Лотар Вайзе „Операция „Марсиански гиберелин”

Лотар Вайзе (1931-1966). Текстилен инженер и главен технолог в текстилна фабрика, става професионален писател-фантаст през 1962 година. Първата му повест – „Тревога на станция „Айнщайн”, обаче, е публикувана още през 1957 година в съавторство с К.Х. Бел. Лотар Вайзе е и сценарист на филма „Операция „Проксима Кентавър”.

През 1974 година, преведена от Михаил Шакле, „Операция „Марсиански гиберелин”, е на българския пазар, издадена от издателство „Народна култура”.

Обикновено се ревнува от прекалената известност на партньора – съмнения, страхове и самота се превръщат в постоянни спътници. Как да изтълкуваме, обаче, репликата:

„Ревнувам ли го от неизвестността, в която изчезва? Затова ли бдя до него?”

Струва ми се, че единственият възможен начин е – като отдаденост от обич. Докато Евелин се опитва да помогне на съпруга си Роланд Блюнер, загубил нещо повече от физическата си цялост по време на мисия до Марс, тя установява, че веществото, което двамата единодушно наричат „марсиански гиберелин” е голямата тайна, която двамата трябва да разбулят и да превърнат в свой съюзник. Гиберелинът е растителен хормон, образуван от гъбата Gibberella, който стимулира силно растежните процеси както у едногодишните, така и у многогодишните растения. Той е тяхно проклятие и спасение. Проклятие, защото то е наркотик, без който Роланд не може нито да заспи вечер, нито да се събуди сутрин. Спасение, защото дава шанс на някогашния блестящ учен да се върне към своите занимания, след като един ден неволно е докоснал обикновено растение с неизмити от наркотика пръсти. Тази случайност събужда изследователския дух на Роланд и хората, свързани с него.

Това, което е наистина впечатляващо в този научно-фантастичен роман е, че той е своеобразна история на изследователския дух, заложен у хората. Те ще превземат нови светове – Венера, Марс. Ще носят частици от тях у дома. Дори и да не знаят какво да правят с тях и какво са спечелили или загубили, те ще го правят, за да преоткриват Земята отново и отново, защото какво сме ние, без да познаваме красотата на родния си дом.

Том Холанд

Име, което любителите на книги за вампири със сигурност са запомнили след като са прочели семпло формулираното заглавие „Вампирът”, но останали впечатлени, както от задълбочените исторически познания на автора, така и от красотата на неговото въображение, имайки предвид изобилието от книги на така наречената „вампирска тематика”. И така, кой е Том Холанд? Информацията, която ви предлагам за него е преводна от личния сайт на писателя:

Роден през 1968 година, отгледан в село Бродчолк, Сейлсбери Уилтшер, Англия. Учил е в университетите Кеймбридж и Оксфорд. Понастоящем живее в Лондон със съпругата си, двете им дъщери и две котки.
Романите му, повечето от които са със силен свръхестествен елемент, са колекция от разнообразни периоди от история, вариращи от древен Египет до 80-те години на 19-ти век в Лондон. Автор е и на три исторически книги, които са получили престижни награди.”Рубикон: труимфът и трагедията на Римската Република”, спечелила му наградата за история „Hessell-Tiltman” и номинирана за наградата „Samuel Johnson”. На „Персийски огън: първата световна империя и битката за Запада” е била присъдена наградата „Anglo-Hellenic League's Runciman” през 2006. Новата му книга „Милениум: Краят на света и фалшификациите на християнството” е публикувана с широка подкрепа на критиката през есента на 2008 година.
Адаптирал е Хомър, Херодот, Тукидид и Вергилий за ВВС. Понастоящем работи върху превода на Херодот за „Penguin Classics”. През 2007 г. е награден от „Classical Association” (чийто член е понастоящем), като „индивидуалист, който е направил най-много за представяне на проучване на езика, литературата и цивилизацията на Древна Гърция и Рим”.

„Вампирът”

Когато видях заглавието се усмихнах скептично, защото незнанието провокира само елементарни реакции. За да преодолея импулса, все пак взех книгата в ръце и прелистих. Името Байрон ми беше достатъчно, за да я купя. В главата ми нахлуха не особено красиви мисли, които се плъзгаха натам – дали не е някакво оскверняване паметта на един от любимите ми поети? Кой е този Холанд, да му се не види?! За щастие, ежедневието ми е свързано с достатъчно пътуване с градския транспорт и имах възможност да зачета книгата веднага. Рискувах да пропусна спирката, рискувах да забравя ангажимент (не, не ми се е случвало), но да остана потопена в магията на повествованието.
Във „Вампирът” няма да се отегчите от досадни забивания на кол в сърцето – още по-малко на националния флаг на същото място - нито на носене на чесън и други клишета. Напротив, ще разберете, че вампирите, макар и да убиват, подтиквани от смъртоносна жажда, могат да бъдат изключително полезни за човечеството – носители на знания, пазители на ценности. Въпрос на личен избор дали ще се отдадат на егоистични наслади или ще превърнат проклятието си в благословия, но за другите, не за себе си.
Лорд Байрон наистина бива превърнат във вампир, но неговият създател – великият Вакел паша (аз, лично, не бях чувала името му до този момент) – го превръща в превъзхождащо своя род същество, което успява да се срещне с никому непознати сили. Той го дарява не само с безсмъртие, но и със знания, зазидани там, в мрачния, никому недостъпен свят. Самият Ахасвер – скитникът-евреин – ще прояви любопитство към същността му. Сладострастният красавец Лавлейс ще му се ядосва, но ще го следва безропотно. Завистливият личен лекар на Байрон – единственият създаден от него вампир – ще ревнува до смърт. Собствена и на най-близкото си същество.
Том Холанд надскача клишетата и не ни очарова с красотата на вампирите и не парадира с възможността да ни запознае с тайната, която ги пази вечно млади. Всъщност, само някои от тях. Каква е тя ли? Не, няма да ви кажа, защото за да стигнете до нея трябва да четете последователно и задълбочено „Вампирът”. В противен случай, ще ви разваля удоволствието.
Всъщност, „Вампирът” е може би, една от най-вълнуващите любовни истории, надхвърлила всяка сантименталност, довела до вечното търсене на единното цяло, което не търпи поругаване и жестокост.
Прочетете я, ако тази тематика не ви е чужда. Има какво да се научи.

Весела Люцканова: Времетръс

Весела Люцканова: Времетръс: "АВТОР:Кърт Вонегът ФОРМАТ:130 х 210 мм ОБЕМ:192 стр. ISBN: 9789543110841 ЦЕНА:10,00 лв. Времетръсът ми помита всичко и всички само за миг ..."

Весела Люцканова. Една Дама, която с обичта си към литературата и човешкото отношение провокира у мен чуство на възхищение. Най-малкото, което мога да направя е да ви запозная и вас, моите читатели, с новостите в нейното издателство.

Фредерик Бегбеде - "Почивка в кома"

За никого от вас, читателите на моя блог, не е тайна, че Фредерик Бегбеде се превърна в един от харесваните от мен съвременни писатели. Не казвам, че е еталон за подражание. Не казвам, че съм съгласна с всички твърдения в неговите книги. Не това е и целта му, разбира се. Не е нужно да се съглася с някого, за да харесвам начина му на писане – най-точният подход за комуникация.
Започнах тази литературна година със съветите на Кърт Вонегът за писане на кратък (а кой може да каже какво означава „кратък”) разказ. Единият от тях гласи:
„Пиши така, че да доставиш удоволствие само на един човек. Ако отвориш прозореца и започнеш да ухажваш света, така да се каже, разказът ще се разболее от пневмония.”
Защо трябва да очаквам тогава другите писатели да споделят моето светоусещане? За мен, един автор е добър само тогава, когато успее да провокира мисли, които да продължават да ме терзаят дълго след като затворя книгата.
Какви са размислите, провокирани от Бегбеде в неговата „Почивка в кома”? Дванадесет часа в един „Кенеф”. Не, не буквално. Това е най-новото, култово заведение на обичания и провокативен Париж. Докато някои от нас само мечтаем за тази световна столица, Бегбеде я принизява до един кенеф, в който световният елит разиграва своето „живея си живота” пред погледа на Марк Мароние – вече познатият ни герой, в който Бегбеде е отразил и част от себе си. Мястото му е там, в „Кенефа”, но той е някак по-различен. Докато за някои купонът е да удовлетворят нагона си с няколко партньора или да преминат в друга реалност, благодарение на алкохол и опиати, Марк записва на лепливи листчета своите мисли, за да блесне с оригиналност, изразена и в теоремата му на тройното „Защо?” и предлага играта “name forgetting”, за да избави съседите си по маса от скуката. Не защото е трезвен – той самият излиза с умопомрачените „купонджии” и вилнее вандалски. Търкаля се по пода. И какво ли още не. Не и защото не иска безразборен секс – предварително се е заредил с шест презерватива. А защото той също има нужда от своята сродна душа.
Шок, нали? Циничният, безпардонен, неприлично откровен Марк има нужда от любов. Онази, която помни имена. Онази, която няма да потвърди тройното „Защо?”, тъй като самата тя е виталност. Тя е Самият Живот. Тя е онзи Вик, който е нужен на хората от „Кенефа”, за да се събудят и да не бъдат вече мислещи роботи. Вик, който просто се сгушва.
Може би, по-разочарованите от живота (си?) биха попитали кому е нужно това сгушване, след като всички предпоставки за неангажиращо освобождаване – и физическо, и умствено – са налице. Отговорът идва от самия известен по цял свят DJ – звездата на вечерта, който обяснява какво означава думата „известен”:
„Известен съм в цял свят! Всички ме обожават! Сам съм!”
Сам. Заслужава си човек да загуби цяла нощ, за да преоткрие това, което има от известно време (в случая – две години) насам – мечтаната половинка, която да го превърне в завършена личност.
„Любовта е връзка репички, купени в Тараскон и схрускани на една пейка с едра сол.”
Звучи откачено? А случайно в статиите ми за „9.99” и „Любовта трае само три години” да съм казвала, че Бегбеде обещава стандартни изживявания? Защо тогава да очакваме в „Почивка в кома” това да бъде по-различно? По-човешко е, но в никакъв случай не - по-различно.
Не видях DJ-я Бегбеде. Не го дочаках в „Пингвините”. Щастлива съм, обаче, да чета книгите му. Не защото го направиха известен. Не защото искам да бъда част от „Кенефа”. Защото книгите му са запомнящи се. Препоръчвам ви ги, та дори и с доза съмнение дали това е "литература".

Ерих Мария Ремарк - "Една нощ в Лисабон"

Замисляли ли сте се кога идва времето на чудесата или по-точно – на тяхното сбъдване? Някои казват, че това е времето на пълнолуние. Други – когато повярваме в тях. Отговорът на Ерих Мария Ремарк в неговата „Една нощ в Лисабон” е – „когато човек бяга в отчаяние и опасност.”
Типичната за автора тематика – военната – е застъпена и в този роман. Войната като бич за човечеството, защото тя деформира личността като цяло дотолкова, че да предпочете един затвор пред друг поради това, че условията в него са по-добри. Може би, има и добра страна – човек се научава да оцени мига, който е единствен и неповторим. Но нали по това се различаваме от животните. Не е нужно да преживеем нещо, за да извлечем поука от него. Достатъчно е да се вслушаме в това, което ни се разказва. Особено ако тона е направено с разказваческия талант на автор, какъвто е Ремарк – „... години нещастие са много и носят богат опит.”
Не само войната, обаче, е темата, която вълнува Ремарк. Войната е по-скоро антагонистът, който подсилва вечната тема за любовта. Любовта, като саможертва – да се пренебрегне личния комфорт и безопасност, за да видим – не да усетим, не да притежаваме, - просто да видим любимия човек, пък да става каквото ще. Колко от нас са склонни на това, дори в мирно време, да не говорим – когато войната властва и „човекът не бе вече нищо; един редовен паспорт – всичко”? обичащият няма нужда от причини или основания за това да се убеди, че любимият (или любимата) е жив и животът е надвил над войната – най-нелепата, най-необяснимата смърт.
Метафората за паспорта, която сякаш се промъква във всяка логическа връзка на романа, навява сериозни мисли по повод това как името на един човек влияе на съдбата му. На пръв поглед – бабини деветини, нали? Но когато се запознаете със съдбата на тримата души, на които им се е наложило да носят името Шварц, може би ще промените отношението си към този незначителен факт.
Други сполучливо използвани от автора метафори, носят много силен заряд, с който подготвя читателя за предстоящо събитие или пък го запознава със съответното душевно състояние на героите си:
„Луната посипваше покривите и кулите със сребро”.
Един от другите любими похвати, които Ремарк използва, е сравнението. Бих си позволила да го определя като доста капризно изразно средство, като се има предвид бързото му износване от честа употреба. Никой не защитава авторското право върху новооткрито сравнение, нали? От друга страна, откриването на подходящото съпоставяне също изисква точност, тъй като границата с гротеската е много фина. Ерих Мария Ремарк, обаче, е един от малкото автори, които владеят това изразно средство до съвършенство. Ето и няколко доказателства за това:
„Времето се плъзгаше като вода по кожата на млад тюлен”
„Водата изтича като дъха ми”
Ще се въздържа от тълкуване на тези изразни средства поради две причини. Първата е, че съвсем ненатрапчиво, автор го е направил в монолога на своя герой. Втората – логично следствие от първата – за да не ви разваля удоволствието от прочита.

"Стъклената река ", Емил Андреев

Темата „България – силен енергиен център” винаги е била много желана за дискусии, без значение от управляващата политическа сила, включително и забранилата религиозни пристрастия почти половинвековна старица. Някои махат пренебрежително с ръка. Други привеждат като доказателство исторически факти от езическите ритуали на траки, прабългари и славяни, през устоите на християнството и неговите отстъпници – богомилите – до феномени като баба (леля) Ванга. Трети, обаче, вплитат сериозен фактологичен материал, богат опит и овладяно въображение, за да напишат книга. Книга, която развива въображението и обогатява знанията на читателя. Такъв е случаят със „Стъклената река” от Емил Андреев.

В тази статия няма да повтарям общоизвестни факти за автора, носител на вече спряната литературна награда „ВИК” за 2005 година. Красимир Гетов – отговорен редактор на издателство „Сиела” – сподели в неформален разговор, че г-н Андреев е единственият носител на споменатото отличие, който е спечелил и популярност. И няма как да е иначе. При запознанството ни, Емил Андреев не говореше за наградата си. Не парадираше с безспорната си ерудиция. Той направи комплимент на две авторки. С малка читателска аудитория, без някакви награди. Авторки, които са го впечатлили. Ако наградата „ВИК” и успешната му редакторска работа не бяха причина да пожелая да прочета „Стъклената река”, то този малък и сигурно незначителен за някои, жест, беше достатъчен. Защо ли? Защото книжният пазар не страда от липса на талант, познания или оригинални подходи, а именно – от липсата на топлината, която поражда човечността. И не се излъгах.

Уверявам ви, че ако някога, дори и за малко, въображението ви е било провокирано от тайните на богомилите и апокрифната литература, останала от тях, то вниманието ви ще бъде привлечено още на първите страници на романа. В миниатюрна част от останалата като безценно богатство за един от главните герои – писателят Виктор, който ненатрапчиво напомня полуавтобиографичен образ – от книгата на Енох, е събрана толкова информация за тази библейска личност – един от двамата невидели смъртта, а само Бог патриарси от Библията. Страница, която ще ви даде не само достатъчно храна за въображението, но и отговор на въпроса какво всъщност е стъклената река.

Няма да останете разочаровани, също така, ако вашата страст е реставрирането на стари стенописи. Или иманярство. Или спиритически сеанси.

Нишката на сюжета, обаче, елегантно вплита и чисто човешки проблеми - обезлюдяването на българското село; причината за обезверяването по отношение на любовта; приятелство; спасен човешки живот; ниски животински страсти. Всички те, обаче, водени от мистичното, непознатото, необяснимото. То събира част от героите, но и разделя други. Цялото това разнообразие от хора (по съвета на Хемингуей, не наричам героите от една книга „образи”, защото „образите са карикатури”) - французойка, ерудиран поп, писател, маестро от Художествената Академия и студентите му, реставриращи църквата, местни жители от Градище, съхранили автентичния си говор и обичаи – вдъхва на романа толкова живот, че читателят се пренася там, в онова „забравено от Бога” село и е съпричастен към съдбата на всеки един от тях. Може би, защото те сбъдват тайната ни мечта да преобърнем живота си само за ден или два. Да, точно така – цялата история се развива в рамките на два дни, но със събития, които могат да не ни се случат и за цял живот. Това, което ме впечатли най-много в изграждането на тези характери, беше липсата на строго разграничаване на протагонисти и антагонисти. Те са Хора – с главна буква, защото всеки от тях е скъп на автора със своите предимства и недостатъци. Емил Андреев не ги осъжда. Той ги оставя да разкажат историите си, за да ги запише и да ни ги предаде такива, каквито са – без преувеличения, без украси. Единственото място, където авторовото умение за пресъздаване на автентичната реч на всеки един от хората, които е вплел в сюжета си, търпи лека критика, това е жаргонът на младите студенти. Една представка на циничен глагол, която не е на мястото си. Но защо да го критикувам? Когато аз се науча да пресъздавам специфичния диалект на дадена област, тогава мога и да му кажа – тук сгрешихте. Има и друга гледна точка. Ами ако наистина е чул въпросния глагол точно така? Все още няма речник на жаргонните и цинични изрази в българския език, а колкото социални общности (включително и компании от пет-шест човека), толкова и специфични изрази.

Неочакваният обрат, от който търсачите на евтини сензации може и да останат разочаровани, е съвсем логичен. По-важно е общочовешкото. Защото без да разрешим ежедневните си проблеми, няма да имаме съзнание чисто и възвишено да срещнем свръхестественото, а още по-малко – да си го обясним.

Мостовете на Иво Андрич

Пролетен базар на книгата 2010 година. Малко съм озадачена от префърцуненото определение „първи outlet”, но с настройката да търся първо хубавото, получавам своето – представяне на съвременна сръбска проза и по-конкретно – Иво Андрич и Б. Пакич от издателство „Унискорн”. Когато най-после намираме фоайето, представянето на нобеловия лауреат вече е започнало. Млада блогърка, която публикува читателския си дневник на страниците на своето интернет пространство – поради тази причина и избрана да представи Андрич, - говори артистично. Тъй като при първия си прочит на „Мостът на Дрина” тя запомнила само една трагична любовна история и турцизми като „шербет”, само подсили желанието ми да прочета романа. Желание, породено от Орушовия послеслов на „Хазарски речник” (Милорад Павич) – статия от май, 1999 година. В същата, Константин Оруш намира внушението на Павич за Иво Андрич като „наративен майстор” (цитирам). Малко след това прочетох сборника есета „Мостове” на последния. Логично беше да стигна до „Мостът на Дрина” и то не само заради обявените 15% отстъпка от цената.
Почти цялата първа глава, с малки исторически и митологически – за вила бродница и вградени в моста деца – изключения, е посветена на описание на Вишеград и мостовете. Те са два, но само първият е протагонист на романа. Похват, който ни учат да избягваме във всички курсове по творческо писане. Само доброто възпитание или куртоазията, обаче, пречат на водещите такива курсове да добавят към тази препоръка, че талантът на разказвач не се дава на всеки. Иво Андрич е един от богопомазаните с тази дарба. Споменатото вече описание не само няма да ви отегчи, но ще обостри сетивата ви до такава степен, че ще почувствате почти осезаемо прехвърляне през времето и пространството и ще се поразходите по моста.
Историята на същия е проследена от самия му първоизточник – хрумналата, макар и мъглява, идея в главата на едно момче. Философските размисли и дълбоките психологически заключения, които надхвърлят рамките на локалното, представляват своеобразен мост през епохите. Този умел подход превръща сухия фактологичен материал в завладяващо четиво, което не искате да свършва. Авторът сякаш предугажда това желание и умело плете плетеница от история, география и психология, която обримчва със своето сладкодумие. Всичко това изпълва читателя с такава съпричастност, че усещате мъката на майките, прощаващи се с дечицата си и виждате, с очите на бъдещия Мехмед паша Соколи, нуждата от мост, който да надскочи болката. Ще съпреживеете и всички останали лични истории на граждани и пришълци в „касабата” (града), които се вплитат в общата история на Вишеград.
Друг съществен момент в романа „Мостът на Дрина” е изграждането на образите. Вече бях подготвена от споменатата статия на Константин Оруш, че Иво Андрич е „довел хоризонталния наративен модел до такава висота, че вече става безсмислено да е пише по подобен начин.” Да вземем за пример образа на Абид Ага – довереното лице на везира, под чийто зорък поглед започва строежа на моста. Представен е посредством следните похвати: леки, но съществени щрихи на външния вид; слуховете за него; реакцията на чулите нарежданията му – потта се стича по празничните им антерии; присъствието на мълчаливия, но деен антагонист – Тосун Ефенди. Така, напомнящия привидение в началото, Абид Ага добива повече и повече плътност и изпълва пространството до такава степен, че наистина можем да повярваме в казаното от него – дори, когато отсъства, окото му е там.
Самият мост, като образ, не само променя обстановката, но и природата – „край вишеградската скеля, пукна някаква особена пролет.” Това променя начина на живот, а от тук – и на мислене – на местните жители.
Нарастващото напрежение се подсилва още повече от смяната на глаголното време – минало свършено се превръща в сегашно историческо. Вече сме там – съпреживяваме участта на хората. Чуваме черногорския гуслар. Бунтуваме се срещу ангарията. Участваме в измислянето на легендата за вила бродница. Искаме да нахраним „лудата Илинка” и да й помогнем да намери дечицата си.
Завръщането към минало свършено време е плавно и ненатрапчиво. Един вид, призив – загубата на волята за живот да остане в миналото. Да няма повече „рая” и „ангария”. Споменавайки тези турцизми, ми се иска да обърна внимание, че в края на романа е поместен речник на турцизмите и непознатите думи. Тълкувам това – без претенции за изчерпателност – като авторова позиция: тези думи са на мястото си, за да запазят автентичното звучене на времето, което се описва. От гледна точка на настоящето, обаче, те са анахронизми и трябва да бъдат преведени. Също така, гледам на този подход и като на своеобразен призив за позитивизъм и оптимизъм.
В този дух, злият ага-ръководител на строежа е разобличен и сменен с нов – строг, но справедлив и към строителите, и към своите хора. Макар и „крив” на вид, той е самото олицетворение на баланса, така необходим за довършването на постройката. Кой е казал, че балансът е симетрия? Като всеки преход, и този предизвиква философски размисли за живота – както за миналото, така и за последствията му в бъдеще. Суеверия, страх, очаквания. Авторът е реалист и не облича фактите в ефирните воали на илюзиите. Нужни са били жертви и лишения, но и мъдрост, за да се издигнат единадесетте свода на моста. Колелото на съдбата се завърта и отчаянието и безнадеждността се сменят с всеобщо веселие и положителни очаквания. Загубените сили не само се възстановяват, но и увеличават. Защото мостът го има. Може би, точно поради тази причина, построеният отстрани му хан остава незабележим. Там е. Работи. Но неговата обреченост е осезаема. Мостът, обаче, го има. Стабилен. За миг можем да си помислим – дори, вечен.
А какво е мостът? Отговорът идва от самия Андрич:
„ От всичко, което човек в стремежа си към живот издига и стои, най-доброто и най-ценното в моите представи са мостовете. Те показват мястото, на което човек е срещнал препятствие и не се е спрял пред него, а го е преодолял.”
Каквото и да добавя към това, би било излишно. Това е все едно да поставя моята дарба на разказвач редом до тази на Андрич. А не бива, защото както ви казах в началото, това е уникален шанс, даден на малцина.
Така, времето минава, а мостът напомня за съществуването си, като променя ролите, които изпълнява, но не и основното си предназначение. Докато ханът, асоцииран с турското присъствие, се руши и опустява, мостът е неподвластен и на времето, и на стихиите. Иво Андрич отива дори по-далеч в тези сови обобщения – оприличава моста с живота: „непрестанно се троши и рони и въпреки това трае и стои здраво.” Дали ще бъде загрозен от чардак, дали чардакът ще изгори, мостът продължава да свързва хората – и в живота, и в смъртта. Смъртта, която го застига и него по време на бомбардировки и го разпилява, като „мъниста на гердан”.
Прочетете „Мостът на Дрина”. Уверявам ви, че след това ще се чувствате по-различно.

Фредерик Бегбеде – „Любовта трае само три години”

Светът полудя по Бегбеде. Той беше и в София. Нищо, че закъсня цял час за представянето си в „Пингвините”, а после по-мазохистично настроените, т.е. – успелите да го изчакат, - били поздравени с това, че се намират в „турска баня”. Не за това, обаче, ще пиша в тази статия. Бегбеде е провокативен, циничен, но изключителен майстор по ментална манипулация, както успях да се убедя след прочита на „9.99”.
Уж мразим истината, намирайки я за прекалено цинична и провокативна и точно заради това, някои по-смели представители на човечеството я заклеймяват като лъжа. Независимо от това, обаче, тайничко прелистваме онези страници от книжката, струваща 6.50 лв. (за справка – издателства, намерили „ниша на пазара да задоволяват егото на начинаещи писатели” продават на цени между 5 и 10 лева), клатим разбиращо глави, докато четем:
„1. Щастието не съществува.
2. Любовта е невъзможна.
3. Нищо няма значение.”
Отделните глави на загубилия баба, съпруга и любовница писател са като фини импресии на един алкохолизирано-надрусан, но изключително креативен мозък. Подобно на сюрреалистите, Бегбеде използва „паранодино-критичния метод”, за да наложи истинността на своето убеждение, а именно – защитената от няколко гледни точки теза, че „Любовта трае само три години”. От гледна точка на опита – собствения, повтарящ този на родителите, като минало. От гледна точка на забуления в забрава живот, като настояще. От гледна точка на реклама на парфюма „Хипнозис” за 40 хиляди нови франка, като бъдеще. Като в картината на Рьоне Магрит „Ключът към свободата”, реалността, представена в абсолютната си цялост, е и едновременно с това счупена на малки парченца, които макар, че повтарят пейзажа, никога не могат да бъдат сглобени наново. Важното е да не приемате всичко, което четете за чиста монета, а да поразровите съзнанието си и да го настроите на вълна „Асоциативно мислене”. Ненапразно Бегбеде цитира Камю с крилатата му фраза: „Трябва да си представите Сизиф щастлив!”
Точно заради този призив, срещналият се с, но нецелунат от смъртта, Бегбеде отново пожелава дребните неща в живота, като първокласна шунка, изстуден пъпеш и песен на дъжд привечер. Счупените, разхвърляни парчета, които дори и да събере, няма да може да нарисува спокойствието и сигурността на миналото, но поне ще му помогнат да продължи да чака – „на неоново осветление” и върху „линолеум на пода”. За да преживее кратко пробуждане, което прилича повече на сън, отколкото на реално изживяване.
Ползата остава за нас, читателите. Това психологическо състояние на писателя му показва какво представлява нуждата да се пише. А той може да пише. По начин, който провокира четящия да мисли, да участва в това, което се случва, а не да бъде статичен наблюдател и консуматор. В противен случай, рискуваме да станем индивидуалисти. Звучи ви добре? Е, и на мен ми звучеше така, до момента, в който Бегбеде не ми даде синонима на „индивидуализъм”, а именно – „самота”. Самота, в която сме скъсали връзката с род и традиции и сме останали егоистично параноични създания, втренчени в телевизионния екран.
И така, читателят съпреживява емоционалното състояние на писателя. До степен, в която усеща физически осезаема болка, душевни терзания, че и сутрешен махмурлук. До толкова е изтощен, че когато любовницата на Бегбеде се връща при него и двамата заминават за Рим, усеща същото физическо, но най-вече – емоционално удовлетворение. И защо? Нима няма да минат трите години и да разбере, че Бегбеде е в същото състояние, като в началото на книгата?
А аз за какво ви предупреждавах по-горе? Не всичко в тази книга – както впрочем и в другите книги на Бегбеде, - е такова, каквото изглежда на пръв прочит. Ако сте се хванали и сте решили, че Алис (това е името на любовницата, все пак – има и име) ще бъде втората Ан (бившата съпруга на писателя), то сърдете се на себе си, а не на Бегбеде. Още повече, че той ще ви каже и каква е цената на това една минута преди края на третата година, независимо от опасенията и терзанията си, все още да бъдете щастливи. Отговорът е много прост и двупластов. Първият пласт е пропит с размисли за предварително платената цена. Другият – за способността да се изживее сега. Който никога няма да се повтори.

Джон Фаулз, "Абаносовата кула"

Издателсво "Народна култура"
Година - 1982
Преводач - Юлия Бучкова
Абаносовата кула – реалност или фикция? Новели (на пръв прочит, разлиствайки страниците).
1. Самата „Абаносова кула”
Какво всъщност е абаносовата кула? Заглавието на сборника новели от Джон Фаулз, според личните му бележки, замислен първоначално с името „Вариации” (предполага се, заради разнообразието на езика и стила, използван в тях). Заглавие и на първата новела от сборника, изградена в стила на постмодернистичното повествование и на английската логическа проза. Като значение - тя е заела мястото на онази от слонова кост, използвана от Сент Бьоф – символ на убежище от глъчта и суетнята на света. Абаносовата обаче, е пристан за уморените от абстрактната живопис – кубизъм, ташизъм, експресионизъм или всичко, което Хенри Брийзли – главният герой на повествованието – не харесва. „По-добре проклетата бомба, отколкото Джаксън Болок” (представител на ташизма) казва той. Макар и затънал в илюзия, в една „сляпа нощ”, е намерил своя начин да избяга от действителността.
Героите на Фаулуз са сложни личности. Изправени пред дилеми, които са си поставили сами, те ту се разкриват напълно, в миг на вдъхновение, ту се затварят в себе си, потъвайки в някакъв вид вцепенение или летаргия. Сигурно заради този момент, в който „настоящето се усещаше остро, вчерашното и утрешното бяха станали мит.” Само така е възможно да се отключат чувства и емоции, закодирани у човека, но намерили възможност да се проявят. А това как ще бъдат разбрани, зависи от погледа на героя в конкретния момент. Когато напуска абаносовата кула, убеден че ще се върне там каквото и да става, разказвачът, все пак губи очертанията на тази красива илюзия и се отдава на реалността.
2. Едуик
Това е следващата новела, представена в сборника. Тя е улеснена за прочит от личните бележки на Фаулз, който превежда историята на Мари дьо Франс, опитвайки се да запази нейното новаторство, поставено върху стария келтски материал, а именно – сексуалната искреност и женствения усет за поведението на хората, изразени посредством диалога и действието. В оригинал тази легенда е била съставена от римуване октосилабични куплети, които са се изпълнявали на фона на лееща се мелодия или няколко мелодии, което в бретонския вариант се нарича “rote”. Едно анахронистично съчинение, основано на три системи на действителния живот, а именно:
Феодална – придава особено значение на думата между васал и господар, която ако бъде нарушена, се решава с хващане на оръжието;
Християнска – усетена само в края, когато тримата персонажи, отдадени на служба на Бог, могат да умрат спокойно и в мир. Това е защото Мари се интересува повече от сърцето, отколкото от безсмъртието на душата;
Amour courtois (аристократична любов) – символ на повече цивилизованост в един брутален свят, който може да наложи правилата на взаимното доверие.
3. „Горкият Коко”
И ето, че след връщането към миналото, отново имаме реалистичната проза на Фаулз. Замисляли ли сте се кои са преживяванията, нужни на всеки, за да заяви, че наистина е живял? Дали сред тях е и срещата с крадец, който обира дома, в който нощувате? Когато писателят- лирически герой на новелата, - отива във вилата на своите добри приятели, носеща наситеното с вибрации на спокойствие име „Зеленика”, той търси усамотение, независимо от това, че предпочита природата в изкуството пред тази в реалността, едва ли е очаквал преживяването, което му предстои. Целта му е да завърши дългогодишния си труд, когато чува непривични шумове от долния етаж. Скоро след това, трябва да проведе разговор с гротескно изглеждащия млад обирджия – дамски чорап на лицето и червена, подобна на папска плетена червена шапка на главата. Разговор, който съвсем не прилича на тези от филмите. Може би, защото още в началото на разказа, писателят заявява, че ако книгите са го научили на нещо, то е единствено да желае правдата. Двадесетинагодишният крадец излага подробно своята ценностна система. Фаулз нито за миг не изразява отношението си към нея и присъствието му на наблюдател под напрежение, само подпомага пълното разкриване на образа на този самотен търсач на усещания, когото определя като „новоизпечен Рафълз” (галантен престъпник от романа на Хорнунг). Писателят използва слабостта му – самовлюбеност в гласа – за да изгради впечатление за произхода, образованието и настоящото положение на мъчителя си. Нещо повече – да направи извод за настоящото си положение на повечето млади хора – „псевдопреобразователите на света”. Тези хора, които не само се възползват от материалните облаги на „старците”, но ги лишават от свобода на действията, за да могат пред очите им да унищожат „труда на живота им”. Това насилие води до неговото израждане под формата на желание за отмъщение. Въпреки отричането от страна на Фаулз, че той и мъчителят му са старото и новото поколение, размисълът за агресивно вдигнатия палец на младия чове4к означава едно – „започва жесток мач”. Последвалите размисли върху лингвистичната и поведенческа специфика на младия човек вса вид доказателство за същото . старото поколение не иска да предаде нататък магията на думите. Отказът на писателя да напише „нещо за това как стоят нещата” е наказан с изгарянето на неговия труд. Всъщност, оказва се, че Коко /Сосо) – японска дума, означаваща коректно синовно отношение – въстава срещу онези, които ценят езика и се борят за оцеляването му. Дали, обаче, чуват това, което им се говори? Разгадаването на неразбираемия, написан на изчезналия старокорнуелски език, епиграф еедва в края на разказа е авторовоата присъда към бащи и синове::
„Езикът дълг ли е, къса е ръката; но без език я няма и земята.”
4. „Загадката”
Поредната реалистична, но по фаулзовски проза.
Изчезването на хора винаги е било едва ли не нещо естествено, но не и в случая с хосподин Дон Маркъс Фийлдинг – материално осигурен и социално значим, но не до толкова, че да бъде отвлечен за откуп. Суетенето около изграждането на хипоитези около мистериозното му изчезване разкрива обреаза на един почтен, достоен за пример човек, който до момента на изчезването си е водил изключително порядъчен начин на живот. Паралелно вмъкнатият образ на сержант Майкъл Дженингз е един добър фон, върху който се развива психологическият портррет на изчезналия политик. Преплитането на два образа и неочаквано вмъкнатите нишки на други действащи лица насиюа личната и я изважда от контекста на изолиран, единичен случай. Общ проблем – да се избяга от действителността. Да се свалят досадните маски. Да бъдем себе си. В противен случай, човекът „само се заблуждаваше, ставаше ленив, започваше да възприема стойности от рода на неделните цветни притурки, преценките на висшестоящите си, професията си, забравяше, че има хора със свежа мисъл и независимост, които виждат всичко това и не се страхуват.”
„Събуждането през погледа на Изобел Доджсън, наричана предимно „тя” е образът на човека на идеите, идеално дпълващ този на сержанта – човек н фактите. Съвсем ествеествено, те биват изхвърлени от модела на мислене, тип „Джон Маркъс” и да се слеят в едно, за да оцелеят, за да ги има.
5. „Облакът”
Тоук вече срещаме асоциативното мислене на постмодернистите.
Осем действащи лица – петима възрастни и три деца. Цветовете им. Дисонансът между тях. И това е всичко, за да имаме история и то не каква да е, а четивна, интригуваща., заплетена? Да бе (*съвсем не литературен възглас)! Е, сигнах до последната новела на „Вариациите” на Фаулз и както винаги, когато нещо е прекалено хубаво, се опитвах да отдалеча края му максимално. От друга страна, това беше почти невъзможно, тъй като интригата се заплиташе все повече и нямах търпение да стигна до нейната развръзка. Въпреки предупреждението, че не всичко е „онова, което можеше да се очаква”, и съвета, че „Стига човек да присъстваше там естествено”, всеки път, когато се поддавах на илюзията за идилия и спокойствие, съзнанието ми – отпуснато и летаргично – биваше стряскано от своята подформа, сигнализираща, че състоянието ми съвсем не бе естествено. Асоциациите, които Фаул ту натрапва, ту загатва, едва забележимо, не позволяват дълготрайно самовглъбяване. И всичко това, за да останат реката, поляната, скалата и облакът?

Братя Миладинови – началото на един по-издигнат културен живот

1861 година. България продължава да стене, смазана от почти петвековното робство. Губи земите си. Губи децата си. Но българският език продължава да живее. Поредното доказателство за това е: „Бѫлгарски народни пѣсни. Собрани отъ братья Миладиновци, Димитрıя и Константина и издадени отъ Константина. Въ Загребъ. Въ книгопечатница-та на А. Якича, 1861“
Кои са тези „братья Миладиновци”?
Димитър Христов Миладинов
Роден е през 1810 г. в град Струга. Послушник е в манастира “Свети Наум”. През 1829 г. учи в гръцко училище в Охрид.
В периода 1830-1852 г. учителства в различни училища в Охрид, Янина, Струга и други. Прекъсва само през периода 1833-1836, когато продължава образованието си в гимназията в Янина. През 1839 г. е принуден да напусне училището в Охрид, но отново се връща там през 1842-1845 г.
По време на Кримската война (1853-1856 г.) обикаля Босна и Херцеговина. През 1856 г., като учител в Прилеп, успява да въведе изучаването на български език в гръцкото училище в Янина. Това е и причината, да не ни бъде толкова лесно да признаем на хърватски учени да оспорват произхода на българските братя. Гръцкото духовенство преследва Димитър Миладинов заради дейността му, но той продължава борбата за равноправие на българите и тяхната култура, като обнародва дописки в „Цариградски вестник“ (1860 г.). Също така, по време на странстванията си из македонски села и градове, събира помощи за дострояването на българския храм „Свети Стефан“ в Цариград. Тази дейност води до там, че е обявен за "царски душманин" и арестуван от турски власти на 16 февруари 1861 г. Лежи в затворите в Охрид, Битоля, Солун, Цариград и умира в Цариградския затвор на 11 януари 1862 г, официално – от тиф; неофициално – може би, е бил отровен.
Константин Христов Миладинов
Роден около 1830 г. в Струга. Отначало учи при брат си Димитър в Струга, Охрид и Кукуш, след това - в гръцката гимназия в Янина (1844–1847). Известно време (1847–1849) учителства в село Търново, Битолско, а после завършва и гръцка филология в университета в Атина (1849–1852).
През 1856 г. заминава за Одеса. Продължава образованието си като волнослушател в историко-филологическия факултет на Московския университет. Там се сближава с учещите българи, сред които са Любен Каравелов, Нешо Бончев, Сава Филаретов и други. През 1859 г., с тяхна помощ, основава Българската дружина „Братски труд", която има свой едноименен печатен орган. В него могат да се намерят и първите стихотворения на Константин Миладинов.
В Москва обработва събраните в Македония народни песни и друг фолклорен материал. Поддържа връзки и с Раковски, към чието дело изпитва нескрит възторг. Сътрудничи на списанията „Братски труд“, „Български книжици“, вестник „Дунавски лебед“ и други, като през това време, подготвя сборника с български народни песни, в който влизат събираните от него и брат му фолклорни материали, както и такива, които други българи продължават да им изпращат.
Независимо от възможностите за литературна работа в Русия, поради високото за времето си (като, че ли и за наши дни) образование, Константин Миладинов тъгува за родния край и копнее по родината. Израз на тази носталгия и съпричастност към живота на народа е цялата му поезия и особено елегията „Тъга за юг“:
Орелски криля как да си метнех
и в наши стърни да си прелетнех!
На наши места я да си идам,
да видам Стамбол, Кукуш да видам;
да видам дали сънце и тамо
мрачно угревят, како и вамо.
Стихотворенията „Бисера“, „Желание“ и „Голапче“ са публикувани в „Български книжици“, ч. II, кн. I, 1858 г.; „На санцето“ — в „Братски труд“. кн. I, 1860 г., а „Тъга за юг“ — в „Дунавски лебед“, I, 1860, бр. 20
Кореспондира си, а на път за родния си край и се среща във Виена, с хърватския католически епископ Йосиф Щросмайер. Последният питае симпатия към българския народ и неведнъж е проявявал своята щедрост и давал своята подкрепа в полза на сънародниците ни. С неговото поощрение и материална помощ, Константин Миладинов издава сборника „Български народни песни”.
Научил, че брат му Димитър е арестуван, поради интригите на охридския владика-фанариот, Константин тръгва от Виена за Цариград с цел да му помогне. Но самият той е арестуван и хвърлен също в цариградската тъмница, където умира почти едновременно с брат си през 1862 г. Както вече споменах по-горе, съществува мнение, че двамата са били отровени от фанариотите.
Наум Христов Миладинов
Роден през 1817 година в Струга, той е музиковед и фолклорист. Твърди се, че написаните в първоначалния вариант на сборника „Български народни песни”, 11 от песните, приложени с нотно писмо, били негово дело. За съжаление, нотите отпадат, поради увеличения обем на сборника.
Умира през 1895 година в София.

Сборникът „„Бѫлгарски народни пѣсни. Собрани отъ братья Миладиновци, Димитрıя и Константина и издадени отъ Константина. Въ Загребъ. Въ книгопечатница-та на А. Якича, 1861“
Сборникът е замислен още през 40-те години на 19-ти век.. Всичко започва, когато руският славист проф. Виктор Григорович посещава Охрид през 1845 г., среща се с Димитър Миладинов и двамата заедно отиват в Струга. Там Григорович записва българска песен, чута от майката на Миладинови. Димитър обещава да изпрати още фолклорни песни на Григорович. Нещо повече, славистът помолил Миладинов да напише граматика на говоримия по това време български език, което става ясно от предговора към изданието на сборника от 1981 г., написан от академик Петър Динеков.
Константин Миладинов, от своя страна, е имал подкрепата на българските студенти в Москва да издаде сборника там. Това не се случва, тъй като песните са написани на гръцката азбука, а руските издатели отказват да печатат на гръцки
Брат му Димитър продължава да му изпраща нови материали и през 1860 г. Константин се обръща с писмо към хърватския католически епископ Йосиф Щросмайер, с молба за помощ. Щросмайер се съгласява, при условие книгата да бъде напечатана на кирилица, аргументирайки се така:
„Гърците са донесли на вас, българите, много мизерия и проблеми; това е начинът, по който вие трябва да се откажете от тяхното писмо и да прегърнете кирилицата.”
Заради тази всеотдайна подкрепа на Йосиф Щросмайер, сборникът е посветен на него, като на „великодушниотъ покровитель на народната книжнина“, а в началото на книгата е включено благодарствено писмо на Константин Миладинов до Щросмайер. Ето го и него:
„Ваша Превозвишеность и Пресвѣтлость!
Предъ неколку години Бѫлгарски-те пѣсни собрани, още много време ке стоıеха закопани въ неизвѣстность, ако не бѣше високото Ваше участıе. Ваша Пресвѣтлость глобоко почувствува че народното образованıе ıе найголемото рѫчателство за благоденствıето одъ народотъ; и нищо прѣдъ него не щадеемъ, щедро 'секога и 'секаде помогна въ полезни издаваня и училищни потребности. При 'сите тıе благородни стремленıя Ваша Превозвишеность благоизволи да обѫрни вниманıе и на найюжните Славяни Бѫлгари и да покажитъ великодушното ѣ участıе въ издаванıето на това, общеполезно сокровище; и на конецъ, окрилатена одъ народното доброжелателство, захвати найплодородната идеа, и основа Югославянската Академıя, той драгоцененъ венецъ на толку голѣми Ваши благодеянıя.
При такви сıяйни Ваши услуги на книжнината сѣ осмелихъ да посвѣтамъ на име-то одъ Ваша Пресвѣтлость това собранıе отъ народните пѣъсни, кое, молямъ, благосклоно да прıимитъ заедно со глобоката ми признателность, съ коя имамъ честь да останамъ
На Ваша Прѣвозвишеность и Пресвѣтлость
Найпокорни слуга К. Миладиновъ.“
Сборникът се състои 660 народни песни в 23 559 стиха, разделени на 12 части. Жанровата им насоченост е разнообразна - героически, хайдушки, любовни, митически песни. В този обширен труд намират място и легенди, описания на сватбени обичаи и детски игри, български имена, поговорки и гатанки. В предисловието се споменават 2000 редки думи и 11 песни, написани с нотите, които после отпадат поради увеличения обем на сборника.
От предговора личи, че песните в сборника са на различни диалекти на българския език, тъй като са събирани от толкова много места - Панагюрище, София, Струмнишко, Воденско, Костурско, Велешко, Дебарско, Прилепско, Охридско, Струшко и Битолско, а помагачи при събирането на песните - такива, като Райко Жинзифов и Васил Чолаков, - са изпращали и песни, пети извън пределите на България. Преобладаващи са тези от Струга, Прилеп, Кукуш и Панагюрище. Константин Миладинов казва за тях в сборника: „Богатството од песните йе неисцърпано”.
И тук, възниква въпросът – защо? Защо е трябвало тези братя да прекарат толкова време в събирането на тези песни? Защо е трябвало да жертват живота си в онези смутни времена? Защо им е трябвало да търсят до последно подкрепа за издаването им? Струва ми се, че отговорът е даден ясно от епископ Йосиф Щросмайер, който на 29 октомври 1861 година пише протестно писмо срещу залавянето на братя Миладинови до австрийския министър на външните работи граф Рехберг Ратенльовен:
„Тия песни, както обикновено биват народните песни на славяните, са почерпани от историята и обичаите на народа и представляват стихове от най-невинно естество; при всеки културно изостанал народ народните песни са първото начало за един по-издигнат културен живот.”
А малко по-долу, в същото писмо добавя:
„Всяко управление, ако не възнагради една такава заслуга, то би поне я похвалило; но турското правителство, както обикновено, има съвсем други възгледи и както съобщават вестниците, конфискувало трудът и наредило да се арестува и да бъде отведен невинният Миладинов в Цариград, където той се намира затворен вероятно и сега.“
Това са братя Миладинови, които не са позволили българският език да се загуби в мелачката на турските поробители. Те са едни от тези личности, на които дължим факта, че днес продължаваме да пишем и говорим на български език. Ето защо, нека следващия път, когато някоя чуждица ни се стори модерна и по на място от съществуващата българска дума, си спомним за братята и техните сподвижници, посветили живота си на запазването на езика ни неосквернен от чужда намеса. Наскоро издателство „Сиела” се погрижи за преиздаването на този сборник в два тома. Заслужава си да го имаме в библиотеките си, не само заради красивия външен вид. За да помним. За да ни има.