка и едва се усмихва зад сигурността на стъклото . Голямо геройство от моя страна, няма що! Утре могат пак да я срещнат. Винаги ми се иска да защитя децата. Не мога, обаче, да търпя тормоз. Вървя към нас. Виждам момчетата още веднъж малко пред мен - отново са деца, закачат се един с друг, смеят се. Изобщо не ме забелязват или още не са ме набелязали. Не мога да бъда сигурна. Друго си мисля... Купувайки им точно тези маратонки и такива анцузи, родителите не са ли се усетили накъде вървят децата? Ясно е - лято е, във ваканция са малките, а те, възрастните, трябва да работят. И все пак, някакъв контрол не би бил излишен. Или аз съм твърде "олд скул"?

Минало свършено

Чат-пат (любимо наречие) срещам хора, които идеализират миналото, защото тогава бяхме млади и безгрижни. Последното може да се чете и като "Ббзотговорни". Едни замервали съседите с яйца, други играели на улицата. А пък една приятелка и аз си направихме "кичури" с... водни бои. Толкова бяхме умни, че отидохме на басейн след това. Вярвам, се досещате какви бяха последствията. Не знам защо се слага знак за равенство между тях и "щастие". Мисля, че и сегашните дечица са щастливи - при всеки преход по някой от маршрутите на Витоша ги виждам и смехът им ми действа като песен на птиците. Веднъж, докато разхождах куче, чух няко да "шът"-ка в храстите - играели на "жмичка" и беше важно да не ги издадем. В друг случай пък, топка от игра на "народна" ме удари в прасеца и се посмяхме след като си отдъхнаха, че няма да им се карам. Фактът, че някои не разбират техните електронни игри и общуване онлайн, не ги прави нещастни.

Наградени разкази

Първа победа наградата на радио "Варна" на Единадесетия национален литературен конкурс "Атанас Липчев"

Сиера беше израснала в село, непознато почти на никого. Там правилата бяха прости – всички работят от сутрин до вечер. Яде се, когато има какво, и се изпълняват нареждания в движение. Никой дори не помисляше за недоволство, бунтове, стачки. Поне до момента, в който селото изгоря и останалите няколко живи негови жители не потеглиха в различни посоки. Сестрата на майката на Сиера, Нури, хвана ръката ѝ и я доведе в града. Знаеше, че момичето има нужда от свободата и простора на природата, затова и реши, че точно този град, в полите на планината, ще ѝ даде това, което би липсвало. Така и стана. Постепенно момичето срещна и други бегачи, които я запознаха с изкуството на планинския ултрамаратон и това се превърна в нейния начин на живот, още повече, че можеше да печели пари от него, с които помагаше на леля си, особено сега, когато здравето ѝ се поразклати. Така, животът им потръгна, подреди се и пое своя ход съвсем нормално. Ето, че дойде денят, в който Сиера можеше да докаже на какво е способна.
Петдесети километър. Гъвкавото ѝ тяло се изви в дъга назад, после рязко се наклони напред и изящните пръсти на мускулестите ѝ, добре оформени ръце обхванаха глезените. Изправи се бавно, разтегна последователно всеки мускул и продължи бегом като антилопа, играеща си с хищник, престорила се, че не го забелязва. Единствено цифрата под години в таблицата на участниците би накарала скептиците да повдигнат вежди и да завъртят очи. До тогава, докато не я видеха там, на планинските пътеки, които превземаше с еднаква лекота и при изкачване, и при спускане. Групата на шампионите беше на около час пред нея, но това не я притесняваше. Тя имаше своя стратегия, а и само две цели – в последната колона на споменатата таблица, срещу името ѝ да не пише “Out of track” (извън контролното време) или “DNF” (не е финиширала). Нещо повече, все още водеше със значителна преднина не само жените, но и мъжете от своята възрастова група, с което си гарантираше прилична парична награда. Нямаше нужда да спира за ядене и пиене – само за тоалетна. Поглъщаше нужните енергийни гелове, които не тежаха много в бегаческия колан, и вода на малки глътки от „камилския гръб“ – резервоар с вода и маркуче до устата ѝ – в задния джоб на раницата – в движение. Внимателно избраната стратегия ѝ помагаше. Керуак, в книггата си „Бродягите от Дарма“. Казваше, че трябва да гледа само напред, без да се озърта наоколо и да стигне до онова подобно на транс състояние, в което Пътят я води нея и тя се възползва, а не му се противи. Косата ѝ с цвят на прегоряла пшеница леко се спускаше над лицето ѝ, а после вятърът услужливо я издухваше назад, за да открие блясъка в зелените, леко дръпнати в ъглите очи. Усмихна се. Неусетно беше минала още пет километра.

 

В този момент, ненадейно, се спусна мъгла. Реши, че ситуацията не заслужава внимание – имаше фенерче със светлина и за такива метеорологични условия, а темпото, което поддържаше, беше достатъчно бързо, за да не усети студ. Стресна се едва когато земята се разтресе и свикнала да гледа петдесетина метра напред, видя пукнатината. На пръв поглед, нищо особено. Сиера бе хибриден атлет, от онези, за които се шегуваха, че не бива да се опитвате нито да догоните, нито да набиете. Ето защо, подскоци и прескоци бяха част от програмата ѝ. Не, нямаше за какво да се тревожи. Може пък това да беше нейният шанс – да догони дори шампионите, за които беше чувала, че не са достатъчно далновидни да предвидят извънредни ситуации, а разчитаха на пейсърите, движещи се непосредствено зад тях. Да, де, но в последните 20 километра такива помощници не бяха позволени. Наистина, не бе типично за този вид състезания, но бегачът е дисциплиниран човек и не задава излишни въпроси, а следва правилата. Надъхала се от такава перспектива, Сиера се приготви да прескочи пукнатината, когато усети, че пада. Изви тялото съвсем незабележимо назад и подготви ръцете като при падане за лицева опора. Вече беше отработвала подобно симулирано падане, при което нараняването би било минимално и не би ѝ попречило да продължи. Какво беше учудването ѝ, когато се озова сякаш замръзнала на около десетина метра над земята, неспособна да помръдне. Фенерчето падна от ръката ѝ и тя за първи път изпита тръпките, които предизвиква страхът от непознатото. Тогава съвсем лек ветрец разроши косата ѝ и беше готова да се закълне, че чува нежен шепот в ухото си:

„На какво си готова за крайната победа?“

Нима от нея се очакваше да отговори? В това състояние, за което и най-опитният треньор не би и помислял да носи отговорност за себе си, а какво останало поверените му атлети? Сякаш получи телепатичен отговор, че мислите ѝ са достатъчни, за да чуят – които и да бяха те – нужния отговор.

„Стига да не ми коства живот – мой или на някого друг от близките ми, съм готова на всичко.“

"Добре, няма да е твоят или на близките ти! Отдавна молиш за тази победа, та макар и не когото трябва. Да не говорим, че лесно ще я получиш.“

„Чакай! Аз не искам...“

Мъглата се разсея точно толкова внезапно, колкото се беше спуснала. Пътеката пред Сиера беше съвсем гладка, с чудесен наклон за спускане, където беше силата ѝ, без камъни, коренища, бабуни, а още по-малко пукнатини. Тя реши, че е халюцинирала за кратко и продължи. Не виждаше и не чуваше бегачески стъпки, така че продължи по план. Въпреки че краткото премеждие не биваше да я травмира, тъй като тренираше и психиката си, думите „няма да е твоят или на близките ти“ продължаваха да се натрапват на мантрите, които си пееше наум.

...

„И така, ето я първата победителка на тазгодишният ни ултрамаратон! За първи път в историята му жена пресича първа победната права! Сиера Невил, дами и господа! Силни аплодисменти!“

Сякаш наблюдавайки се отстрани, тя хвана лентата в ръце, вдигна я високо над главата си, която завъртя наляво и надясно, само за да усети, че наистина това се случва с нея и се отправи към пункта за вода и сушени плодове. Оставаше да дочака втория и третия финиширал, да бъдат наградени, както беше по правилник, и да се оттегли в хижата за душ и дългоочаквания сън. Стори ѝ се, че мина цяла вечност, преди да се появи следващият бегач. Не беше за вярване, той също не бе от групата на шампионите. Дойде и третият, никога неучаствал до този момент в състезания, млад мъж. Докато ги поздравяваше, преди да заеме полагащото ѝ се първо място на стълбицата, на Сиера ѝ се стори, че очите му са наситено жълти. Бързо пропъди каквито и да е мисли за свръхестествено – сигурно бе игра на светлината. После някак си се качи до втория етаж, където бяха настанени жените, преодоля обичайното втрисане с бърз душ и буквално се хвърли в леглото. Заспа, а сънят ѝ беше накъсан от кошмари – шепнещият в ухото ѝ глас, с който сключва сделка, пламъкът в нечии жълти очи и смях, от който отново я втрисаше, но не заради преодолените 75 километра и 1600 метра положителна денивелация. Сепна се от викове в двора на хижата. Не беше нещо обичайно, тъй като бегачите уважаваха себеподобните си и не биха нарушили почивката им, колкото и време да беше нужно за нея. Други посетители не се очакваха, така че набързо напръска лицето си с вода, облече се и слезе по стълбите почти на бегом. Когато отвори външната врата, видя част от състезателите на колене да плачат, без да могат да си поемат дъх. Все още не разбираше какво се е случило, докато финиширалият след нея не събра сили, прегърна я през раменете и я сложи да седне на пейка. Донесе чаша чай и заговори. Групата на шампионите – трима мъже и две жени, бе открита в пропаст отстрани на трасето в началото на двайстия километър. Нещо повече – организаторите се кълнели, а част от тях дори доказали със снимки, че такава пропаст не е имало по време на подготовката на терена. Всички останали финиширали в рамките на контролното време. Сирена го изгледа недоумяващо и отпусна глава в ръцете си. За никого тази реакция не беше неочаквана. Ултрамаратонците се познаваха и уважаваха, въпреки че бяха конкуренти. Когато най-после намери сили да се изправи и да следва инструкции за извозването им към града, се чувстваше необяснимо спокойна. Искаше ѝ се да попита подвластника си дали е видял мъглата и пукнатината и дали е чул шепнещ глас, но сама си даде сметка колко глупаво би прозвучала. Когато джипът потегляше, Сиера видя класиралият се на трето място да маха усмихнато. Този път нямаше съмнение, в жълтите му очи гореше пламък. Тя се обърна към подвластника си, но той беше задрямал. Надигна се леко, но учудващо, всички, освен шофьора, вторачен в пътя пред себе си, дремеха по местата си. Само тя ли го беше видяла?

...

Отключи вратата на апартамента си. Леля ѝ я повика по име и тя потвърди присъствието си. Събу маратонките, остави самара до вратата и влезе в стаята на старата жена. Остана като закована на място, когато видя жълтия пламък в очите на Нури и чу сподавения ѝ смях, който я попита дали има други съкровени желания. Тръгна с решителна стъпка напред, но в следващия момент видя спящата жена, която се усмихваше в съня си.

Никой не говореше вече за този маратон, който не се състоя никога повече. Сиера реши, че прекратява бегаческата си кариера. Беше събрала достатъчно пари и можеше да се грижи и за себе си, и за леля си, която повече не стана от леглото, нито пък можеше да говори, заради удара, който преживя в същата тази нощ. Сиера, обаче, беше убедена, че винаги я гледа с укор.

Имена и знамения

 

От пет години насам Ангелина не харесваше вече името си. Какви ти ангели в наши дни?! Пандемия. Страх. Изолация. Хората, казват, се увълчили, но това е поредното грешно клише. Вълците, дори и единаци, имат една цел – да вървят и ловуват колкото време трябва сами, за да съберат глутница. Ето защо, крехката, едва двадесет и петгодишна русокоска криеше сините си очи зад тъмни очила, тъй като най-редовно чуваше, че точно с тях отговаря на името си. Съмняваше се в това. Не, направо беше убедена, че не го заслужава. Откакто родителите ѝ починаха, не почиташе празниците и то не толкова, заради  приготвянето на трапеза –  не гледаше на нея като на удоволствие, тъй като режимът ѝ на бегачка на дълги разстояния беше стриктен и тя го спазваше с желание, - колкото в събирането на едно място с роднини, повечето от които трябваше да познава, колкото да не се стигне до кръвосмешение, ако се харесат някъде. Всъщност, затова и бягаше – да остане сама със себе си и да надбяга всичките си страхове и тревоги.

Ето, че днес, денят преди Бъдни вечер, разбрала, че групата, с която тренираше в планината, няма да се събере и че има магазини, които още работят, реши да купи всичко, което традицията на празника повелява, и да изиграе ролята на хрисима християнка, както правеше баба ѝ. Ангелина не мразеше вярата, а показността, избутала някъде много встрани същината на този ден. Щастлива, че може да се самообслужи на предвидената за целта каса, без да чака на опашка, младата жена бързо маркира продуктите, плати с картата си и излезе от магазина.

Докато вървеше към дома си – гледаше на петте километра с тежести като на тренировка, - се замисли за последното си участие на ултра маратон. Пред очите ѝ сякаш оживяха високите борове и тесните пътеки. Обичаше да тича по наклон и не се изморяваше. Ниска, но с бърза крачка, заради няколкото килограма под нормата, не усещаше задъхването, за което чуваше някои от другите бегачи да говорят. Да, това бяха моментите, които осмисляха ежедневието ѝ – тренировките и състезанията. В този момент чу бързи стъпки и дрезгав глас зад себе си: „Момиче! Момиче!“ Веднъж беше видяла мечка в далечината, но дори тя не беше успяла да я стресне така, както присъствието на този човек зад нея. Спря и рязко се обърна, готова да се отбранява. Тогава видя слаб, изнемощял от глад, а може би и прекаляващ с алкохола, заради торбичките под воднистите му очи, мъж. С леко накуцване се опитваше да я догони и държеше в ръцете си питка и консерва с боб.

- Момиче – този път само прошепна запъхтялият се мъж. – Това изпадна от чантата ти, ама съм леко патрав и трудно те догонѝх.

- Аз... – Ангелина провери торбата с пазар и видя, че се е скъсала. Дори се учуди, че другите продукти още бяха там. Дамската ѝ чанта, която носеше през врата, за нейно облекчение, не беше отворена. – Какво да Ви кажа? Замислих се и не съм забелязала. Много Ви благодаря! Знаете ли, задръжте това, което сте намерили. Ето, вземете и тази торба, само внимавайте, защото се е скъсала.

- Ле-ле, майко! – сълзи потекоха по бузите на мъжа. – Толкоз ядене за мене?!

- Имате ли къде да спите? – сърцето на Ангелина се сви, когато си помисли, че някой може да нощува на студа.

- А, ходя в приюта, ама той е затворен денем. Отварат го от 7 вечер до към 8 сутрин.

- Вземете и тези пари – Ангелина си спомни, че има няколко банкноти в якето. – Празник е.

- Момиче, ти си ангел! Бог изпраща ангели на празници. Благословена да бъдеш на то‘а светъл ден!

Ангелина се сбогува с непознатия и продължи към дома си. За първи път от пет години насам не възрази срещу това сравнение. Само тихо благодари наум и се усмихна.

Имена и знамения

Трета награда на Шестия национален конкурс на Междунариодния електронен вестник "Соияние"

От пет години насам Ангелина не харесваше вече името си. Какви ти ангели в наши дни?! Пандемия. Страх. Изолация. Хората, казват, се увълчили, но това е поредното грешно клише. Вълците, дори и единаци, имат една цел – да вървят и ловуват колкото време трябва сами, за да съберат глутница. Ето защо, крехката, едва двадесет и петгодишна русокоска криеше сините си очи зад тъмни очила, тъй като най-редовно чуваше, че точно с тях отговаря на името си. Съмняваше се в това. Не, направо беше убедена, че не го заслужава. Откакто родителите ѝ починаха, не почиташе празниците и то не толкова, заради  приготвянето на трапеза –  не гледаше на нея като на удоволствие, тъй като режимът ѝ на бегачка на дълги разстояния беше стриктен и тя го спазваше с желание, - колкото в събирането на едно място с роднини, повечето от които трябваше да познава, колкото да не се стигне до кръвосмешение, ако се харесат някъде. Всъщност, затова и бягаше – да остане сама със себе си и да надбяга всичките си страхове и тревоги.

Ето, че днес, денят преди Бъдни вечер, разбрала, че групата, с която тренираше в планината, няма да се събере и че има магазини, които още работят, реши да купи всичко, което традицията на празника повелява, и да изиграе ролята на хрисима християнка, както правеше баба ѝ. Ангелина не мразеше вярата, а показността, избутала някъде много встрани същината на този ден. Щастлива, че може да се самообслужи на предвидената за целта каса, без да чака на опашка, младата жена бързо маркира продуктите, плати с картата си и излезе от магазина.

Докато вървеше към дома си – гледаше на петте километра с тежести като на тренировка, - се замисли за последното си участие на ултра маратон. Пред очите ѝ сякаш оживяха високите борове и тесните пътеки. Обичаше да тича по наклон и не се изморяваше. Ниска, но с бърза крачка, заради няколкото килограма под нормата, не усещаше задъхването, за което чуваше някои от другите бегачи да говорят. Да, това бяха моментите, които осмисляха ежедневието ѝ – тренировките и състезанията. В този момент чу бързи стъпки и дрезгав глас зад себе си: „Момиче! Момиче!“ Веднъж беше видяла мечка в далечината, но дори тя не беше успяла да я стресне така, както присъствието на този човек зад нея. Спря и рязко се обърна, готова да се отбранява. Тогава видя слаб, изнемощял от глад, а може би и прекаляващ с алкохола, заради торбичките под воднистите му очи, мъж. С леко накуцване се опитваше да я догони и държеше в ръцете си питка и консерва с боб.

- Момиче – този път само прошепна запъхтялият се мъж. – Това изпадна от чантата ти, ама съм леко патрав и трудно те догонѝх.

- Аз... – Ангелина провери торбата с пазар и видя, че се е скъсала. Дори се учуди, че другите продукти още бяха там. Дамската ѝ чанта, която носеше през врата, за нейно облекчение, не беше отворена. – Какво да Ви кажа? Замислих се и не съм забелязала. Много Ви благодаря! Знаете ли, задръжте това, което сте намерили. Ето, вземете и тази торба, само внимавайте, защото се е скъсала.

- Ле-ле, майко! – сълзи потекоха по бузите на мъжа. – Толкоз ядене за мене?!

- Имате ли къде да спите? – сърцето на Ангелина се сви, когато си помисли, че някой може да нощува на студа.

- А, ходя в приюта, ама той е затворен денем. Отварат го от 7 вечер до към 8 сутрин.

- Вземете и тези пари – Ангелина си спомни, че има няколко банкноти в якето. – Празник е.

- Момиче, ти си ангел! Бог изпраща ангели на празници. Благословена да бъдеш на то‘а светъл ден!

Ангелина се сбогува с непознатия и продължи към дома си. За първи път от пет години насам не възрази срещу това сравнение. Само тихо благодари наум и се усмихна.

 

 

 

Стихотворения

нощ

 

студ

ръцете ми сковани

краката буци лед

мисли пеперуди заковани

отвън надничам без билет

декорите от скреж

актьорите снежинки

неясният брътвеж

на разделени половинки

 

топлина

във стаята си светла

запалил си камина

е как да се отметна

обещах ти да намина

отместваш пердето

надничаш и ти навън

къде ли съм къде

дали било е сън

 

дим

палиш лула

притваряш очи

казваш ела

така те боли

моят образ е там

нарисува го ти

залъгваш се знам

преял със мечти

 

проясняване

ръцете ми стоплят се

краката по-бързо вървят

завесата пада моля се

половинките да се съберат

ти заспиваш

няма ме там

лед от сърцето си стържа

знам знам знам

 

...

Четирите и-та на непознаването

 

изначален страх

силната жена плаче

скрита под душа

не заключва вратата

няма кой да влезе

дори да го покани

 

изначално невежество

силният мъж накълца

с брадва подаръците

булката му избяга там

където дори сънищата

не го водят

 

инсел

рисува по стените на блока

обесени голи полужени

в мрака не вижда че погрешка

им е нарисувал мъжки атрибути

не може да си прости

и прави опит да се обеси

въжето се къса преди

да стане примка

 

инцест

във форума на фетишистите

ник 69 рисува смело с думи

без да познава граматиката

влечението към своята леля

почти никой не отговаря

заети са да строят олтар

на онан

(цветово)

пожълтели листа

а лятото едва прохожда

истерии температурни

и жажда за живот

ръкавите увисват

изпрани на простора

ръцете потъмнели

сякаш черен шоколад

размазани букви

на булевардни романи

булевардите даже нощем

не спят а жужат

повреден светофар

мигат червено и жълто

а зеленото е точно под тях

(по августовски)

мога да ходя по небе

август го пусна

в локва от кратък дъжд

небето ми е до глезените

а ръцете – вятърни мелници –

измерват ритъма на лятото

та-та-та-тааам

рано е за сбогуване

дори луната по-рано изгря

за да повярва в това

захарният памук на мечтите

лепне по устните на мъж

вторачен в глезените ми

капките небе по тях

му обещават още лято

никога не е късно

... през август

та-та-та-тааам

тишината танцува

 

(танц)

морето размятало

полите от пяна

танцува нехае

че мокри брега

небето наднича

завива се с облаци

под които прозира луна

а утрото разплакано

прашно сменя сезона

... писък на гларус

над притихнал град