"Невидимите кризи" - Георги Господинов

можете да прочетете това ревю и на страницата

"За четенето и писането, втора част"

Най-после в ръцете ми е книгата „Невидимите кризи” от Георги Господинов. След като опознах стила му във „Физика на тъгата”, знам, че нямам нужда дори от обективните ревюта на книжните блогъри, за да бъда подготвена за едно преживяване в думи отвъд самите тях. Дори се чудя дали има смисъл да пиша за нещо толкова добро, опасявайки се да не го разваля. И все пак, както не веднъж съм заявявала, смених опитността ми с тетрадките, изписани с неуверения ми  в началото детски почерк, постепенно ставаш все по-четлив, на чиито етикети стои надписът „Читателски дневник” в електронен вариант не за да се „изфукам” какво съм чела, а за да не го забравям и да правя нужните съпоставки. Освен това, не написах и ред за „Физика на тъгата” и ми се струва, че дължа (поне на себе си) тези размисли.

„Невидимите кризи” са много подходящи за прочит след Мураками. С неговата “1Q84” някак по-лесно приех утопични години, в които може и нищо да не се е случило или това, което се е случило, да е било по-различно от запомненото.  Както и паралелните светове, всъщност.

Такъв е случаят с годината 1968, с която Господинов започва своите есета, писани, както разбирам, по цял свят и по различни поводи. Тази година, която при прочита на един официоз тип „Работническо дело” изглежда едва ли не празна, за други – почти илюзорна, добива плътност през чисто човешките разкази, допълнени и от приятели на автора като спомени.

В първата част на есетата читателят минава рамо до рамо с малкия Георги Господинов, който намира отовори на екзистенциални въпроси в съзерцаването на един залез, в спомена на едно кръщене-инкогнито, в самотата и безвремието. Застинал миг, уловен от автора, може да се превърне в история. История, която не сме познавали, а той е осмислял през времето на израстването си (и буквално, и преносно), което трудно осъзнаваме. Не защото ни е нямало тогава. Точно защото ни е имало, а не сме го усетили по този начин.

За хора като мен, които се впечатляват от източната култура, идват и отговори на въпроси от типа на този – защо поетът Х., след като чу награденото ми с първа награда на международен конкурс хайку, ми каза: „Хайде сега, прочети нещо нормално!” Ами помислете и вие. За мен отговорът дойде наготово едва след прочита на „Свенвлив естетизъм”:

„На съзерцаването у нас никога не се е гледало с добро око.”

Да, поетът Х., направил това изказване, е бил като дядото на Георги Господинов – по цял ден е работил на нивата и ако се е спирал, за да се загледа в цъфтящата вишна, е щял, най-малкото, да бъде нахокан. А колкото до поети като него, ще отговаря с цитат от "Черешово топче" :

„Ама пак писателите са си виновни – пишат тъпо, не ги четат, не им купуват книгите, етажерките стават излишни и пазарът ги изплюва.”

Кого изплюва? Писателите или етажерките? Ненапразно Господинов (в "Портокал и локум") цитира Пол Елюар: „Земята е синя като портокал...” Това не е единствената литературна препратка и четенето на есетата гарантира и това удоволствие – да си припомним забравени или научим нещо за непознати писатели и поети. Без да четем екстатично (термин, въведен от Кенет Уайт, както разбираме във втората част от есетата). Само препратки. Но какви! Такива, че и да се обидят някои, няма да спестя този цитат, отново от "Черешово топче":

„Казвам ти, нечетенето на книги е опасно за живота. Както и сакатлъкът умствен до сакатлък телесен ще те доведе.”

А това кога сувенирите се превръщат в символи, а символите – в сувенири е основният лайтмотив на пръвата част от есетата. Дори и да не е директно заявен както в едноименното есе и в „Черешово топче”, него го има.

Паралелните светове от есетата на Георги Господинов се срещат на „ничия земя”, отключени от внезапно спиране на тока, неволно изпусната остаряла дума или най-обикновен стол, но не за да се съберат, а за да затвърдят различията помежду си. Всеки от тези светове има свои белези, които не се вписват в другия. Като свещ пред компютъра през 21-ви век. Като държава Черномория в свят с черноморски градове. Кой от тези светове ще рухне? Построеният върху руини, защото:

„Строеното върху руини ще стане руина”.

Неведнъж  в различни есета от първата част Господинов търси и намира отговори на проблеми, касаещи не само нашата държава, а света като цяло - от личната вина на всеки човек за преживяваната криза по отделно до световния проблем за интеграцията на малцинствата. Далновидността да се види даден проблем в дълбочина и да се предвидят последствията му дава повод за размисъл. Дори и да не се съгласим с всичко. По-добре би било да потърсим проблема в себе си. 

Все кризи – лични, личностни, общонародни, общочовешки. Защо са „невидими”? Защото си затваряме очите за тях или защото за разлика от немците, нямаме дума за всяко нещо? Кризисни са и думите ни. Така, някак плавно преминаваме от първата част „Отказаният свят” към втората, „Обезпечено с литература”. Защо? Кому е нужна тази литература? И отговорът на Господинов:

„Все ми се струва, че ако финансистите четат книги, кризите ни щяха да са различни.”

Забележете – „щяха да са”, а не – „нямаш да ги има. Колкото до това какъв е смисълът от литературата, най-добрият отговор, който съм получавала някога е на стр. 120. Не ми пречи да го цитирам, но ми се иска колкото е възможно повече пишещи и четящи хора да го прочетат.

И като споменавам пишещите, искам да ви уверя, че прочетох не една или две книги–курсове по творческо писане, но в есето на Господинов „От какво сме направени, от какво са направени нашите книги” научих повече отколкото от всички помагала, взети заедно. Не е задължително човек да е писател, за да го разбере. Най-обобщено, бих свела тези уроци на Господинов до пет точки (само да уточня – думите са на автора и това, че не ги слагам в кавички, не означва, че си ги приписвам, само спестявам разточителството: кавички-многоточие-кавички):

1. Занаятът на писането е непрекъснато ходене по ръба на провала. Правото на провал (в началото) е много важно право.

2. Езикът. Най-важното е да задържим ритъма и дишането за по-дълго време. Защото е нужен дяволски усет към думите, към „чудото на езика”.

3. Началото на всяко писане е колебанието. Нека пишещият развива съмнения и хипотези.

4. Историята е лепилото за разпръснатите записки, фрагменти, идеи за писане. При това – личната история. Личните истории са универсални.

5. Писателят е „вайор на ухото”. Има толкова неразказани истории,  стига писателят да е чувствителен към всичко, което боли, което наранява или което радва.

В този ред на мисли, следват есета за творци, които според автора (а за да го напиша, значи и заради мен), са лична история за всеки четящ. От Ханс Кристиян Андерсен (личната история на детството), през Иван Вазов (литературните спомени на народа ни), Пейо Яворов (личните ни травми), Георги Марков (размяната на лични истории, които могат да спасяват, но и да убиват), Йордан Радичков (личното любопитство), Константин Павлов (личния бунт срещу бездарието), Селинджър (личните любов и омерзение) та чак до разказите в инсталациите на Недко Соколов (личния страх). Пропускам автори, с които ми предстои да се запозная. И не спирам да си повтарям, че незнанието не е оправдание.

А четенето променя света, в който живеем. Защото е чудо и освен на опознаването и прескаченето от един паралелен свят в друг, ни учи и да се учудваме. За да запазим чудото. Включително и в експериментални четения.

Чудо е, че най-после намерих няколко думи, съвсем излишни на фона на това да се потопите в четивото от Георги Господинов. И съм благодарна за това чудо.

(четях "Невидимите кризи" с чаша кафе и бележник за записки)

1Q84, Харуки Мураками, -2-

можете да прочетете ревюто за пръвата книга, заедно с това, и на 

страницата "За четенето и писането, втора част"

ВТОРА КНИГА

С нетърпение прочитам своеобразния „диалог” между заглавията на главите, запазен и във втора част на „1Q84”. Имам свои настройки за това как ще протече действието, които се опитвам бързо да забравя.

Още в началото на книгата съм грабната от мисълта, че млада и красива жена се страхува повече от това да живеe “като себе си” отколкото от смъртта. Как го тълкувам ли? По-добре е да не споделям личната си гледна точка, защото ще се отдалеча твърде много от романа и ще започна свой, но не и с качеството на този на Мураками. В случая с героинята, все повече си мисля, че е рационална и самотна. Като онази, единствената възможна реалност.

Препратките към първата книга (остров Сахалин; изчезнало момиче с безизразно лице; изкуството на Чехов и Яначек, макар и сега с размяна на ролите на героите) са като пеенето на цикади, на което авторът обръща специално внимание – ако не се съседоточи върху тишината между думите, читателят може и да ги пропусне. Но те са там и рано или късно ще изплуват в съзнанието.

Докато чета:

цикади

на небето нов

нюанс синьо

За всеки пишещ появата на мистериозна организация, предлагаща значителна сума, за да се живее без грижи за битовизмите, а като бонус – обещание за спечелен конкурс, звучи като мечта. Или направо – като безсмислено бълнуване на границата между сън и будност. Може би наистина има такива организации, но не е ли плашещо да разберете, че и най-тайните ви дейности са нечие достояние? Звучи като във филм на Хичкок – абсолютен, гарантиран съспенс. Ето и един цитат, който си струва да се запомни:

„ ... разпродаването на таланта на парче с цел свързване на двата края никога не води до добри резултати.”

Паралелно с това, съвсем умело наблюдаваме някои физически данни на новопоявили се герои, за да се върнем към изначално поставената идея в романа, че липсата на симетрия е признак на индивидуализъм, който не е за пренебрегване.  Индивидуализъм, в който трябва много умело да се скрият слабостите, защото в противен случай може и да се стигне до нежелани обрати в иначе нормалното съществуване.

Всъщност, замислям се за това къде е ключът към разказваческите умения на Харуки Мураками. Японската култура не ни е много позната и често не я разбираме. Както казва един приятел, боя се, че понякога и те не я разбират. Може би, заради вродената им дисциплинираност и различно отношение към живота и смъртта. Но да се върнем на Мураками. Той не излиза от рамките на своята култура, но разказва нещата така, сякаш могат да се случат със същата лекота в Европа, Америка, че дори и Африка. Да не излиза извън рамките на даденостите си, но да ги направи общодостъпни. Заменете Аомами с Грийнпис (но не като мир, а – като грах) или Со(н)я и ще разберете, че разликата не е голяма.

Ето един от общоприетите закони, които не се влияят от географското положение – не парите, а това, което дължиш на другите владее света. Поради тази причина само духовно (че и материално) възвишените стигат до момента, в който дават повече отколкото получават.

Историите на Тенго и Аомаме (Зелен грах) са сякаш в два паралелни свята, но допирателните между тях стават все повече и някак си читателят предусеща намирането на процеп, който ще направи възможни сливанията им в един. Или това е само подвеждащо усещане? Дори и смъртта, която навестява тези два свята не пречи на героите да искат допирателните да се пропукат и световете им да се почувстват всмукани един в друг.

Пътуване към миналото. Това е, което прави Тенго. При това – към баща му, страдащ от деменция. Символиката е повече от ясна. А развръзката... Е, не това е най-важното. Който има желание, ще прочете. А разказ в разказа не винаги е бил гаранция за още по-вълнуващи приключения. Интересното в случая е, че Мураками вмъква разказ – „Котешкият град”, - написан от самия него. Важното е, че го прави много деликатно. В противен случай, би стоял като кръпка от скъп костюм върху стари джинси.

Предполагам всеки има свой отговор за произхода на религиите. В тази книга срещам може би най-логичният – хората се страхуват от болезнените истини и предпочитат от утешителни истории, залъгвайки се, че те придават смисъл на живота. Веднъж подлъгани, те са лесни за манипулация.

Трябва да си призная честно, че моментът, в който Вождът – изродът, изнасилил дестгодишни момичета, с оправданието, че сами се „възползвали” от него – чете мисли и раздробява реалности, ми дойде в повече. Вярно е, че противоречивостта на характерите и заложената в „Братя Карамазови” от Достоевски (с цитат в книгата) хомогенност на добро и зло, които непрекъснато сменят местата си, предполагат най-голямото зло да бъде нещо добро – прозорливостта по отношение на скритите помисли е добро, но все пак, едва ли бих могла да намразя повече герой, а още повече – реална личност, злоупотребила с добротата (едно от малкото изключения на изключителна доброта) на детето.

Докато чета:

утринна роса

по зеленчуците

пълзят калинки

Равновесието на любовта може да бъде запазено само с нечия смърт. А смъртта е вечност. Звучи доста опростено. Като в онези книги за селфхелп. За щастие, има добра сюжетна линия и изразните средства като сравнения, метафори та дори и евфемизми, далеч надскачащи клишетата, с които сме свикнали, подсилени със съвсем фин цинизъм изваждат книгата от опасната плоскост на захаросаните книжлета. 

Въпреки че мимоходом споменах ароматите, редно е да подчертая колко важна част от света на героите са те. Може би ние, като зрящи, не отдаваме голямо значение на техния език, но работя с едно незрящо дете, което винаги отбелязва дали съм сменила парфюма или това как ухаят дрехите ми. Замислям се за информацията, която крият те и езика им, който не познаваме. Те са в състояние да заглушат всички звуци и да затворят очите (не само преносно) за всичко друго, което ни пречи да ги възприемаме.

До някъде (не напълно) съм малко отегчена от универсални формулировки като тази: „Опасността идва, щом се отпуснеш.” Не за друго, а защото дори и да съдържат известна доза истина са в разрез с уникалността на героите, която Мураками така умело гради. Не мога да ги приема като умел контраст. Възможно е проблемът да е в мен – и аз не искам да стигам до „универсални” истини.

Докато чета:

облачна нощ

на прозореца луна

от хартия

И в тази част писателят доказва заложения още в първа книга принцип, че колкото и фантастичен да бъде даден сюжет, детайлите трябва да бъдат абсолютно реалистични. И го постига. Не, че е съвсем нов похват в литературата. Срещали сме го още в „Сърца за изтръгване” на Виан.  При Мураками няма напъни за новаторство и оригиналничене. Всичко въри естествено и увлекателно. С една малка забележка – твърде често читателят получава обяснения (та дори и оправдания) за действията на георите. Може би така спряганато консуматорско общество очаква това, но все ми се струва, че четящият човек е мислещ човек и не бива да бъде подценяван.

Интересна тема – синдромът „Савант” – е засегната отново като разказ в разказа, този път воден от първо лице (Тамару разказва на Зелен грах по телефона спомени от детството си). Не за първи път този феномен е отразен в литературата, но струва ми се, че наистина за първи път срещаме толкова сериозен материал в толкова непретенциозна форма. И защо е толкова важен този момент? Защото авторът надминава обикновеното съчувствие или преклонение пред такива хора, а стига до генерален извод (не е нов, разбира се), съсредоточен в следния абзац. Цитат:

„А човек тъкмо от това се нуждае, за да живее – от умствени пейзажи, които му говорят нещо, дори ако не може да го опише с думи.”

Въпреки че не съм почитател на тези универсални формули, както вече споменах, струва ми се, че си заслужава да се замислим върху гореспоменатото.

Още един разказ се вплита в основния. Разказът за супер успешния роман „Въздушна какавида”, който е написан от седемнадесетгодишната Фука Ери. Питам се (но само като първоначална хрумка), така ли се трупат многото страници? Но не! Още в началото на резюмето, разбирам, че съм имала необходимост да науча малко повече за споменатите или по-скоро – щрихирани моменти от тази история, доразвиваща и основната. Някак логично се наместват факти, убегнали в цялостната структура на творбата. Двете луни. Същинското Аз (мадза) и неговата сянка (доота; внимание! – веднъж е доота, а малко след това - дохта). Всичко това обяснява паралелната 1984 г., т.е. – 1Q84, в която живеят героите в своята раздвоеност.

...

И какво мислите? Страшно се ядосвам за това, че нямам третата част на книгата. Колкото и да не съм съгласна с някои несъвпадащи с моя поглед подробности, в цялост е с изключително добра сюжетна линия и не е от книгите, които ще забравя. С или без това ревю.

1Q84 на Мураками

Преводач: Венцислав К. Венков

КНИГА ПЪРВА 

Записки с цитати

За преводача знам, че има постижения в пресъздаване световете на Вонегът, Дж. К. Роулинг, Труман Капоти, Магълмарч, а сигурно и други, за които още не ми е известно на български език.

За книгата знам, че е много четена. Но вече не се хващам на подобни евтини номера. То и „50 нюанса сиво” е много четена, че чак и филмирана, но това не означава, че някога ще я прочета (дори няколкото откъса на английски и по-малко, на български, за да разбера, че преводачът е абсолютен вълшебник са ми достатъчни, за да се откажа). Виж, игрите на думи са ми любими. Знам, че буквата Q и японската дума за 9 са омоними и се получава чудесна игричка. Знам също така, че има препратка и към „1984” на Оруел, което е (донякъде) гаранция за ниво. Третото, което ми дава основание да се нахвърля върху книгата е фактът, че авторът е работил върху нея цели четири години.

Интересна е схемата за представяне – две, на пръв прочит, нямащи нищо общо една с друга истории, чиито допирателни са в цялата книга като тънка нишка на паяк. Самият паяк (авторът) неподвижно дебне оплелия се в паяжината (читателя), но не за да го погълне. Въпреки че точно така се чувства „жертвата” – погълнат от паралелните истории, а може би и паралелни светове. Заглавията на главите – всяка описва ту случаи, свързани със загадачната Аомаме (означава Зелен грах), ту с Тенго, млад писател – са като своеобразен диалог между двамата.

Това, което четете по-надолу не е ревю. Те са несвързани (на пръв прочит) записки и ако на някого не му е до задълбочаване на моите „арт-мисли”, може и да ме посъветва да сменя дилъра (или психиатъра). Ваше право е и да не четете. Аз си запазвам своето да си напомням защо чета точно така.

Глава 1

Как изглежда японският хомофабер (модерен човек около 30-те)? Дали сред предпочитанията към история и спорт и дългите обяснения за името (зелен грах), индивидуалността ще открие себе си.

. след всяко изречение остава „бучица тишина” – състояние на нестабилност.

. реалността е изключително рационална и изключително самотна

. едва на 16 страница героинята добива плътност, т.е. вече имаме някаква представа за външния ѝ вид

. преодоляването на препятствия и в пряк, и в преносен смисъл е постигнато по съвършен начин

. докато чета:

топъл следобед

върху книгата ми –

пчела

.

паяче

върху книгата ми

как да я затворя?

Глава 2

. първи спомени – на около годинка и половина? Стига бе! Но мозъкът е много фин инструмент, който може както да помни, така и да произвежда спомени

. миризмата разкрива всичко

. любим момент – разчленяване на думата „писател”

. фабула на основа на фантазията, но изключително реалистични описания

. цитат:

„ПРЕДИ ДА СЕ ЗАЛОВИ С ПИСАНЕТО НА БЕЛЕТРИСТИКА, НЯМА ДА Е ЗЛЕ ДА СЕ ВЪРНЕ В УЧИЛИЩЕ И ДА СЕ НАУЧИ КАК СЕ ПИШЕ НАЙ-ЕЛЕМЕНТАРНО ИЗРЕЧЕНИЕ.” Отдавна мрънкам в различни свои ФБ-постове по този въпрос, но гласът ми остава пустинен – даже се дават награди на хора, твърдо заявили, че граматиката съвсем не е от първостепенна важност. За какво им е да чуят някаква си Весислава. Дано поне Мураками им подейства по-добре.

. ДИСЦИПЛИНА за четене и писане на белетристика – писане по няколко часа на ден и много, много четене

. цитат:

„Хубавият стил се постига по два начина: или писателят притежава вроден талант, или е горов да рабори до смърт, за да го постигне.”

. и все пак, най-доброто за един писател е да обича да пише

. добър съвет към пишещите (тези, които го умеят де): „и не изхвърляй нищо, не знаеш кога ще ти потрябва”

- хубаво описание на пошлостите в литературния свят – очевидно това понятие не се влияе от географската си разположеност

Глава 3

. на фона на промените в симфониетата от Яначек, звучала в таксито в първа глава, а сега – в главата на героинята Аомаме (зелен грах), спомени за лесбийския акт на две нелесбийки. Нищо пошло. Нищо грозно. Напротив, дори забравяте, че е леко неприемливо;

. прехвърляне на цифри през ума. Читателят усеща, че е подготвян за нещо, свързано с тези години. Каква ли е нишката между тях? Със сигурност по-нататък ще се разбере. Важното е, че тук се изгражда връзката „писател-читател”, в която последният има пълно доверие на първия;

Глави 4-6

. да почувстваш някого като допълнителен крайник

. цитат:

„Проклятията играят важна роля в японското общество. Запълват празнотите и непостоянствата в социалната система.”

. интересен паралел между действителността и математиката и абсолютно прозрение за това как белетристиката се отдалечава от тях – дава възможност да създадеш своя реалност такава, каквато я искаш;

. разликата между талант и интуиция? Само с първия може да умреш от глад, но интуицията никога няма да те остави гладен. И преносно, и буквално.

. избягвай прилагателни и наречия (а аз някога си мислех, че те придават особени извивки на динамиката; дали е приложимо и за българския език?)

. цитат

 „всяко изречение бе придобило необнодимата тежест, за да придаде естествен ритъм на цялата творба”

Глава 7

. докато чета:

следобед

под плачещата върба

спи котарак

.

оранжерия

цветята са за

пеперудите

. вдовица, пеперуди, цветя за тези пеперуди – пълно сливане с природата в минисвят (умела метафора – стъклена оранжерия), който раздава справедливост според своите собствени закони за морал, етика и ...естетика.

Глава 8

. преди да стигнем до дългочаканата, обещана среща, авторът ползва ретроспекция, за да обясни някои особености в поведенията на главния герой Тенго;

. странно съчетание на крайностите и в облеклото, и в поведението. Среща на неосъзнат и до болка осезаем проблеми ръка в ръка.

Глава 9

. да пропуснеш събития от пръвостепенно значение. Жокер от предишни глави – има само една (реалност); едва забележима допирателна между двете истории;

. MWI (many world interpretation) – теорията за паралелните светове на Хю Евърет III (тогава само студент) през 1957 г.: уж всичко е съвсем същото, но липсват основни детайли. Детайли, които могат да се окажат заплаха за живота;

. в тази глава откриваме и ключа за заглавието на романа.

. след като в първа глава научихме какво най-много обича Заелен грах, сега вече се запознаваме и с трите най-противни за нея състояния.

Глава 10

. Едно предълго пътуване, което дори леко отегчава с прекачвания, смяна на влакове и коловози. Стига да не забравяме за коловозите, споменати в предната глава. И да обърнем внимание на името на една от гарите -  „Цепната опашка”.

. стар и нов модели коли. Какво ли крие в себе си този паралел? Читателят вече е свикнал със стила на автора и знае, че нищо споменато  дори мимоходом, няма да увисне просто така.

. след толкова описания, подготвящи появяването му (аха да станат досадни), Професорът нахлува в помещението. Точно толкова бързо се разкриват външния му вид, професията, значението на името (игра, която ние не можем да си позволим, защото буквите ни, за разлика от йероглифите, не означават нещо конкретно) и интереса му към разказваната история.

. наред с подробности около детството на Фука Ери, получаваме много полезна информация за това кои са хунвейбините и какво е представлявала една комуна в Япония.

. израждането на идеологията в гнет за мозъка.

Глава 11

.Самото заглавие провокира – „Човешкото тяло е един храм”.

. и тук завесата, наречена „минало” се вдига и научаваме подробности около ранните години на Зелен грах. Не и преди да сме чули, че колкото и да е страховит (като „ритник в топките” – една жена трябва да е изритала много такива за да проумее сравнението), краят на света е чакан, че дори и желан от всички.

. „Хроничната безпомощност разяжда човека”

.в тази глава получаваме и хубав урок по етика – у нас никой инструктор, преподаващ в школа не би отговорил, че частните занимания трябва да се уредят чрез администрацията на въпросния клуб. Може и да има малки изключения, но за тях се казва, че „потвърждават правилото”

. НЕ МИ ХАРЕСВА: на няколко пъти преводачът използва: “взе/ха/ да” и глагол. Всъщност, замислям се дали преводът не е от английски, където “got to” може лесно да подхлъзне превеждащия.

Глава 12

. подробности около романа „Въздушната какавида”, написана от Фука Ери – момиче с дислексия и очевиден проблем в развитието

. професорът благодетел е като отрезвяващата връзка между двама пишещи – всеки със своя проблем

. религиозните секти – утопия и страх, с които владеят поддалите се на каноните ѝ; на пръв прочит, нищо ново, но описанията както на японска секта, така и на християнска такава, сякаш преливат една в друга, за да покажат, че не наименованията, а методите на манипулация са еднакви. Препратка към вече споменатия от Зелен грах край на света, само че с различен поглед върху него. Кои са най-лесните им жертви? Хората, които имат нужда да поговорят – независимо за какво. Парадоксът на това, че религията се очаква да обединява, а всъщност изолира членовете ѝ.

Глава 13

. ужасяващо съчетание от нечовешки махмурлук и бледнеещи спомени за някакъв секс. Винаги съм се чудила как така млади и красиви момичета отказват връзки, а предпочитат оргии за задоволяване на инстинктите си. Сигурно съм прекалено ограничена за това. В романа обаче има нещо повече от плътски страсти. На фона на духовните прозрения на Тенго, сякаш подсилват внушението за манипулация, но от един друг вид и с други средства.

. отново се разглежда проблемът за самотния човек, който търси своето място в живота. Този път не религията, а спортът и сексът са неговите спасителни сламки. А има ли разлика в крайната цел, колкото и различни да са средствата?

. как се ражда садистът? Може и да е заложено, но когато най-близкият му човек се окаже жертва (както се разбира и от заглавието, по рождение), няма начин да не впрегне всичките си сили, за да отмъсти не само на причинилият непоправими щети на жертвата, но и на всички от неговия тип.

. за религиозни фанатици това, убиецът да завърши делото си с молитва (интересно – християнската божия молитва), може и да звучи ужасно сквернословно, но ако в предната глава видяхме как жертви на не по-малко сериозни престъпления – едно момиче в училищна възраст да не може да говори, нито да изразява емоции си е сериозно престъпление, - някак си подобно развитие е логично.

. ако за сексуално престъпление се води безразборната смяна на партньори, то това е най-малкият „грях”, в който героинята може да бъде не обвинена, а оправдана.

Глава 14

. има ли истории, които никой не е чувал? Какво пък толкова иска да ми каже Мураками с това заглавие? – това са първите мисли, които ме споходиха, докато четях диалогът между двамата герои в романа под формата на заглавия на отделните глави.

. след известно време изглежда така, сякаш нещата, които сме преживели са далеч по-простички от реалността. И в този момент, като ехо, се прокрадва казаното в първа глава – има само една реалност. Ето защо, дори спорът между разум, воля и желание, в стила на древногръцките философи изглежда съвсем разрешим. Е, с нужното чувство за хумор, разбира се.

. пресъздаването на сцени от миналото, с подмяна на главните действащи лица води до предварителния му край, до забързване на каданса, с което усещанията за неправилност или неточност само се подсилват.

. насилието, с което човек се среща още в детството (не е задължително да бъде физическо) води до израстване или деградация на личността. Допирни точки между Зелен грах и Тенго в самостоятелността на житейските изживявания в още най-ранна възраст.

Глава 15

. точно като Тенго, Зелен грах мразела семейството си и начинът, по който то рефлектирало върху живота ѝ. Вече споменатото бягство при вуйчото (подобно на Фука Ери, избягала при професора), добива все по-плътни и обясними граници. „Има само една реалност!”

. едва в тази глава разбираме какво свързва двамата герои (Зелен грах и Тенго), които така диалогизират от разстояние чрез заглавията на главите и все по-сближаващите ги съдържания

. изборът и свободата – винаги погрешни и само заместени от по-широка клетка

. двете луни, върху които Тенго трябва да работи в романа на Фука Ери се разкриват в реалността (има само една реалност) на Зелен грах.

Глава 16

. благословия за писател – да усети у себе си нов извор, едва църцорещ, който в момента, когато водата потече, човекът сяда и започва да пише. Това е промяна, за която всеки дръзнал да пише въпреки наличието на такива комацувци (да, името на редактора на Тенго спокойно може да се превърне в нарицателно) във всеки литературен свят

Глави 17 - 24

. Насилието е многолико, но, но има негови белези, които няма как да не бъдат разпознати.

. Не харесвам: диалозите стават леко отегчителни, но в тях се разкрива още от историята (да, те вече не са две); имам усещането, че преводачът е закъснявал с крайния срок

. изкривени ли са реалностите или мозъкът не може да се справи с толкова насилие и чертае свои пътища за бягство? Пътища, които са „единствената реалност”.

. дублирането на образи, макар и с различни имена води към развръзка, за която можем само да гадаем, но не и да бъдем категорични каква ще бъде – майсторството на разказвача

. какво може да доведе един млад мъж да има връзка с десет години по-възрастна жена, при това – омъжена? Нищо друго, освен писането. Писането предполага свобода и необвързаност с дълговете, които налага една „нормална” връзка

. от принадлежността към един кръг, който отегчава към свободата на неизвестното; интересни препратки към Оруел и Чехов, които на пръв поглед нямат нищо общо помежду си. „1984” (написана през 1949) срещу „Остров Сахалин”. Наука и литература. Съществува ли само една реалност?

. „съществува само една реалност”. Ако реалността за членовете на една секта обезличава децата им – стават апатични, лицата и говорът им не изразяват никкви емоции и вместо да бъдат превърнати в аутсайдери от съучениците си, те самите странят от тях, то тогава не е ли време друга реалност да се намеси в тяхната? Допустима ли е тази намеса? Нарушава ли се балансът и се разбива илюзията за псевдореалност? – това са въпроси, с които човек не може да намали гнева си, предизвикан от  най-непростимата жестокост: изнасилването на подрастващи (под десетгодишни) дечица.

. ВРЕМЕ, ПРОСТРАНСТВО, ВЕРОЯТНОСТ – резултати от нарастването на мозъка четирикратно, но въпреки че заема само 2% от телесната маса, се „тъпче”  с 40% от общата телесна енергия. ЗВЯР! Звяр, който устойчиво води хората към създаване на нови реалности, а „съществува само една реалност”

. като жена, надарена с гръдна обиколка, която не се влияе от варирането на теглото, винаги съм се впечатлявала от това до къде може да стигне един мъж в сравненията си с тази част от женското тяло. За първи път обаче попадам на: „"Напомнят портата на някой замък в самурайски филм на Куросава"

. красноречието като интелектуална любовна игра – мисля, че съм го усещала; и като повлияна, и като влияеща. Не е лошо обаче да си дадем сметка кой е насреща ни, без значение дали е влияещ или повлиян. И в следващия момент – „досадните разговори обричаха нощите на стерилност.” Е, това е Мураками. Разказвач, който не се ограничава с тесногръдие, т.е. – само с една гледна точка

Заемам се с
ВТОРА КНИГА

"Върховният егоист" от Теодор Стърджън

Ревю с въпросителни

можете да прочетете и на страницата

"За четенето и писането"

Продължавам да се радвам на Теодор Стърджън. Този път с първия му том събрани разкази „Върховният егоист”. Преводът е на Любомир Николов, така че удоволствието е гарантирано. Връщам си позабравените усещания от краткия разказ – нищо, че повечето издателства предпочитат да не издават тази форма. Когато обаче става дума за майсторството на Стърджън, всякакви условности отпадат. Преди да направя кратко резюме на разказите от сборника и това, което ме е впечатлило във всеки един от тях, ми се иска да уточня, че не художественото обобщение на конкретна житейска ситуация, както е по учебник, е предизвикателството, което представлява за мен разказът като жанр.  Винаги съм се възхищавала на майсторите му, които успяват с малко и точно подбрани думи да разкажат онова, за което на някои може и да не му достигнат дни да го направят.

Съставителят на този сборник разкази – Пол Уилямс – благодари на всички, които са  му помогнали да събере разказите на Стърджън между 1937 и 1940 г. и не пропуска да уточни, че някои от тях се публикуват за първи път.

Последвалите хвалебствия за Стърджън от Рей Бредбъри, Артър Кларк и Джин Улф няма нужда да бъдат преразказвани. Самите те майстори на думите, трябва да бъдат прочетени.

Това, което ми направи впечатление в написаното от преводача Любомир Николов е следното:

„... мнозина от знаменитите американски и английски фантасти не дават пукната пара за стила. Съжалявам, но е така. Онова, което виждате в преводите на български, често е сресано, фризирано и пригладено – просто защото (казвам го без капчица фалшифа национална гордост) езиковата култура на българските литературни среди е изключително висока.”

Не обичам да фамилиарнича, но поне наум си казах: „Бедни ми, Любо, колко ти личи, че не използваш социалните мрежи в интернет!” Но не за тези графомански прояви ще си говорим днес. Самият Любомир Николов пояснява, че още в първия разказ, написан от начинаещия (тогава) писател, е открил блестящ стил. На него ли няма да повярвате?

Всеки от разказите на Стърджън е или с отворен, или с неочакван край. Има и няколко истории, които са изключително наивистични на пръв прочит, но дори и те няма да развалят удоволствието от общуването с гения. И така, да не губя време с празнословие, а да премина към разказите. Към всеки от тях задавам поне един въпрос, но не защото очаквам отговор, а защото мисля, че те са единственият възможен начин да насоча вниманието към съдържанието, без да развалям удоволствието от четенето (без спойлери един вид).

Първият от тях е „Обявена стойност”. Нормално е, когато една кражба бъде разкрита, извършителят да бъде вкаран в затвора. Колко вида затвори обаче има и дали онзи, в който може да ви натика съдебната система е най-опасният? Дали понякога не си поставяме най-страшните окови сами?

Вторият разказ „Сърцето” ме впечатли с изключителнио добре изградения образ на героинята. Едва ли някога съм срещала по-отблъскващ образ на жена в литературата. В следващия момент обаче едно чувство на емпатия обхваща и най-циничния читател. До къде могат да доведе себеотричането?

„Съкилийник” разби всичките ми представи за сиамски близнаци и ако някога подминете уродлив на пръв поглед човек или подцените безсилието на физическото тяло, то замислете се. Дали физическата сила винаги е гаранция за успех? Месмеризмът, но не по желание, може да ви накара да изпуснете контрола. А ако това се случи, нима бихте могли да отговорите защо нещо се е случило точно по този начин?

Като стопанка на котка, съвсем не се учудих на определението следствие на каква демонична любов е котката в разказа „Пухчо”. Изключителният контраст между външния вид на проклетата гадинка и своенравния му нрав съвсем не е нов похват. Както и говорещите котки, впрочем – още през 1819 г. Е.Т.А. Хофман създава Котарака Мур. Но на какви крайности са способни тези създания? О, вярвам, че не сте си и помисляли.

„Другото „аз” може и да ви подведе със заглавието си. Може би ще си помислите, че героят е човек, който има проблем със собственото си его. А какво ще кажете за съвършен двойник? Приятел или враг може да бъде този двойник? А кои са уродливите деца на страха? До къде може да доведе тяхното израждане?

Епистоларна проза, съчетана с думата „илюминатор” (не обичам разкази за или по море, точно защото много обичам морето), съвсем не са ми по вкуса, но разказът „Писмо от илюминатора” е едва на 48-ма страница, а аз съм научена, че поне до петдесета не трябва да пропускам нищо и не бива да се отказвам от книгата, която чета. Още повече – от книга на Стърджън. И не греша. Когато човек започне да спори с въображем враг, макар и той да има свой оригинален прототип, може ли да превъзмогне собственото си его или остава безсилен, макар и не готов да се признае за победен?

В „Примка от светлина” разумът и красотата са (като) две сестри. Дали в логиката „се крие цялото вълнение, цялата красота, величие и поезия на вселената” или има още нещо, което често ни убягва? Възможно ли е някъде между спектрите на светлината и Доплеровият ефект да има нещо, убягнало и на най- бистрия ум?  Възможно ли е общата страст към науката, та макар и в различни области, да бъде по-силна от красотата? Пторивоборството е един от предпочитаните похвати на Стърджън, в който героите му никога не печелят или губят. Писателят е в състояние да придаде нов облик дори на клишета като това, че „във войната и любовта всичко е позволено”.

Какви по-сигурни събеседници от „Непознати във влака”, за да споделите това, което ви терзае, но с което не искате да занимавате близките си? А кога близките стават непознати? Историята, в интерес на истината, малко ме разочарова със своя хепиенд, но не и с умелия начин, по който авторът до последно отдалечава читателя си от него.

В „Случаен делфин”, наред с полезни факти като това какво е авиационен бензин и какво е общото между жабока и делфина, се срещаме и с човек, който е бил делфин, а и „от време на време пак му се случва”. Два коренно противоположни образа, но еднакво отегчени от начина си на живот се срещат. Какво ще е следствието от тази среща? Е, само дочитането на по-дългия в сравнение с повечето разкази в този сборник може да ви отговори на въпроса. А делфинът? Делфинът: „върши всичко като на шега и пет пари не дава за никого.”

„Точната реплика” ме грабна още със заглавието си. Предвид безразборното използване на думи понастоящем все си мисля какво ли ще бъде да чуя поне веднъж именно точната реплика. Дали това е тормозело Стърджън, когато е написал разказа? Едва ли. Все пак, започва с размишления какво е нужно на един мъж за да бъде Казанова. И въпреки всичко, не очаквайте типичната любовна история.

В „Златен ден” ще се насладите на една пасторална, както самият автор (или поне преводачът) я определя, картина. Мъж и жена – единият от града, другият от селото, намират общ език. Има ли пречки пред любовта? Подлежи ли тя на условности? Не това е най-важното. Един съвсем кратък разказ, в който Стърджън отново изненадва с неочакван край. Красивото преплитане между околната среда и преживяванията на георите, на фона на които те самите изпъкват със своята неповторимост. Само една реплика (но не като в точната) може да ви напомни какъв ще бъде краят, но едва ли бихте ѝ обърнали внимане, докато четете.

„Позволи ми малък жест” е толкова кратък разказ, че рискувам да добавя излишество към точно подбраните думи на автора. Така че, ще се задоволя само с един въпрос – колко дълго можете да издържите на фалша?

„Пушек” не е по-голям по обем, но определено ще ви изненада с един съспенс. Използвам чуждица не толкова поради липса на българска дума, но Хичкок, първи е въвел този термин в киното, а от там, е приет и в литературата. Термин, с който се обозначват следните два основни момента: гарантирана заплаха, но и никакво очакване на завършека. Ето какво ви е гарантирано. Какви са заплахата и завършекът в този разказ? Хайде сега, нали не очаквате да ви отговоря.

Честно казано, „Другата буза” ме подразни с наивитета си. Можете ли да забогатеете с 12 долара и упорита работа? Нещо повече – да станете съдружници с човека, който не е пожелавал никому нищо лошо, освен вашата собствена смърт? Е, съспенсът не винаги предполага драматичен край и не винаги граничи с хоръра. В този разказ обаче всеки може да научи достатъчно за това как се пише диалог.

„Необикновен моряк” е добър урок по укротяване на своенравни дами. Дали любовта е искреност? Дали достатъчно силните хора са готови за искреността? Единствената грешка, която можете да дпуснете е да очаквате от Стърджън само страхотии и смърт. В по-късните си творби като тези от втората част, събрани в „Гибелдозер”  и романът „От кръвчицата ти”, авторът преодолява тази склонност да завършва част от творбите си като в приказките, т.е. – да позволи на героите си да израснат досатъчно, за да стигнат до „три дни яли, пили и се веселили” или да превърне жабока в принц (съвсем условно разбира се).

„Едно болно хлапе” е разказ, който би трябвало да грабне за гърлото още със заглавието. Малко са изродите, които биха се зарадвали на страдащо дете, но те така или иначе не четат книги. Колко е голямо хлапето? От какво страда? Това са лесни за отговор въпроси след като прочетете разказа. Ако случайно ви прозвучи като ода за Здравното министерство на „Чичо Сам”, не забравяйте важен факт – Стърджън е служил в търговския флот и именно там е започнал да пише разкази.

„Добрият му ангел” може до някъде да ви отведе до „Непознати във влака”. Въпросът, който задавам е: Възможно ли е да се даде шанс на любовта между двама души да надвие всички трудности в живота на един човек, за който познатите му твърдят, че е загубен?

“Някои хора забравят”. А вие забравяте ли? Има ли неща в живота, които не се забравят? Трябва ли те да бъдат забравяни?  Разказ – откровена почит към паметта на загиналите ветерани от (без значение коя) войната. Без излишен драматизъм.

„Бог в градината” е още един от сравнително дългите разкази в този сборник. Всички сме имали дни, в които имаме чувството, че сме неразбрани и онеправдани и единствено оставеното от нас – като една красиво подредена градина – може да ни успокои съвсем за малко. Когато човек е съсредоточен върху себе си, може да предизвика неочаквани и невероятни преживявания. Безобидни ли са лъжите, колкото и несъществени да са на пръв поглед? Нужно ли е да се стига до сълзи и обвинения, за да се стигне до простите истини, които са трудни за изричане? Великолепен израз -  „емоционален махмурлук”!

„Достойно за крал” започва с великолепно описание, което придава толкова динамика на картината, че тя сякаш оживява пред читателя. И всичко това постигнато с употребата на безглаголни изречения. После, нека псевдоразбирачи ми обясняват, че живостта на сцената може да бъде постигната само с употребата на точните глаголи. Въпреки откровено патриотичния си характер, разказът дава много основание за размисъл по отношение на индивидуалността на всеки един човек. Давате ли втори шанс на някого? А сигурни ли сте, че като не го правите, винаги сте прави? Нужно ли е да се стигне до крайности, за да спечелите симпатиите на един крал и то без да сте го целяли?

„Парфюм за бивши ергени” смайва с проникновеността на едно хлапе (какъвто е бил Стърджън, когато го е писал) за разликата между женен мъж и бивш ерген. Какво отличава едните от другите? Какво може да превърне един заклет ерген в бивш ерген? Това са все въпроси, чийто отговор е постигнат по много изящен начин на повествование, съчетан с кратък, но съдържателен диалог.

„Изтокът си е изток”. Аромат и музика. Усещания. Всичко това в атмосферата на изтока. Какъв изток? Защо точно там? Ами сигурно защото и заглавието на разказа го подсказва – където и да се намирате.

„Тримата” е приказка за страха, която в началото може да ви отведе дори до „Хензел и Гретел”, но вместо две, децата са три, а и няма вещица. Има жена, която ги учи на „патриотизъм, ум и сила”. Всеки път, когато празнувате някакъв празник, изпълнявайки конкретни ритуали, замисляли ли сте се за същността на този празник? Знаете ли историята му?

„Сини очи” е още един от приказно наивните разкази на Стърджън с бързо действие и щастлив край, но нали така е в приказките. Мислите ли, че ако прескочите няколко стъпала в развитието си, без да поожулите колената си, ще успеете да оцените истинското щастие? И внимавайте – междувременно може да попаднете на писател, който просто търси „местен колорит”.

„Ефирно създание” е може би най-точното описание на неволите, които има всеки писател, решил да доведе до вниманието на публиката своите писания, без да жали сили и без да подбира особено начините за това. Поредният съспенс, майсториски представен от Стърджън, който сякаш е предвидил, че част от разказите му може и да се сторят сантиментални на читателите и с чувството за самоирония, което идолът от „Бог в градината” притежава, прави своеобразна ревизия на емоциите си. До къде може да стигне един писател, решил на всяка цена да реализира написаното от него, без да се притеснява от отказите, които получава? Ако сред вас има пишещи, готова съм да се обзаложа, че няма да можете да отгатнете края. А този факт, сам за себе си, говори за майсторството на разказвача.

„Нейният избор”. Представете си трима приятели, които до един момент делят всичко – дори обща кола. Дали разбирателството помежду им ще продължи когато, сякаш по навик, и тримата се влюбят в една жена? Какъв е нейният избор и как ще повлияе на отношенията им? Един разказ с неочакван, но някак логичен край. Като повечето, написани от Стърджън.

„Френски късмет”  е разказ, който може и да ви подразни с пословичния американски патриотизъм.  За късмет,  той е достатъчно кратък, за да се насилите и да го прочетете. И няма да сгрешите. Още във втория абзац разбирате, че това няма да са клишетата на промитите мозъци. Кога напастта се превръща в деликатес? Дали е само въпрос на гледна точка?

„Трети опит”. Монолог-съвет и същевременно признание. Дали в съветите, които един мъж дава на младо момче, дори жена може да намери отговори за любовта?

След толкова разкази, за първи път попадам на граматическа грешка. Но и тук възникват сериозени въпрос – къде са коректорите??? Докога ще се разчита редакторът да свърши цялата работа??? Не обвинявам преводача. Той е съвършен, но и жив човек, който колкото и внимателно да препрочете всичко, може да пропусне някои неточности.

„Контакт” е един вид обърнат вариант на „Трети опит”, но съвсем диалогичен и с обратна връзка от своеобразните проучвания. Дали жените няма да се окажат по-цинични и безпардонни в овладяването на любовните игри?

„Зов”. Вярвате ли в телепатията. Не онзи евтин трик от цирковете и телевизионните шоу програми. По-скоро във вътрешния глас, който може да спаси вас или близък човек. В този разказ-спомен героят размишлява между редовете и не ви е нужна телепатична връзка, за да го разберете. Размислите му са свързани със здравата връзка, която хора, почувствали се достатъчно близки, създават помежду си. Някои дори я наричат „любов”.

„Котаракът Хелис”. Отново единият от главните герои е котарак. Подобна повтаряне на един и същи образ срещаме по-рано при Брам Стокър, само че при него е към плъхове. Гениалните автори могат да разгърнат един и същи образ от различни гледни точки. Какво би се случило, ако (отново) говорещ котарак се окаже обиталище на загубена душа? Съвсем различно е от духа в бутилката. Колкото и благодарна да бъде душата за спасението си. Спасение, което също е далеч от приказните сюжети. И още един въпрос – кога науката отстъпва пред мистиката?

„Да свиеш платната” връща читателя към приключенията по море на автора. Несъмнено – най-вдъхновяващото го място. „Беше бърз и прекрасен” ... „Беше великолепен”... Направо да му се прииска на човек да бъде на „Буревестник”. Но само в началото. И на английски съществува поговорката „Много хубаво не е на хубаво”. Или не винаги? А вие знаете ли кога да ... „свиете платната”?

„Пак е ден на благодарността” е разказ, който откровено не ми хареса. Да, убийте ме с камъни, ако искате за това, че оспорвам гения на Стърджън, но  дори вроденият ми цинизъм не устоя на сравнението на една голяма любов с любовта към американското знаме. Има хубав замисъл, но този излишен (да, за мен може да бъде и такъв) патриотизъм ми дойде в повече. Нали имам право и да не харесам нещо?

„Ръцете на Бианка” е разказ, който интригува с абсолютния контраст между грозно и красиво. Понятия, които винаги се размиват и които няма нужда да бъдат изучавани. Опитвали ли сте някога да си обясните нещо със „Сигурно защото...”? Всъщност, това е разказ за една невъзможна любов. Любов към ръцете, които сякаш живеят свой собствен живот, който няма нищо общо с уродливото тяло, на което принадлежат. Пленяват не само с красотата, но и със силата си. Сила както физическа, така и на характера. Не е ли жестока природата? А какво всъщност означва „жесток”? Не е ли също толкова илюзорно понятие колкото „грозен” или „красив”? Прекрасни сравнения и метафори отвеждат към логичен, но не и съвсем очакван край.

„Кожна болест” дори само като заглавие е достатъчно хорър, а когато героят започва да измъква крак, ръка, показалец от различни стаи на не дотам подредения, но предстоящ да бъде посетен от любимата апартамент, ужасът започва да обсебва съзнанието на читателя, въпреки съвсем битовите в началото сцени.  Съществуват и по-големи циници, които биха попитали – тоя (за тях авторът е без значение) да не е бил надрусан? Е, не този въпрос възникна, докато четях разказа. По-скоро ми се натрапи следното – доколко възможно е невъзможното? Не, не е оксиморон, нито безсмислена игра на думи.

„Совалката”. Неминуемо всеки пишещ стига момента, в който създава герой, който също пише. Сигурно, за да направи трансперенция на собствените си тревоги и съмнения. Като тази:

"Никога не съм писал истински истории. Хората не ги харесват. Харесват само неща, които биха били истински.”

„Турски сладкиш”. Прави ли ви впечатление, че самите заглавия на разказите предизвикват конкретни реакции? Може и да не обичате баклавички, толумбички и подобни сладости, но неминуемо, това заглавие предизвиква обилно слюноотделяне. Е, не бързайте. Това е още един разказ от моряшкия период на Стърджън. Завладяващ, увличащ.

„Наоби” е жена. Но не каквато и да е жена. Жена, която се е преродила след триста години и която може да мрази. И то как!  Как ви се струва изразът „с разкъсани очи гледах”? Оксиморонен? Отново ви съветвам – не бързайте. Четете Стърджън. Дори и младият, все още наивен и склонен да идеализира, но с великолепно въображение и майсторски овладян изказ. Знаехте ли, че следващото ниво, след отчаянието, всъщност е вид издигане и се нарича „страх”?

„Махаут”. Какво е махаут? Дребосък, който командва слонове. Една съвсем реална приказка за дребничък юначага, който може да победи и великан. Приказка, която може и да се случи. А това се харесва, нали?

„Дългата ръка”. Отново ръце. Отново ли ще бъдат толкова зловещи като тези на Бианка? А колко дълга може да бъде ръката на ловеца, уловил плячката си? Отново щастлив край. И поучителен. Точно като в приказките.

„Човекът на стъпалата”. Нали знаете кога се казва, че човек е застанал на кръстопът? А дали друг, седнал на стъпалата няма да даде точните отговори?

„Почетно място”. Това, че разбирателството между двама души е въпрос на компромиси е ясно за всички. Как обаче Стърджън представя това? Ироничният обрат в стила на „Даровете на влъхвите” от О.Хенри, който ще преобърне представите ни за идилията между двама души.

„Върховният егоист”. Титулният разказ отново провокира със заглавието си. Били ли сте достатъчно самонадеяни – състояние, съвсем близко до егоизма, - за да повярвате, че спрете ли да мислите за нещо или някого, те престават да съществуват? Конфликтът е разгърнат плавно и с няколко рязки завоя довежда до не до там очакван край. Край не самона разказа, но и на илюзиите.

„То”.  Зловеща история, чието начало дори може да откаже романтично настроените читатели да се откажат. Какво говоря – ако някой търси сладникави любовни истории, не би чел Стърджън. При него хорър елементът не е самоцел. Той е начинът, по който авторът размишлява за стойностните неща в живота. Дали всеки страх е полезен за нас? Дали всичко, което получаваме като материални придобивки ще ни донесе спокойствието – така мечтано, за да можем да живеем нормално?

„Ухание на ефирно създание”. Последен разказ в сборника. Стърджън отново се връща към ефирното, непознатото, почти неосезаемото. Готови ли сме за среща със самите себе си?