Част от The Living Haiku Anthology

С радост споделям, че заедно с Мая Любенова и Диана Тенева съм част от The Living Haiku Anthology. Стиховете на български и английски можете да прочетете тук. Редакторът прие шест от изпратените му седем мои публикувани и/или наградени хайку стихове.
Благодаря на тези, които ме подкрепят! :)

Явор Цанев - "Вино за мъртвите"

Издателство - “Gaiana book&art studio”

Година -2013 г.

Издателска редакция – Кети Илиева

По принцип, аз съм много скептична, когато един автор предложи две книги за една година. Разбира се, че зависи от автора и ако е човек, когото познавам, ме тревожи двойно повече. В случая с Явор Цанев, също не направи изключение. Знам, че има много разкази и повечето неиздавани. Знам, че сборници като неговите са повече от необходими - мисля, че достатъчно съм се аргументирала тук.  Ето защо, едновременно се  зарадвах,  но и си мислех дали няма да се разочаровам от новата му книга. За щастие, това не се случи. Сега  ще Ви разкажа защо.

Героите във «Вино за мъртвите» са от онези хора, които обикновено предизвикват отвращение, погнуса или в най-добрия случай – съжаление (което е най-противното човешко отношение). Точно завесата, която отделя техния свят от нашия, уж нормален, е много тънка граница, която не всеки може да отдръпне, без да нахлуе в един от двата свята, без да ги повреди. А Явор успява – вижда как те си взаимодействат и рисува това взаимодействие с думи. Той не търси причина и следствие, той не дава менторски съвети. Само рисува и оставя на нас да огледаме тази картина.

А ние, докато разглеждаме, можем да усетим студа на клошаря, допиващ виното в прясно изкопан гроб (титулния разказ), мъката на лудата жена-регулировчик («Обет»), лишения от смисъл свят на твореца («Плячка», «Китарата»), отчаянието на болните («Кладенецът»). Същевременно обаче не можем да не се ужасим от това до къде води изолацията на такива хора от другата страна на завесата – «Старицата», «Дестилация», «Тихия», «Едно от мен». Ние може и да си мислим, че те са за психиатрична клиника (направо, «лудница»), но техните светове са магически и ако искаме, може и да се поучим от тях – «Колелото», «Самовнушение». Само не трябва да забравяме, че те също са хора. Точно в този момент  читателят си дава сметка, че нашето неразбиране и прекалено желание да изолираме тези хора, за да добруваме (с всички аспекти на този архаизъм) може да ни коства много – типичен пример за това са «Метрономът» и «Цигането» (без никакъв намек за така модерната «политкоректност», с която някои злоупотребяват напоследък) .

В разказите от «Вино за мъртвите» понякога се промъкват и сенки. Сенки на призраци, дошли да потърсят това, което им е отнето приживе. «Тука има, тука няма», отново «Дестилация», «Като старите майстори». Перчемът им се развява на вятъра, а очите... Е, стига толкова. Не искам повече да Ви развалям удоволствието от тези срещи.

Животните също са съпричастни към съдбите на хората. Тях пък съвсем ги подминаваме, а ако случайно ни се изпречат на пътя, можем да ги подритнем. Замисляли ли сме се обаче колко предани са те на стопаните си – нещо, за което «Котакът» и «Кучето на клошаря» ще Ви напомнят с цялата сила на олицетворението. Похват, типичен за басните, тук е използван за напомняне на онези истини, които крепят света, но сме склонни да пренебрегнем. «Гарванът» също ще ни напомни за много хора, които сме захвърлили на боклука (чисто метафорично), само защото крилото им е пречупено.

Алегорията е друг похват, много умело вмъкнат в разказите на Явор. Едва ли има почитател на жанра, който още да не е прочел «Селцето», спечелило специалната награда на Националния конкурс за фантастичен разказ на името на Агоп Мелконян. Селцето, а в друг разказ и Кладенецът (едноименната история) са дарени с човешки качества, за да реагират на алчността и бездуховността на хората.

Да, наистина след прочита на тези разкази, очите на читателя ще се отворят. И ще гледаме малко по-различно на света около нас. Този свят, зад чиято фина завеса има още хиляди. Те не се крият от нас. Ние не ги виждаме.

Благодаря на Явор, който ми се довери с посвещението. Вярвам, че съм оправдала очакванията му.

Три добри новини - един ден//Three Good News - One Day

(1) Редакторският ми дебют на английски език вече е факт - книгата на Свет Ди Нахум "Раптус", преведена на английски от Валентин Кръстев. Издателство: Hammer&Anvil Books.
My debut as an editor in English is already a fact - Svet Di-Nahum's book Raptus, translated by Valentin Krustev. Publisher Hammer and Anvil Books.

(2) Представяне на книгата ми за деца "Приключенията на Щур и Враби" на английски език в Poetry Sans Frontieres. Благодаря, John Holland! My book for children The Adventures of Shtour and Vrabby in English on Poetry Sans Frontieres. Gratitudes, John Holland! 


(3) Представяне на сборника "Мечове в града", на който съм редактор, от НКФХ "Цитаделата" - МД "Средец", от 15 ч.
Presentation of the literature miscellanea Swards in the City which I am an editor of (in Bulgarian) by National Club for Fantasy and Horror The Citadel - YC Sredetz, Sofia, at 3 p.m.

„Човешкият фактор” – Греъм Грийн

Издателство „Партиздат”

Година – 1989

Преводач – Георги Даскалов

можете да прочетете

и тук

Както и да погледнем, Греъм Грийн (1904 – 1991 г.) е бил интересна личност – писател, драматург, критик. Като прибавите и пикантерията за не една или две любовни авантюри, които винаги са били добра храна за жълтата преса още от миналия век, имало е защо да се шуми около него. Аз обаче бих предпочела да опозная творчеството му по-добре (до момента съм чела „Третият”, „Падналият идол” и „Доктор Фишер и бомбената вечеря”, но ревютата за тях са в едни тетрадки, които може да сканирам някой ден) и днес ще Ви разкажа за романа му „Човешкият фактор”, написан през 1973 г.

Черпейки вдъхновения от собствения си опит в разузнавателните служби, Грийн поднася една история на тайната служба MI6 , в която работят двама агенти и началникът им. Единият, Касъл, е мъж в предпенсионна възраст, който води почти идиличен живот с чернокожата си съпруга и сина ѝ, когото обича като свой. Колегата му Дейвис е бохем, предизвикал подозренията на големите шефове, които трябва да разследват евентуален двоен агент, а и да се отърват от него.  В своята автобиография Ways of Escape Грийн споделя, че с тази книга е целял да „напише роман за шпионажа, освободен от конвенционалното насилие” и допълва: „Исках да представя Службата неромантично, като начин на живот – мъже, които ходят ежедневно на работа, за да припечелят за пенсиите си.” Всъщност, и „Човешкият фактор” в по-голямата си част е автобиографичен, предвид това, че писателят скицира своя личен опит в МI6.  

Красиво, почти романтично е магазинчето за книги на Халидей – един вид лирическо отклонение, представящо връзката читател-писател, с което Грийн за малко да ни заблуди, че всичко това е човешката страна, човешкият фактор в цялата порочна система на „херметизирани кутийки”, в каквито секретните служби са превърнали своите служители. Поне докато не разберем защо Касъл заменя „Клариса” с „Война и мир”. От тези лирически, най-вече на пръв прочит, отклонения е и цитат, който не беше достатъчен на приятелите ми от „Фейсбук” да познаят коя книга чета. Цитат, който мисля заслужава внимание извън всякакви свръхсекретни служби:

"Спомням си как през 1940 година хората се редяха на опашка за новата книга от "Световна класика". Днес великите писатели се търсят малко. Старите остаряват, а младите... е, те, изглежда, остават дълго време млади..."

Преходът между идилични сцени като тези в книжарницата и пикниците на семейството на Касъл сред природата и напрежението в романа също може да бъде описано най-добре с цитати: „Бе научил през последната си година в Южна Африка отколешния урок, че страхът и любовта са неделими”... „също тъй неделими са страхът и омразата.” А малко по-натам: „...защото страхът унижава.” Така, между любов, омраза, страх и унижение, стигаме до развръзката на историята, която е много впечатляваща и от чисто литературна гледна точка.

Преди всичко сравненията – моите любимо-омразни сравнения. Напоследък имам късмет да попадам на все по-добри примери за това най-капризно изразно средство. Ето, че и Греъм Грийн (да не пропусна да кажа, че е чудесно преведен) ме изненадва със следното: „Със самотата манията му за чистота растеше като брадата на мъртвец.”

Описанията на природни картини не са в изобилие, но дори и малкото места, където ги срещаме впечатляват с изключително опоетизиране. „...следобедното слънце се спусна ниско над храсталаците прещип и вятърът се усили. Във въздуха се носеха медни листа, които капеха по миналогодишните жълъди.”

Съвършено овладян е и методът на ретроспекция, при който Грийн сравнява едно очакване с друго – усещания, съвсем не подвластни на разказвача, а на художника, уловил всяка една мимика и запечатал я там, за да не се забравя.

Някои констатации, колкото и да не са препоръчителни за белетристите, напомнят прости истини: „Той изпитваше известно неудобство от богатството и лошия вкус.” Не е и нужно да се казва повече. Всеки естет, поне веднъж в живота си, е изпитвал това неудобство.

Естествено, не можете да очаквате „Човешкият фактор” да разкрие тайните на секретните служби. Най-малкото, авторът не би доживял до тази завидна възраст. Всъщност, обичате ли фъстъци? Като прочетете книгата ще разберете защо Ви питам.

„Помощ, простете” - Фредерик Бегбеде

Издателство „Колибри”

Година – 2013

Преводач – Георги Ангелов

можете да прочетете

и тук

За хората, които ме познават, не е тайна, че харесвах Бегбеде и дори бях писала за него. Можете да си припомните ревютата ми в „Книгите”  и в „Българска художествена литература”. До тук добре – обичам експериментите, обичам интелигентния цинизъм и нормално бе да харесам французина. Въпреки разочарованието ми при срещата с него в София през 2010 г. – закъсня достатъчно, за да откаже всеки уважаващ себе си човек да го чака, - определено се зарадвах за това, че „Колибри” са издали и „Помощ, простете!” – книга, написана през 2007 г. Още повече, че художественото изпълнение на корицата, дело на Стефан Касъров и приятният (най-вече и лесен за носене в дамска чанта) формат на книгата допринесоха за естетичното внушение – прочети я! Грешката ми бе, че подходих към нея с очаквания, а както всички знаем, това не е препоръчително.

Накратко, това е изповедта на един „ловец на модели” не само пред руски отец в църквата „Христос спасител”, но и изповедта на един отказал се от живота и отчаян от любовта застаряващ (как пък го измисли само на 40 години) мъж пред целия свят. Изповед, която ще се изкриви до толкова, че ще доведе до един от най-големите атентати в историята на Москва след 2002 г.

Героят на Бегбеде Октав е представен чудесно – с неговите изповеди, с неговите размисли насаме и най-вече, с неговите действия. За да завърши портрета му, авторът използва и показанията на хора, били в обкръжението му. Както се казва в такива случаи, „с един куршум, два заека” – допълва представата ни за Октав и ни помага да осъзнаем обстановката, в която се намира. Въпреки че не знам френски, мога да отчета изключително добрата работа на преводача Георги Ангелов. Метафори, сравнения и други интересни, но капризни изразни средства са пресъздадени така, сякаш са писани на български в оригинал. Също така, текстът е с чудесен ритъм – може би, най-трудната част при тази нелека задача за прехвърляне на художествена литература от един език на друг.

Хареса ми и структурата на романа. Разделен е на четири части, всяка посветена на един сезон. Добре аргументиран избор, като се има предвид символиката на сезоните, която всички Вие познавате.

До тук обаче с позитивите. За мен точно този роман е разочарование. Очаквах нещо ново и различно от Бегбеде, защото бях убедена, че той е автор, който може да погледне на живота от различни гледни точки. Въпреки съвсем новата обстановка – за кого ли живял от по-добрата страна на Стената, това не е нещо съвсем ново и непознато, - различната професия на главния герой и много по-смелите, та макар и да не са довели до нещо позитивно, действия, Бегбеде си остава същият. Един разочарован от средата изключителен професионалист, страдащ от невъзможност да се справи с личния си живот, който съсипва сам, но обвинява другите за това. Един несретник, който непрекъснато търси причина за неуспехите си у другите, само защото избира блясъка пред възможността за развитие. Очаквах наистина сериозен „шамар” срещу различни институции и социални прослойки, но не открих нищо ново. Или поне не за нас, които сме по-близо до Москва и не са ни чужди превъплъщенията ѝ.

"Приключенията на Щур и Враби"

ISBN 078-954-353-224-7
Издателска къща "Свети Иван Рилски"
Редактор - Бранимир Събев

Това е книгата, с която не един или двама псевдопрофесионалисти си направиха експеримент, но в крайна сметка се стигна до издаването ѝ. Доброто винаги привлича добро. Добрината на редактора ми, добрината на момичетата, които участваха в пиесата - Илияна Делева, Десислава Латковска и Поликсения Ангелова. Добрината на прекрасната ми дъщеря, Виктория Пенева. Все добрини, които доведоха до добро. Признателна съм на всички - и на тези, които опитаха да ме спънат, и на тези, които ми помогнаха да се изправя и да продължа.

„Ясновидката” – Нели Цветкова

Издателство: Фондация „Буквите”

Година – 2013

Когато Нели, с която се познаваме само онлайн, но вече неведнъж сме обменяли мисли, ме помоли да напиша ревю за книгата ѝ, за първи път изпитах колебание за това дали ще се справя. Опитах се да изчистя всички лични пристрастия – за запознатите с творчеството ми не е тайна, че аз също писах на тази тема в „Ана”, една от мистичните новели в сборника „Пътуване”, излязъл от печат през 2012 г. След това вече се заех с прочита, който със сигурност не ме остави безразлична.

И така, сюжетът на новелата „Ясновидката”, съвсем накратко (и без спойлери) – млада жена, за която професията на преводач е повече от призвание, трябва да се раздели и с най-близкия си човек, и с общите им мечти. Смъртта или Онова Отвъд, за което все още не сме намерили точно определение, се съобразява с психическото ѝ състояние и я напътства в предопределената ѝ съдба – да се върне на Земята като ясновидка - в образа на Снежанка.

Често границата между двете състояния – на трезвия разум и на виденията отвъд него – е толкова тънка, че нищо чудно в един момент да не усетим как я преминаваме и да станем, меко казано, странни за околните. Но човекът е социално същество и именно в отношенията му със себеподобните може да разбере до колко чудатостите в него са за добро или за лошо.

Признавам си още нещо. Винаги съм се отнасяла по-скоро скептично към такива дарби. В моята новела героинята ги има, но те са следствие на научен експеримент, докато в новелата на Нели героинята Марга трябва да се справи с тях в чисто битов план, преодолявайки не само лични, но и личностни проблеми. Аз по-скоро съм в образа на антагониста лекар от санаториума, който върви срещу такива възможности. За щастие, за разлика от него, не съм лично засегната. И все пак, винаги ми се е искало всичко това да има научна обосновка. А ето, че четейки новелата, дори усетих емпатия към Марга. Сякаш разбирах болката и невъзможността ѝ да се справи, въпреки помощта от някакъв паралелен свят. Тогава се замислих дали самата авторка не е имала такава среща – тя самата или посредством някой неин близък. Не защото си падам по евтини сензации, а защото струва ми се, само лично преживяване може да бъде описано толкова искрено и толкова докосващо дори скептичния читател. Позволих си да ѝ задам този въпрос и отговорът ѝ не ме изненада, защото се убедих в способностите ѝ: „Всичко е плод на умение да се поставям на мястото на другите и на логично разсъждение какво би било, ако...”

Радвам се на факта, че авторката не се е отплеснала в излишно славословие на придобитата дарба и съвсем простичко, по човешки, изследва болката на героинята си. Някак като награда, ѝ дава възможността да свърже двете си (вече законни) професии и да стигне до международна изява. Как? По единствения възможен начин – със силата на словото.

Друг факт, който определено ме зарадва, това е способността на авторката да изгради съвсем реална обстановка – с приятели, врагове и отчайващи самота и тишина, която да придаде на историята ѝ съвсем реални измерения и да подпомогне читателя в ориентирането си в тази среда. Нели не раздава присъди, а и не рисува черно-бяло. Всички нюанси на цветовата палитра преливат смело в стройния ритъм на произведението ѝ. Такъв, какъвто е и животът, ако не му се мръщим много-много.

Не е за пренебрегване и лекото, ненатрапчиво чувство за хумор, с което Нели представя някои от ситуациите в живота на героинята си. Въпреки че на места прераства в ирония, този хумор не цели осмиване, а още по-малко подигравка с описанията. Едва ли има човек, който да не е срещал живота си такива хора, които нахлуват със силата на торнадо и заемат позиция на център на Вселената с претенции, че всички са им задължени. Те предизвикват поне усмивка, а Нели е успяла да свали маските им и да ги представи във възможно най-реалистична светлина.

Недостатъкът на „Ясновидката” е в прекалено бързото препускане през събитията. Ако Нели е имала търпението или времето (не знам каква е причината), да отдели още няколко абзаца за всеки времеви отрязък и респективно – за всеки герой, със сигурност би получил прекрасен роман. Аз съм убедена, че авторката има сили за него и следващото ѝ произведение ще бъде по-обемно, но не и излишно многословно. Защото още едно от предимствата на Нели Цветкова е, че тя познава силата на думите и не злоупотребява с нея.

„Разкази с неочакван край” – Роалд Дал

Издателство „БрайтСтар”

Преводачи – „колектив на БрайтСтар”

Година – 1993

можете да прочетете

и тук

Първата ми среща с уелсеца от норвежки произход Роалд Дал беше посредством прочита ми на „Матилда” – едно от прекрасните му произведения за деца. Другите му творби, с които става известен са разказите с неочакван край, намерили много комбинации от всевъзможни, а на места дори невъзможни издателства. Да, невъзможни  -  книгата на „БрайтСтар” става невъзможна за четене на места, а коректори въобще са липсвали. Дори на втора  страница са сгрешили името на собственото си издателство и са написали „БройтСтар”. Те се представят като „колектив”, затова и използвам множествено число. Да не говорим за недоразумения като липсващи букви, липса на препинателни знаци (за кой ли път ще си спомним как една запетайка коренно променя дори и съдбата на хората), а и небезизвестния проблем за пълния член. На места имах усещането, че чета писание на третокласник. А Роалд Дал има какво да даде и за щастие, намерих онлайн разказите на английски, та не си развалих окончателно усещането за удоволствие. След този откровен „хейт”, както е прието да се казва вече, ще премина към творбите на автора, защото си заслужава да бъдат прочетени.

Преди всичко, интересни са темите, които Дал засяга: възмездие за наранена гордост („Убийството на Патрик Мелани”); връщане на инвестициите от младостта („Една човешка кожа”); последствията от нахлуването в лична територия („Мостът”); невярност и наказание („Шия”); болката и високите душевни вибрации, нужни за долавянето ѝ („Машина за звуци”); доколко склонен е човек да приеме помощ пред лицето на смъртта („Отрова”); недоверчивостта и краткостта на илюзиите за самозванците („Познавачът на отбрани вина”); прекрачване границите между фантазии и реалност („Фантазия”); смяната на местата между притежатели и притежания или колко далеч може да стигне пристрастието („Хазарт”);  до колко добър е добрият късмет („Съдържателката на пансиона”); какво се случва когато съзнанието бъде запазено след смъртта („Уилям и Мери”); докъде могат да доведат погрешните асоциации („Скачащият Фоксли”); теми, подсказани още със заглавията „Творецът с изкуствен мозък” и NUNC DIMITTIS (евангелското „Сега ти отпускаш”, пречупено през чисто личностен проблем).

Прави впечатление, че в повечето разкази преходът от въведението към завръзката на историята се осъществява посредством крачки или автомобилни гуми по „настлана с чакъл пътека”. Предполагам, не един от Вас е имал възможност да походи по такава настилка и си спомняте хрущящия звук под краката. Аз невъеднъж съм намирала нещо зловещо в него, но Роалд Дал успява да се възползва от това усещане и да намери точното му приложение в разказите си.

Друг интересен похват е протичането на два паралелни кадъра, без значение къде във времето са позиционирани те (и двата в настоящето или единят в миналото и другият в настоящето). Създавайки илюзията за абсолютна несвързаност между тях, авторът стеснява разстоянието помежду им и стига до развръзката. Тя, ако трябва да бъда откровена, не винаги е съвсем неочаквана от литературна гледна точка, но ако смените нагласата си, ще си признаете, че пренесена в реалността, не е съвсем типична, ежедневна история и наистина е неочаквана, та дори и да не свършва при самия си край.

Героите на Дал са със странни физически характеристики, които придобиват реални измерения едва на втората или третата страница от разказа, но са точно такива, каквито ежедневните им навици и реакции на обикновени ситуации са Ви подготвили. За всеки читател е ясно, че този герой може да изглежда точно така и по никакъв друг начин. Джудже, дребен на ръст мъж, хилав учен, жена с прозразчно бяла кожа, хлапе със златисти кичури, те крият своята тайна, която съвсем неочаквано променя не само техния, но и живота на обкръжението им.

Предвидими или не, историите в този сборник със сигурност ще накарат читателите, които още не ги познават, да сменят отношението си по много въпроси, които до момента са избягвали като незначителни или безинтересни. Защото както добре знаете, всичко е в главите ни – включително и това как протича животът ни.