Асоциативни тристишия//Suggestive Tercets

„По следите на изгубеното време” от Марсел Пруст

 In Search of Lost Time by Marcel Proust

„Световна класика”

Година – 1975

Преводач – Лилия Сталева

"...въобразявайки си, че още държа книгата в ръце, посягах да я оставя и да духна свещта в съня си продължавах да разсъждавам върху току-що прочетеното, само че мислите ми взимаха малко странен обрат. Струваше ми се, че аз самият съм това, което се говори в книгата..."

„...I imagined, was still in my hands, and to blow out the light; I had been thinking all the time, while I was asleep, of what I had just been reading, but my thoughts had run into a channel of their own, until I myself seemed actually to have become the subject of my book...” (translator - C. K. Scott Moncrieff)

Едно пътуване на Пруст към времето и неговите лични спомени, което на места може и да е малко разточително, но в никакъв случай не и досадно. Постепенно тази сюжетна линия се слива с настоящето, за да се върне отново към миналото. Преплитането на тези пластове в на пръв прочит линейното им разположение е наистина интригуващо предвид трите основни теми в романа: време, спомени и намерено време. Мъчителното преминаване между сън и реалност само подсилва тези линии. Както казва преводачът на български, това в никакъв случай не е автобиографичен роман в чистия смисъл на думата. Но за Пруст той е „книгата на живота ми.” Ето няколко детайла, които ме впечатлиха и пресъздадох в тези тристишия.

A traveling of Proust to the time and his personal memories which at some places can be a bit lavish, but at any case not tedious. Step by step this plot line can merge into the present in order to get back to the past. Interweaving of these layers in the, at first reading, their linear situating is really intriguing having in mind the tree main topics in the novel: time, memories and the found time. The painful passing between a dream and a reality only exalts these lines. As the Bulgarian translator says, that is not a biographical novel in the pure sense of this word. But to Proust it is “the book of my life”. Here are some details which impressed me and I recreated in these tercets.

.

кошмар

в къдриците на момчето

старчески пръсти

a nightmare

in the boy’s curls

old man’s fingers

.

морска лястовица

свива гнездо под водата

зимна нощ

a sea swallow

builds a nest under the water

a winter night

.

индийски троскот

виолетов балдахин

в детска стая

an Indian coach-grass

a violet canopy

in child’s room

.

разходка

в прозореца на стаята му

залезът

a walk

in his room’s windows

the sunset

.

стъклопис

неясни видения

по стените

a stained glass

some vague phantoms

on the walls

.

бледо лице

над червена роба

нощна езда

a pale face

above a red house-coat

night riding

.

скучна вечер

рецитира стихове

наум

a boring evening

he recites poems

in his mind

.

самотна нощ

продължава да чете

насън

a lonely night

he keeps reading

in his dream

.

скрит в тъмното

по стълбите се промъкват

две свещи

hidden in the dark

squeezing through the steps

two candles

.

отражение

в цветен водовъртеж

глътка чай

a reflection

in a colorful maelstrom

a sip of tea

.

ранна пролет

в купата с вода

хартиени фигурки

an early spring

in the bowl of water

paper figurines

.

слана

улавя ухание

на топъл хляб

frost

he catches a scent

of fresh bread

 .

Lady Pol The Beloved Фентъзи приказки //Fantasy Fairy-tales

Издателство (Publishing House) “Gaiana book&art studio”

Година -2013 г

Двуезични – и книгата, и ревюто

Bilingual – both the book and the review

The English text is after the Bulgarian one

Много уважавам хората със стил и класа, а както корицата, така и изпълнението, че и личният печат на Лейди Пол говорят точно за тези вече рядко срещани качества. Както не веднъж съм споделяла мнението си, за добро или за лошо, книгата е търговски продукт и всеки един детайл по нея е хубаво да бъде изпипан максимално добре.

Каквото и да си говорим обаче, най-важното си остава съдържанието. В седемте приказки на Лейди Пол ще срещнете образите на свръх-човеци, елфи, рицари, русалки, жени воини. Те навлизат в непознати гори и стигат дори до кръстопътя на света, „там, където се събират всички пътища”. И се променят. Това тяхно преобразяване не винаги е катарзис, но дава насока за различни размисли. Със сигурност, героите създават истории – далечни по време, но толкова близки като звучене.

Разказваческите умения на Лейди Пол се изявяват най-ясно в тънкия усет към детайла, от който може да извлече максималното, за да придаде на историите невероятен ритъм, за да Ви понесе към развръзката толкова леко, че можете неволно да възкликнете докато четете. Особено забавно е, ако правите това в превозно средство – разбира се, неуправлявано от Вас самите.

В тези омагьосващи приказки ще усетите ново звучене на стари мъдрости. Такива като „Апетитът идва с битките”, „Да живеем така, сякаш умираме”, „Легендарните воини не спят, а бдят над съня на хората.”  Напомнят ни се простички истини, че ще получим това, което сме дали. Никога не бихте се досетили, че снегът е всъщност сълзи на русалки, скърбящи по изгубената си сестра. Библейските размисли за изпитанията са прехвърлени върху морето и неговия дракон.

Издържани по всички правила за детска приказка (най-вече в частта с поуката), фентъзи приказките на Лейди Пол са повече необходими – както за родители, така и за деца. Може и да са страховити или твърде тъжни, но никой няма право да заблуждава подрастващите, че животът е захаросан и в него има само красота. Колко ли скучен би бил без непрестанния си ритъм – добро-зло, красиво-грозно? За щастие, разказвачката се дистанцира от разграничаване на тези категории и ги вплита умело в своите увлекателни приказки. Струва ми се, че ще намеря още красота в тях при повторния им прочит. Защото така пишат добрите разказвачи – разкривайки на пластове своите закодирани, но ненатрапчиви послания.

***

I respect people with their own style and high standing and the cover of the book as well as its realization and the personal stamp of Lady Pol speak just about this already rarely met virtue. As I have shared my opinion not once - for good or ill, the book is a trade product and every single detail of it should be made a thorough job of to the maximum.

Whatever we speak about however, the most important thing is the contest. You will meet super people, elves, knights, mermaids, women warriors. They enter unknown woods and reach even the crossroad of the world “where all the roads get together”. And they change. Their transformation is not always a catharsis but it directs the readers to different reflections. For sure the characters create stories – distant in time but so close as sounding.

The narrative skills of Lady Pol show themselves the most clearly in the refine sense of the detail which she is able to extract the best in order to lend the stories and incredible rhythm to which leads us so easily to the denouement that you may exclaim while reading. It is especially funny if you do that on a vehicle – of course, not driven by yourselves.

In these enchanting fairy-tales you will feel a new sounding of old wisdoms. Such as “the appetite comes with the battles”, “May we live as if we are dying”, “The legendary warriors do not sleep, they watch over the people’s sleep.” They remember to us simple truths that we will get what we give. You will never guess that the snow is in fact tears of mermaids sorrowful for their lost sister. The biblical thoughts about the trials pass on the sea and its dragon.

Up to the standard for a child’s fairy-tale (mostly in the part with the moral), Lady Pol’s fantasy fairy-tales are more than needed – for parents as well as for children. They may be creepy or too sad but who has the right to mislead the growing ups that life is candied and there is only beauty in it? How boring it would be without its endless rhythm – good-evil, beautiful-ugly. Luckily, the narrator keeps a distance of such categories and implicates them masterfully in these fascinating tales. It seems to me I will find more beauty into them when I reread these stories. Because that is how the good narrators write – revealing in layers their coded but unostentatious messages.

„Зловещият заговор” 1§2 – Джон Гордън Дейвис

Издателство – „Компас”

Преводачи – Елена и Антон Калеови

Година – 1996

ожете да прочетете

и тук

Биографична бележка от сайта на автора (в мой превод, със съкращения):

Джон Гордън Дейвис е роден в Южна Родезия, сега Зимбабве и е учил в Южна Африка. Защитава бакалавърска степен „Политически науки”, заплащайки престоя в университета, с работа като матрос в Британски търговски кораби и холандска китоловна флотилия в Антарктика. Защитава и бакалавърска степен със специалност „Право”, докато служи като съдийски чиновник в Родезия.

Става професионален писател след като първата му книга Hold My Hand I’m Dying се превръща в бестселър

Като ветеран мореплавател, той и съпругата му, австралийката Розмари, са плавали по цял свят. Вече пенсионери, те разделят времето си между тяхната малка ферма в южна Испания и пътешествията.

Книгата му „Зловещият заговор” е публикувана за първи път през 1988 г. Специално в българското издание не ми допада разделянето ѝ на две части – очевидно, за да получат по-добра цена, но това са дребни неща. Корицата е направо отблъскваща, обаче каквото и да говорим, една книга е важна като съдържание и добрата новина е, че вече много издателства подобриха качеството в това отношение.

И така, съдържанието. Като начало, си припомняме убийството на папа Йоан Павел Пръви, покушението над Папа Йоан Павел Втори (болезнено за нас, българите), запален кораб на Фолкландските острови, мнимото самоубийство на „божия банкер”, мним труп на борда на самолет, който ще откара останките на американски войници, убити при нападението на Гренада. Истински ад в рамките на четири години (1978-1982).

За да бъде драматизмът пълен, тези истории се преплитат с една невъзможна любов, която става още по-отчаяна при убийството на съперника на главния герой Джек Морган, с псевдоним Джек и съпруг на любимата му Ана Хапсбърг - Макс Хапсбърг. Може би подобен сюжет би бил скучно романтичен, ако мъртвият не беше масон, с особено солидни връзки, отнесъл в гроба тайна, която е връзката между щрихираните в началото на книгата трагедии и обявеното извънредно положение в Гренада. Единствената запозната с тайната е вдовицата му, чието спасение е в ръцете на Джек. Руснаци, американци и британци се опитват да се домогнат до нея. Самият Джек е нает от британските военноморски сили, за да откопчи зловещата тайна. Борба между морален дълг и лични пристрастия; лични разочарования и единствена цел в живота.

Признавам си, че поразглезена от автори като Томас Харис и неговата „Черна неделя”, за която писах тук, не съм впечатлена от стила на господин Дейвис, но от друга страна, ако четем само най-добрите, не рискуваме ли да пропуснем нови гледни точки, нови начини да преразгледаме историята? Писателят има една основна мисия и тя не е толкова да информира, а да предложи разнополюсност на размислите.

Краят на историята съвсем не е хепи, с което се подсилва реалистичността дори на добавената художествена измислица. Съгласете се, че не всеки го може.

Струва ми се, че искам да прочета още книги от  Джон Гордън Дейвис . Въпреки или точно защото познавам творчеството и на други автори на политически трилъри.

„Мълчанието на агнетата” - Томас Харис

Издателство „Колибри”

Година – 2013

Превод – Жечка Георгиева

можете да прочетете

и тук

Да се пише за Томас Харис и за „Мълчанието на агнетата” е може би ненужно – едва ли има полуграмотен човек, който да не познава великолепния образ на Ханибал Лектър. Е, останалите  – Кларис Старлинг, шефът ѝ Крофорд, Джейм Гъм (първоначално изплуващ под наименованието Бъфало Бил), както и второстепенните персонажи може да са избледнели с годините, но изключително интелигентният канибал е емблематичен и не се забравя така лесно. И все пак, Вие бяхте ли запомнили шестте пръста на лявата му ръка?

Истината е, че преиздаването на книгата двадесет и пет години след написването ѝ беше крайно необходима. Точно защото има всевъзможни кино и телевизионни версии по нея. И все пак, за всеки четящ това не е достатъчно, за да си припомни невероятното майсторство на Томас Харис, изключително добре преведено от Жечка Георгиева. Само помислете за думи като „жълтозъбоусмихнат”! Точно така трябва да се преведе, нали? Да, но тази констатация е факт на готово, а когато трябва да го направите, едва ли ще Ви хрумне точно този неологизъм от пръв прочит. Бележките под линия на преводача също не са за пренебрегване. Те допълват онова, което не е задължително да знаем като информация, колкото и да ни се иска.

В новото издание на „Мълчанието на агнетата” има и един невероятен бонус – бележка от автора. Чисто биографична, тази бележка ще помогне още малко за разгадаването на тази сложна и интересна личност, защото каквото и да говорим за Ханибал Лектър, той е това, което авторът знае и може да претвори в образа му.

Много ми се иска да проследим още веднъж как пред нас се появява Ханибал. Първо, неговата килия – факт е, че няма нищо общо с тези на шизофреничните полуидиоти от съседните килии, на които той може да въздейства и от разстояние. „Виждайки” (точно този ефект постига Харис) рисунките по стените му и отрупаната с книги и списания маса, някак неволно забравяме, че той е убиецът на девет човека и започваме да му  симпатизираме. Нещо повече, дребното му, жилаво тяло, което кара дори младата стажантка от ФБР Кларис Старлинг да търси нещо общо със себе си, пронизващия зад намордника или хокейната маска поглед, постепенно дават плътност на образа, който на моменти можете да определите като картина на сюрреалист:

„Доктор Лектър беше по бяла затворническа пижама в бялата си килия. Единствените цветове вътре бяха косата, очите и червената му уста, на едно лице, невидяло слънце тъй дълго, че се сливаше с околната белота, а чертите му сякаш висяха във въздуха над яката на пижамата.”

Постепенно се разкрива и могъщият му интелект, с който може да манипулира не само шизоидни убийци. И откъде идва тази сила? Сигурно, ще си помислите – след толкова изчетени трудове, след толкова сериозна практика, как иначе? Да, съгласна съм, но има и нещо друго, което на мен лично ми се бе изплъзнало. Макар и осъден до живот, макар и невиждал слънце дълго време, той е свободен и тази свобода е формулирана така: „Мислите му бяха освободени от страх и човещина. Доктор Лектър беше свободен човек.”

На фона на зверските убийства с одрани кожи, скалпирани глави, какавиди на нощни пеперуди в устите на жертвите, транссексуалният Джейм Гън (! Внимавайте, не бива да го наричате Джеймс), изглежда направо скучен и смешен в сравнение с Ханибал. Дали подобно на Мартин Скорсезе, когото медии нарочиха за отговорен за чара на мафиотите, Томас Харис няма да бъде обвинен за привнасяне очарование в портрета на един масов убиец? Едва ли – това е личен прочит. Никъде в произведенията си писателят не дава своята оценка и не изразява своите чувства към героите си. Той ги обрисува реалистично, а това как ще ги възприемат читателите е въпрос на лично светоусещане. И прочетени книги.

Съветвам Ви, колкото и големи почитатели да сте на Харис, колкото и пъти да сте препрочитали „Мълчанието на агнетата”, да не пропуснете да имате и това издание в библиотеките си. И то не само за украса – корицата от Стефан Касъров е невероятна, но не с това се изчерпва красотата на книгата, нали?