Клайв Баркър – „Кървави книги”, том 2

Издателство „Колибри”

Преводач – Иван Атанасов

За Клайв Баркър знам, че е всестранно развита личност – писател, филмов режисьор, сценарит, продуцент, актьор и художник от Великобритания. Роден е на 5 октомври 1952 година в Ливърпул, а някак си изобщо не ме интересуват личните му сексуални пристрастия. По-важното е, че не кой да е, а Стивън Кинг казва за него „Видях бъдещето на ужаса ... и то се казва Клайв Баркър”.

Още първият разказ „Ужас”  ме впечатлява с умелото боравене с едно от най-капризните изразни средства на литературата – сравнението. За мен, в момента, в който някое е написано, то вече е поело по пътя към превръщането му в клише. Тук имаме нещо наистина впечатляващо – връщане към страха като език към болен зъб и „както нокътят към коричка от рана”.  Усетихте ли зъбобол? Или фантомна болка от вече зараснала рана? Всъщност, извадени от контекста, може и да не правят подобно впечатление, но докато четете разказа, ще „видите” и „усетите” преживяванията на героите. А защо всъщност страхът на другите би трябвало да бъде обект на изследванията ни? Не, никой не е казал, че трябва, но ако искате да имате оръжие срещу някой от обкръжението си, най-добре е да опознаете, а дори и да експериментирате със страховете му. Не е нужно да сте хорър мастър, за да го знаете. Има само едно условие – да не даваме лесно това оръжие в ръцете на хора, които вече ни имат зъб.

Вторият разказ „Адска надпревара” е съсредоточен върху състезанието (без значение дали е благотворително или олимпийско) с цялата символика на тази дума. Дума, толкова любима на Ада, погрешно (няма как да не се убедите в това, след като прочетете разказа) представян като хаотичен и горещ, че ще си позволи всички проявления. Отново срещам великолепни сравнения. Хрумвало ли ви е да сравните пуст коридор с червото на мъртвец? Колкото до преобразяванията на адовите фактотуми (слуги за всичко), те са толкова образни и впечатляващи, че може и по-чувствителните да ги сънуват. А те са само фон, на който Баркър изследва влиянието на страха върху героите си. Герои, които могат да видят лицето на смъртта само в подобно състезание (дори със самите себе си). По-интересното е как всеки от тях реагира на този страх. Красотата на разказа е най-вече (и) във факта, че няма победители и победени. Всъщност, няма и готови отговори в стил „поука в края на детска приказка”. Читателят става съучастник. Ако не в действието, то в съпреживяването на всички перипетии, през които минават героите. Е, не сме оставен съвсем на произвола. Водят ни деца, които реагират най-естествено на появата на фактотумите, за да напомнят къде да търсим мъдростта. Сигурно точно затова полагаме неимоверни усилия да ги превъзпитаваме.

Със следващият разказ „Джаклин Ес – последна воля и завещание” ще проследите, далеч от всякаква мисъл за осъждане, провала на опит за самоубийство, отново границите, в които може да вирее страхът, чието място е човешката психика. Тази на героинята е доста разклатена от „скуката, досадата и разочарованието”. Навлизайки все по-дълбоко в съзнанието ѝ, Баркър само помага на читателите си да разберат най-голямата ѝ тайна – случващото се във вътрешния свят на една жена, от която се очаква всичко друго, освен да бъде силна.

В „Кожите на бащите ни” се срещаме с чудовища, чиято образност се родее с картините на Дали, но са далеч от ексцентризма и мегаломанията на художника. Това, че дланта на чудовището от пустинята („на всеки 20-30 години пустинята изплюва своите чудовища”) е със зъби, а то има само едно око, някак си е съвсем ... логично. Чудовищата, от друга страна, оплождат хората. Може би ще си кажете, „отвратително”. Е, след като се запознаете с някои от героите, неминуемо ще си зададете въпроса кой е чудовището в крайна сметка. Отношението на автора към думите е факт, но в този разказ го заявява открито – „разкъсан” е по-впечатляващо от „изяден”. „Или по-лошо?” Баркър оставя на читателя да проумее кое е това „по-лошо”. Възможно е силно религиозните читатели, да не кажа направо „фанатици или по-лошо?” може и да се обявят категорично против заложената идея, че човечеството е плод (буквално) на сношение с Ада. Е, до колкото знам те не поглеждат такива четива. Въпреки че би ми било интересно да чуя или прочета гледната им точка.

Последният разказ от втори том на „Кървавите книги” – „Нови убийства на улица „Морг” е елегантен реверанс пред великия Едгар Алан По и нова интерпретация за отношенията между едно чудовище и създателя му. Баркър завихря своеобразен диалог между началото на 19-ти и края на 20-ти век на езика на убийствата. Авторът ни повежда от чисто личностни към глобални, общочовешки проблеми. Такива, към които дори приел ролятана на наблюдател и сдобил се с бърза, но толкова закъсняла, че поражда самоиронията му  слава възрастен мъж, не може да остане безучастен. Неминуемо, ако прочетете разказа, ще си зададете и въпроса какво кара хората да избягват някого. Болката, разбира се, че болката, която носи тайно в себе си. А дали тази болка може да размие границата между реалност и фикция? Е, когато тя вземе връх и пред очите на бившия наблюдател има само разплакани лица, е време да се заеме и с личната си вина, дори да не я разбира. Защото какво са ролите, които играем в живота, ако не пряка отговорност както за неговия ход, така и за неговия край?

И накрая, защо точно Клайв Баркър? Не е ли по-добре да се наслаждаваме на класиката и да кършим ръце, че няма да бъдат задминати онези, Големите. Отговорът идва още от първите редове на първия разказ: „Няма по-голямо удоволствие от ужаса.” Няма как да не се доверите на автора, заявил категорично това, нали? Всъщност, не твърдя, че е най-добрият писател на хорър, когото съм чела някога, но за щастие е още жив и ще очаквам нови негови творения. Всъщност, какви ги пиша? Имам да наваксвам още толкова от неговото творчество, че рискувам и да пропусна нещо.