Весели празници!

С тази моя композиция, заснета от Деси Латковска, ви пожелавам весели празници! Благодаря на всички свои /по/читатели, които не спряха да ме подкрепят и през отиващата си година!
Бъдете здрави!

„Некрономикон” от Х. Ф. Лъвкрафт като предизвикателство за съставяне и превод

Преводач и съставител:Адриан Лазаровски Редактор: Вихра Манова Издателство: Година: 2012 Страници: 390 Цена: 15 лв.    /можете да прочетете и на страницата "За четенето и писането"/ „Най-старото и силно човешко чувство е страхът, а най-старият и силен страх е страхът от непознатото.”

Или още по-кратичко формулирано от Хауърд Филипс Лъвкрафт - космическият страх (cosmic fear). Този страх е в основата на творчеството му. На него,  останалият неподражаем и ненадминат в областта на литературата на ужаса. Ето защо, когато на българския  пазар излиза сборникът „Некрономикон”, не един или двама приятели, още ненаучили новината, а някои от тях дори със снизхождение, ми напомнят, че Лъвкрафт – геният, който започва да пише още на седемгодишна възраст, - няма издадена такава книга. Ами какво да ви кажа? Той няма издадена нито една книга приживе. В България обаче Адриан Лазаровски съставя и превежда тази съвсем логична /като прочетете, ще разбете защо/ верига от:  „Нещото на прага”, „Показанията на Раднолф Картър”, „Плъхове в стените”, „Законът на Ктхулу”, „Хъръбър Уест, съживителят на мъртвите”, „Шепнещият в тишината” и „Възкресителят”.  Всичко това под редакцията на  Вихра Манова. Съставителят и преводач  успява да вплете, но не и натрапи своята любов към словото на Лъвкрафт.

Какво искам да кажа с това „невероятно добър превод”? Преди всичко Адриан /познаваме се, затова не приемайте като фамилиарничене употребата на собственто, вместо на фамилното му име/, който умело борави с родния, български език, не си позволява излишно кокетиране, а сякаш воден от една от тези тайнствени и непознти сили, обсебвали неведнъж съзнанието на автора, деликатно разрешава „вавилонския проблем”. Видно е, че преводачът е напълно запознат със специфичните похвати на Лъвкрафт. Тук само ще ги маркирам и то не с претенции са изчерпателност, а за да оставя на будните ви мозъци да проумеят спецификата, с която е нужно да бъде запознат всеки дръзнал дори да помечтае за превод на този литературен гений.

 На първо място е способността му дори в един барелеф и няколко изрезки да намери място на цяла паралелна вселена на мрака. Мрак не толкова необозрим, колкото плашещ със своята непознатост. Дори и лице зад пердето или шум зад ламперията, могат да доведат главния герой до психиатрична клиника или до там да дава показания пред органите на властта под заплахата от смъртна или доживотна присъда. Адриан успява, подобно на онова създание от  „Нещото на прага” да заживее не в тялото, но в ума на Лъвкрафт.

Друга много важна особеност, която никак не е за подценяване при превода на Лъвкрафт е фактът, че подобно на вдъхновителя си Едгар Алън По, застава срещу съвременните стилове от века, в който живее и  създава свой собствен свят на въображението, използвайки не малко архаизми. Да се намери точният такъв на български и то без да се загуби младия читател, който пише „ч” с „4”, например, е доста деликатна работа. Но Лазаровски запазва уважение към автора и вместо да се ограничи с простичкото, но лишено от литературна стойност „изчаках го да заспи”, използва: „изчаках сънят да го обхване” /из „Нещото на прага”/.

Ето още и няколко подводни камъка за преводача, които са били критикувани от съвременниците  и възхваляни /хора разни/ от последователите след смъртта му, на Лъвкрафт. Техниката на поетика в прозата, комбинирана с тази на есеистичната форма. Алитерациите, анафората, прехвърленият епитет (ще рече – метонимия на прилагателното). Като добавите към това и символизма, съчетан с диалогичните форми, мисля, че ви става ясно колко добре запознат с художествената литература, а и със света на Лъвкрафт трябва да бъде онзи, който посегне да прехвърли на български богатството му.  

В „Некрономикон” правят впечатление и бележките на преводача под линия. Нищо ново, разбира се, но те са като пътеводител в света на Лъвкрафт, без да се натрапват, но и без да бъдат сухи, лишени от образност. Благодарение на тях, читателят може да се срещне с вдъхновителите на Лъвкрафт, както и с някои негови открития („новото е добре забравено старо”), но не и да се отегчи от излишна многословност.

В никакъв случай няма да подценявам други светила като Любомир Николов, превели част от творчеството на Лъвкрафт, но в превода на Адриан ще намерите нещо повече. Когато прочетете, ще разберете кое е това повече. По-горе само загатнах.

Отличие

Мое хайку сред отличените тук, на World Haiku Reviw, Dec 2012
Много сериозно българско участие сред отличените на: Цецка Илиева, Владислав Христов, Диана Тенева, Христина Панджаридис, Радка Миндова. Част от наградените дължат това на прекрасните преводи на Мая Любенова. Едно сътрудничество, което само е допринесло за популяризирането на жанра "Хайку" и сред българските автори.
Вярваме, че следващия път ще има имена на българи сред първите трима наградени.
Хубав коледен подарък, нали? Желая ви и на вас такива. И ... весели пранзици, разбира се!

"От кръвчицата ти", Теодор Стърджън

„От кръвчицата ти”

Автор: Теодор Стърджън

Преводач: Илиана Костова

Издателство: Абхаддон

Година: 1997 г.  

Страници: 150

Цена: 5 лв.

(можете да прочетете и на страницата "За четенето и писането")

„От кръвчицата  ти”, както Илиана Костова умело е превела заглавието на романа Some of Your Blood, от Теодор Стърджън, беше един от пропуските в книжното ми образование. Ненадминатият майстор на прозата, известен не само като „учител” на Бредбъри, но и с метриката в прозата, далеч по-сложна от тази в поетичното изкуство, съвсем не е лесен за превеждане. Освен въпросната метрика, преводачът трябва да е запознат, а и да разбира много особености на този автор. Една от тях, например е:

„Законът на Стърджън

/превод от статията „Законът на Стърджън”/:

През 1951 г. Стърджън въвежда това, което сега е познато като Закон на Стърджън: „Деветдесет процента от /научната фантастика/ е боклук, но и деветдесет процента от всичко е боклук. Това е познато като Откритието на Стърджън. Самият той е казал, че „Законът на Стърджън” в началото е гласял: „Нищо не е винаги абсолютно такова”. Обаче по-предното твърдение сега се отнася до Закона на Стърджън.”

Друга особеност, която може да изглежда незначителна, но само на пръв прочит, от същия източник:

„Стърджън също така е познат със своята посветеност на едно кредо на критичното мислене: „Задай следващия въпрос.” Той представял това кредо със символ на буквата Q, пронизана от стрела, модел на която носел около врата си и използвал като част от подписа си през последните 15 години от живота си.”

Въпрос, който няма как да не си зададете, докато четете неговата „олд скул” проза. Тук няма да срещнете дадени наготово отговори, няма да сте наясно какво се случва, ако пропуснете да си зададете, но и отговорите на следващия въпрос. Пропуснете ли го, ще ви се наложи да започнете отначало. Което никак не е зле. Особено, ако сте решили и да пишете.

И така, пропускът е наваксан. Знаех от самото начало, че може и да открия някакви заченки на хорър в тази книга, но не те ще бъдат водещите. Тъй като я чета паралелно с „Вихър в ключалката” на Стивън Кинг, някак си ще наваксам типичните хорър елементи. А тук, тук откривам отново онова предпочитание на Теодор Стърджън /не, хора, не е прякорът му „есетрата” – това е фамилията на втория му баща, която не само приема още осемгодишен, но и променя първото си име, което било Едуард/ да порови в най-скритите ъгли на човешкия мозък. Особено ако той е отличителна черта на поредния самотник. Толкова самотен и отритнат от обществото, че пребиваването в интернат, във фермата на дребен човечец и дори в казармата са като малки благословии спрямо обичайната му реалност на постоянно ловуване – и буквално, и метафорично. Реалност, в която дори майсторите на хорър могат да настръхнат от ужас.

На пръв прочит, романът може да мине и за чисто епистоларен – писма между двама свързани с историята души, а в последствие и с тяхна сътрудничка, терапевтични записки, - но при Стърджън нищо не влиза в рамки. Едно простичко писмо може да съдържа толкова истина, колкото особено модерните напоследък тритомници не са успели да съчетаят в хилядите напразно пропилени страници. Терапевтичните записки на разговор между психиатър /образ, който ще разберете едва в края на романа какъв е/ и пациент не са пошла злоупотреба, с каквато напоследък психиатри се превърнаха във „видни” писатели.  Разказът на един „луд” /ненапразно в кавички/, воден от трето лице единствено число не е просто каприз на психиатъра, а начин да му помгне да... Хайде, стигат ви толква спойлери.

Не трябва да пропусна, че  в тези преплитащи се форми на поднасяне на иторията има и любовен романс. Но той не е фойерверки, които бързо се палят и после – потушават, без да оставят и следа след себе си. Това е нетипичната, неподлежаща на дискутиране обич между двама самотници, за които никой не е и помислял, че са дарени с правото да бъдат заедно. Всъщност, да продължат да бъдат самотници, както и преди да се срещнат, но вече двама. Модел, който условно нареченият с името  Джон главен герой в романа, син на унгарски емигранти, вече е имал в семейството си. Но модел, който добива нови очертания и не повтаря вече видяното или чутото. Не само от него, в интерес на истината.

Редно е тези от вас, които не са чели романа да попитат – защо „от кръвчицата ти?” Вампиризъм? Антропофагия? Не, не е толкова просто. В противен случай не би било творба на Стърджън.

И така, наваксала поредния пропуск в образованието, запазих за себе си много въпроси. Ще ги оставя такива, а вие, ако искате, задайте си вашите.

Коледни пожелания

РАЗКАЗ от Премджи, Индия
Превод – Весислава Савова
снимка: http://www.teenager.bg

Само две седмици ни деляха от Коледа. И аз се скитах с по-малкия ми син из новооткрия мол в града, за да купя скъпи подаръци за приятели и роднини.

-                     Тате, моля те, вземи ми картичка... за много специален мой приятел – поиска от мен сдържано седемгодишният ми юнак.

Коледа е кошмар за бедни родители като мен.

-                     Много специален приятел? Това твоето гадже ли е?

-                     Таааате! – бедното момченце се ядосваше.

-                     Съжалявам, млади човече... Само се шегувах с теб – опитах се да го успокоя. – Добре.  Скъпа картичка ли искаш или какво?

-                     Да.

Коледа свърши, а с нея – и ваканцията.

Продължителен звън на колело ме събуди от дълбок сън около четири чса посред нощ.

-                     За съжаление, пощенскaта служба не можа да намери адреса – каза ми пощальонът, докато ми връщаше пощенската картичка. – Изключително много съжаляваме. – Старецът продължи да върти педалите с палава усмивка на бледото си лице.

Сълзи заслепиха очите ми, докато минаваха по адреса

:

Иисус

(Ватикана)

Скъпи приятели,

Весела Коледа - предварително!

CHRISTMAS GREETINGS

(SHORT STORY)

by Premji Premji

Christmas was only two weeks away. And I was wandering through the newly opened shopping mall in the city, to purchase some inexpensive gifts for friends and relatives, along with my younger son.
“Dad, please get me also a greeting card... for a very special friend of mine”, my seven year old lad demanded coolly.
Christmas is a nightmare for parents, poor , like me.
“Very special friend? Is it for your girlfriend?”
“Daaaaaaaaaad”, poor boy was getting angry.
“Sorry young-man... I was just kidding you”, I tried to calm him down. “O.K...
"Do you want an expensive card or so?”
“No... He doesn't like expensive things... I need a simple....”, he stopped in the middle.
“But, elegant card?”
“Yes...”
Christmas was over and also the holidays.
Continuous ringing bicycle bells woke me up from deep slumber, around four'o clock, in the evening.
“Unfortunately, the postal department couldn't locate the addressee...”, postman told while returning the greeting card. “We are extremely sorry...”, the old man pedaled away with a naughty smile on his pale face.
Tears blinded my eyes, while going through the unfamiliar “To address”.
JESUS
VATICAN

Dear friends,
HAPPY CHRISTMAS IN ADVANCE..