Как да се справим с откази за публикуване, ч.1

“Book Baby”  ни предлагат интересни съвети за онези моменти, когато имаме чувството, че светът едва ли не свършва и няма смисъл да продължим да пишем, защото сме получили един или повече отказа за това творбата ни да бъде публикувана. Ще Ви предложа превода ми на тези съвети в две  части (следващата неделя ще прочетете съветите на още четирима специалисти) и се надявам, че те ще Ви бъдат от полза поне малко.

Благодаря Ви, че и днес отворихте страницата на този блог „Неделно четиво за писатели”.

В.С.

Автор, който никога не е получавал отказ е или лъжец, или благословен с аномален късмет; а късметът е вече със своята истинска природа, да, знаете... аномална.

Литературният отказ е повече от просто професионален хазарт или ритуал; той е нещо, с което трябва да се справяте непрекъснато.

Дори известните автори получават „НЕ” от време на време. Но това, което е общото между всички откази е, че те нараняват! Е, как да продължите?

Ето някои полезни съвета за това как да продължите в перспектива и да останете продуктивни, озовали се лице в лице с отказа:

Как писателите да използват отказа като мотивация – от Крис Робли

1. ПОЗВОЛЕТЕ СИ ДА СЕ ЧУВСТВАТЕ ТАКА, КАКТО ТРЯБВА ДА СЕ ЧУВСТВАТЕ

Не е ли Буда този, който е казал, че емоциите са мимолетни? Може би това е най-доброто признание за факта, че се чувствате бесни или объркани, или тъжни. Не рушете стени с глава или нещо подобно. Просто си позволете да бъдете ядосани и знайте, че ще мине.

2. НАПОМНЯЙТЕ СИ, ЧЕ ШАНСОВЕТЕ СА НА ВАША СТРАНА

Дали сте изпратили ръкопис на списание, издател, агент или редактор, имайте предвид, че вероятно те са прочели хиляди, състезаващи се с Вашия, ръкописа. Запомнете – отказът не е отражение на качеството, той е по-скоро въпрос на вкус и подбор. Най-добрият начин да повишите Вашите шансове за приемане е да останете продуктивни и да продължите да опитвате.

Също така, запомнете, че любимите Ви писатели също са срещали отказ много пъти преди да публикуват техните изключително успешни творби, а някои от тези откази са били доста нелепи.

Ето отказът, който получила Гертруд Щайн от редактора Артур Фифийлд

„Уважаема Мадам,

Аз съм единствен, единствен, единствен. Единственото същество, единствено по рода си. Не две, не три, само едно. Само един живот за живеене, само шестдесет минути в един час. Само един чифт очи. Само един мозък. Само едно същество. Същество, само едно, имащо само чифт очи, имащо само едно време, имащо само един живот, аз не мога да прочета Вашата творба  три или четири пъти. Нито дори веднъж. Един поглед, един поглед е достатъчен. Едва едно копие би се продало тук. Едва едно. Едва едно.

Искрено Ваш,

А. К. Фифийлд”
Продължението с гордостта му да направи този отказ дори не заслужава внимание.

3. Прегледайте Вашето представяне още веднъж

Заслужава си да прегледате ръкописа си, когато въпросът опира до полученото голямо „Не”, отпечатано на него. Отказът предлага ли съвет или критика? Ако е така, обмислете го – може би ще се окажат добри за следващата Ви публикация. Ако все още се чувствате уверени в това как изглежда  черновата Ви, подгответе я и изпратете отново, което ни довежда до...

4. Подгответе ръкописа си и го изпратете другаде

Ако все още Ви се струва правилно, изпратете ръкописа си още на следващия ден. Прегледайте различни списъци на издатели. Ако ще правите някакви поправки, минете през тях незабавно. Опитайте да изпратите ръкописа си възможно най-скоро. Колкото по-бързо направите това, толкова повече хора ще видят творбата Ви, а колкото повече хора видят творбата Ви, толкова по-добри са шансовете Ви за публикация.

5. Поработете върху нещо съвсем ново

Веднъж получили отказ за ръкописа си, е изключително важно, по-важно от когато и да било, да започнете работа по нещо свежо и вълнуващо. Новото писане ще Ви помогне да усетите чувството на откривателство, надежда и растеж. Ако се вълнувате за някое ново стихотворение, разказ или роман, по които работите, първоначалните откази няма да Ви натежат – и всеки друг отказ, който дебне зад ъгъла, ще Ви нарани наполовина на предишния.

Как да се справим с литературен отказ от Сара Фоун Монгомъри

Всеки писател се е сблъсквал с отказ. И все пак, ние държим да страдаме в тишина, подхранвайки егото си и преглеждайки отново входящите си кутии за новини от следващи редакторски решения. Има ли по-добър начин, по който да подходим към тази неизбежност в литературния живот? Отговорът е – „ДА!” Ето някои съвети за предотвратяване и преодоляване на тъгата от отхвърлянето:

1. Поработете за някое литературно списание. Аз започнах да публикувам отделни части, преди да разбера наистина как работи процесът на публикуване, така че приемах всеки отказ лично. Ясно, редакторът ме е отхвърлил – отхвърлил е мен, а не творбата ми и аз знаех, че те ще запомнят името ми завинаги, смеейки се всеки път, когато аз бих се осмелила да кандидатствам отново. След като поработих за „The Normal School”,” Brevity”, и сега за „Prairie Schooner”, аз осъзнах, че има дузини причини Вашата творба да не бъде избрана: не подхожда на естетиката на списанието, не подхожда на текущия брой или темата му, редакторите са публикували творба за планинско катерене или опера, или скакалци последния път, редакторите са се чувствали донякъде уморени от епиграфии през целия ден, в който са прочели и Вашата творба или, нека се изправим лице-в-лице с това, творбата не е била достатъчно добра (което е ок, тъй като не всяка творба, която сте написали е разбиваща). След като поработих зад кулисите, аз знам, че не всяко решение, което съм взимала, не е нападение срещу писателя, а също така дори не си спомням всяко име на писател или предишни негови творби, ако те са решили да кандидатстват отново. Има нещо повече в работата, когато въпросът опира до редактиране и да бъдете част от този голям процес, може да бъде освежаващо за нашето, понякога крехко, писателско его.

2. Изпращайте творбата си на части. Когато изпращате творба на едно списание и прекарвате месеци наред, стискайки палци с надежда – после, с отчаяние, - неизбежният отказ се усеща много по-сериозно и е много по-жесток. Вие закачате метафоричната си шапка на една кука за шест месеца, а после я откачате и покривате с нея лицето си и се заравяте в миша дупка. Ако изпращате творбата си на части, обаче, някои неща се променят. Разбира се, това може да означава, че ще получите повече откази, но колкото повече получите, толкова по-малко ще Ви заболи от тях. Нещо повече, колкото повече откази получите, толкова повече се увеличава опасността от това да се изложите. Като изпращате на малки части, но на повече списания, увеличавате шанса повече редактори и списания да видят работата Ви, което увеличава шансовете Ви за прием.

3. Създайте си ритуал по отхвърлянето. Един колега си е направил ритуал да си купува „Кафе с мляко за отказ” за всеки отказ, което звучи вкусно и по-скоро като празненство, отколкото като примирение. Моят собствен ритуал е следният: вместо да се тръшкам и обидена да си повтарям, че това списание никога няма да ме публикува, аз изпращам друга творба, което дава резултат по отношение на приемането в повече от един случай, а дори да не се случи, ми позволява да се отдам изцяло на писането.

4. Използвайте отказа като мотивация. Някои писатели се заклеват никога повече да не изпратят творбите си на това списание, ако те са били отхвърляни достатъчно пъти, от което горчилката в живота им се е увеличила и приемат това като гаранция, че списанието никога няма да ги публикува. Други писатели се предават и се отказват от тази творба, ако е била отхвърлена. Да се откажете от кандидатстване с Ваши творби, защото чувствата Ви са наранени, само стеснява потенциалните места за Вашата творба и хаби Вашата креативна и емоционална енергия, която сте вложили в творбата си. Вместо това, продължавайте да изпращате на списанията своята любов и своите творби, с което ще се почувствате горди. Човек се чувства добре, когато едно списание уважи и най-накрая публикува творбата му. Нещо повече, чувства се дори по-добре, когато творбата, за която се е предал, че някой някога ще публикува, най-после намери свой дом.

5. Станете по-креативни. Започнах, като колекционирах всички откази, които съм получила. Накрая, аз използвах всички тези откази, за да си направя декупаж на масичката ми за кафе и продължих да правя това в офиса ми. Масичката ми служи и за напомняне, че отказът е част от процеса – ако не получа отказ, аз не си върша добре работата на писател, - но и за малко вдъхновение, тъй като дузина или повече списания, минали през масичката, сега ме публикуват. Изкуството и занаятите са приятен начин да се разсеете от самосъжалението – плюс това, ако прибавите едно кафе с мляко, нещата няма да изглеждат чак толкова зле.

Сергей Довлатов – „Компромисът/Куфарът”

Издателство – „Сиела”

Година – 2011

Преводач – Любов Кронева

и на страницата

"Ревюта-2014" 

Сергей Довлатов-Мечик е руски журналист и писател, починал още през 1990 г. За какви компромиси може да говори? Разбира се, че за тези, които е трябвало да прави, за да запази работата си. Работа, с която е осигурявал „вестникарска информация, която струва копейки”. Въпреки че комунизмът е засегнал само част от детството ми (за съзнателен живот и дума да не става), а на по-младите от Вас (за щастие) звучи като някакъв мит, не можем да не се интересуваме какво точно се е случвало. Сигурно по-бунтарски настроените ще си кажат, че са можели и тогава да се бунтуват. Но докъде са водели бунтовете? Първоначално, когато отворих книгата си мислех, че едва ли кой знае какви компромиси е правел той, „богоизбраният”. Все пак, завършил е Университет, общувал е със знаменити писатели и хора на изкуството. Точно тогава, както се казва в такива моменти, „червената лампичка започна да свети”. По разпореждане на КГБ в съветска Естония тиражът на първата му книга е унищожен.1978 г . той емигрира и се преселва в Ню Йорк.

Не бих си позволила спойлера да изредя всичките дванадесет компромиса, за да не Ви лиша от личната Ви среща с тях. Може би на места, подобно на мен, ще си казвате, че много важно като го нахокал някакъв пройдоха, независимо от това, че му е бил началник, но гореспоменатите индикатори за червената лампичка и началото на книгата „И останах без работа”, ще бъдат причина да ги обмислите по-сериозно. Това, което прави силно впечатление е почти телеграфичния стил на съобщаването им. Сергей Довлатов може и да спомене, че някой бил „от типа съмнителен негодник”, но се въздържа да дава оценка на фактите. Те са факти и той като професионален журналист запознава читателя с тях за разлика от някои наши съвременници от същото поприще, които съсипват иначе идеално подготвените си материали, като натрапват собствената си оценка. Отговорът на въпроса как го е постигал Довлатов идва от самия него:

„Някакъв здрав цинизъм, който ни помагаше да избягваме гръмките думи...”

Цинизъм. Без гръмки думи... Повтарям заради себе си, не го приемайте като подценяване на Вашите качества.

Докато компромисите на Довлатов са неговото минало през комунизма – 18 години на работа, затвор и възможност да замине в чужбина (първо в Италия, а после в САЩ, където семейството му отново се събира), то в „Куфарът” е неговият преход към свободата. Още в предговора към осемте разказа разбираме, че при разрешени три куфара, животът на автора се събира само в един, който е метафора на собствения му живот, както той го определя – „На дъното – Карл Маркс (за него иронично ще подметне, че дори размазано петно прилича на „вожда”). На капака – Бродски. А между тях – изгубеният ми, безценен, единствен живот.” Още едно доказателство колко динамика могат да съберат в значението си правилно използваните прилагателни. Привидно, всеки един от разказите в „Куфарът” разказват историята на вещите, които Довлатов е взел със себе си. Лишен от книгите си, забранени от властта, изпатил ръкописите си да го очакват там, в чужбина, писателят разголва своите тайни и в неговата искреност, в неговия цинизъм, има толкова емоции, колкото трудно човек може да пречете, а какво останало – да съпреживее. За преживяване и дума да не става. Добрата новина е, че хора като сина на Сергей Довлатов няма да разберат ужаса на този живот, а дори ще чувстват сигурност, когато наказани в гардероба, седнат върху него.

Заслужава си да прочетете спомените на Довлатов. Не заради неговата неповторимост, а заради умението му „да изпъкваме на общия фон”.

Паскал Брюкнер - „Горчива луна”

Издател – „Инфомедия груп” (IMG)

Година- 2013

Преводач – Славянка Мундрова-Неделчева

вижте и на страницата

"Ревюта-2014 г."и
в Goodreads

Един от малкото случаи когато чета книгата след като съм гледала филма – абсолютния шедьовър на Роман Полански и високата класа на актьорското майсторство на Питър Койот. Смях се от сърце на поредицата, в която е включена книгата– „Забранените еротични романи” Спрете се, хора! Вярно, че еротиката продава, но да ме прощавате в основата на книгата да е само сексът  - аз пък мразя евфемизмите.

Сюжетът е простичък. На кораб, пътуващ от Франция за Индия се засичат две двойки. Абсолютна предпоставка за романтична история, дори с лек уклон на драма, тъй като героят в едната двойка е инвалид. Мъжете се оттеглят съвсем по мъжки и Франц, инвалидът, разказва на по-младия Дедие историята на любовта му към партньорката Ребека. И тогава, пласт под пласт можете да видите ужасяващите превъплъщения на тази дума. Тя не е само красота, тя не е само задоволяване на инстинкти. Любовта може да трансформира човешките същества и да им налага какви ли не и смешни, и уродливи, и магнетично привличащи маски. И всеки се крие под маската, наречена „любов”. Подобно на Шехерезада, Франц разбулва още и още мистерии около тази на пръв поглед минала през много изпитания любовна връзка. Майсторството на автора е именно в намирането на почти невидимата допирателна между любовта и омразата, между отчаянието и (не)желанието за живот.

Има хора, които споделят, че сексуалните сцени в книгата са им дошли повече. И тук съм готова да споря. Преди всичко, те не преобладават, а са по-скоро вид (не съвсем) лирическо отстъпление, което да подкрепи водещата идея на автора, а именно – да проследи нишката на любово-омразата. Може би защото съм почитател на хоръра, подобни леко отблъскващи сцени не ме накараха да ги прескоча, а на фона на спойлери от някакви си там нюанси, в които прозира позата на жадна за власт посредствена персона, тук всяка една (или почти всяка една) сцена си е на мястото. Вярно е, че можеха да бъдат и по-малко, но помислете – къде човешката природа се отличава по-ясно и къде човек се представя по-реално отколкото в тези моменти, в които е разголен  - и буквално, и преносно?

Книгата се чете бързо (може би, защото отчасти познавах сюжета), не до там добрият превод не е толкова дразнещ, колкото в „Крадецът на книги”, за което Ви изплаках наскоро, а глупавият рекламен трик на българските издатели не бива да Ви отклонява от същността на романа, за която Ви говорих по-горе. В никакъв случай не е книга за 5 звезди по системата на GoodReads, но си заслужава да видите нещо повече от “Емануела” или „Историята на О”. За нюансите вече казах.

Пет съвета за писане на историческа литература

още преведени съвети 
на Неделно четиво за писатели”

Писането винаги е било предизвикателство, а онова писане, което е следствие от задълбочени проучвания, които трябва да се приложат така, че литературата да остане художествена, заслужава уважение – заради прекараното време, заради усилията да се намери точното място на фактите и сливането им с художествената измислица. Както ще видите от поста по-долу, самият автор може да загуби връзката между реалност и фикция. Струва ми се, че тези съвети биха били от полза за всеки, решил да пише по този начин.Този пост е на госта на The Writer's Digest” Виктория Патерсън, авторът на “The Peerless Four” и “This Vacant Paradise”. За съжаление, не е издавана на български, но ако имате интерес, можете да намерите повече информация в личния ѝ сайт. 

Приятно четене!
             В.С.

 Ето го и постът на Виктория Патерсън:

1. Опитайте се да не питате каква част от написаното е базирана на исторически факти и каква част е художествена измислица

Скоро осъзнах, че този въпрос не помага. Това ми напомня за съучениците от гимназията от кабинета по английски език, вдигащи ръце и питащи учителя: „Но колко дълго искате да бъде?” „Колко абзаца?” „Какво искате да кажете с това да пиша каквото си искам?” „Какво искате да пиша?” Тези въпроси съсипват мистериозната химия, наречена „креативност”, съсипват първоначалното ѝ предназначение.

2. Това не означава, че не трябва да правите проучвания. Проучвайте!

Аз прекарах повече от година в четене и проучване, откривайки начини, по които да започна историята. Когато имах всички факти под ръка, аз трябваше да се спра на това как да ги приложа в полза на историята. Но аз взех присърце съвета на Пен Уорън от неговото интервю за „Paris Review”:

„Когато се опитвате да пишете книга – дори художествена литература – трябва да пишете отвътре, а не отвън – от Вашето собствено вътре. Трябва да разберете какво има там. Не можете да го предвидите – просто го извадете наяве и се надявайте да имате нещо безценно за показване... Вие не избирате историята, тя Ви избира. Вие ставате по някакъв начин едно с историята, оставате привързан към нея. Със сигурност има причина, която я е накарала да Ви избере и Вие се опитвате да откриете тази причина... Аз мога винаги да погледна назад и да си спомня точния момент, когато съм срещнал зародиша на която и да е история, от тези които съм написал – ясно просветление”.

3. Признайте Вашето просветление и му позволете да Ви отведе там, накъдето води

За мен, точният момент дойде от случващото се в комедията на Дейвид Колиър за канадската шампионка по скачане Етел Кетъруд. Не можех да спра да мисля и да се чудя за нея и така започнах да чета за нейните олимпийски съотборници. От там, започнах да мисля за спортните романи и спорта, и за жените атлети и да чета повече. Имах предвид и съвета на Даниъл Орозко да се избягва това, което той определя като „захласване в проучванията” в поста му „Награда за историята”, където казва „някои се мотаят с удоволствието от проучванията за една история, за да отложат същинското писане на историята”. Но в същото време, аз позволих на интереса ми да ме отклонява от писането.

4. Опитайте да пресъздадете живота и по този начин да възстановите преживяното, без значение дали е историческо или не

При писането на измислена история, използването или избягването на реални събития от автора зависи от това какво ще направи за или срещу повествованието.

Животът обаче, колкото и да се опитваме да го програмираме, да го подлагаме на ритуали или да го контролираме, продължава да бъде загадъчен и по-голямата част от загадката е тази, която се отнася до бъдещето. В историческата литература ни трябва определен набор от маневри, за да запазим бъдещето неизвестно и загадъчно, но иначе целта е подобна – да овладеем физическата страна на случващото се и да я пресъздадем така, че един ангажиран читател да забрави, че чете, а по-скоро да се почувства като свидетел на случващото се.

5. Опитайте да позволите на Вашето проучване да има духа на медиативна разходка на вечерен въздух

Робърт Пен Уорън, в своето интервю за Paris Review, също така заявява:

 „Вие виждате света по най-добрия за Вас начин и събитията и книгите, които са интересни за Вас, трябва да Ви бъдат интересни, защото Вие сте човешко същество, а не защото се опитвате да бъдете писател. Едва тогава тези неща могат да Ви бъдат от полза като на писател по-натам. Аз не вярвам в схематичния подход към материалното. Работата по проучването за една книга ме обсебва. Това, което имам предвид е проучването за една книга в опита да се намери книга, която да се напише. Веднъж ангажирали се с темата, която е засегната в книгата, Вие имате своята идея, може и да поискате или да не поискате да направите някакво разследване, но трябва да го направите в същия дух, в който бихте си направили разходка на вечерен въздух и да обмислите нещата.”

Съществува това усещане за ободряване в обмислянето на проучването като на подобие на медиативна разходка на вечерен въздух

Аз не само четях, но и гледах спортни филми и телевизионни програми, било хокей или документални филми. Нищо не беше забранено, независимо дали беше „Петъчни нощни светлини” (книга, телевизионен сериал или филм) или биография на Джон Макенроу. След като прочетох няколко книги за тичането, аз започнах, за моя изненада, да тичам в късните следобеди. Аз мислех много за тичането, докато правех кросове и накрая, разказвачът в моята история, Мел, се роди в главата ми. Бивш бегач, отказал се от тренировките по лекарско нареждане, понастоящем придружаваща женския олимпийски отбор.

Със своя меланхоличен и търсещ дух, Мел ми даде моя начин да я представя и отвътре и отвън. Аз я видях за първи път, докато разглеждах стари снимки на женските олимпийски отбори и забелязах отстрани на една от снимките придружителка, която стоеше настрани от спортистките, без името ѝ да е отбелязано.

„Това е моят разказвач,” – помислих си аз, взирайки се в анонимната жена. До някаква степен осъзнах, че бях приключила с проучването. Аз бях удовлетворена – преливах от мисли, идеи и въпроси – и беше време да се опитам да придам смисъл на всичко това.

Най-добрата литература, без значение дали е историческа или не, придава магия на местоживеенето на героите. Това е една комбинация от инстинкти и умения, както и концентрация, целяща да оцени и да се отплати за цялата тази обърканост.

Моите герои в „The Peerless Four” станаха толкова истински за мен, че сега ми е трудно да разгранича „реалното” от измисленото. Какво измислих аз? Какво наистина се е случило? Вече не съм сигурна.

Знам конкретни факти – например, копието не беше включено в петобоя и позволените за жени дисциплини през 1928 г. Но за моите цели, аз включих и копието. Героите ми и това, което им се случи не са така ясно обособени. Измислих ли всичко това? Или то наистина се беше случило преди да го напиша? Моите измислени герои замъглиха съзнанието ми и техните преживявания се сляха със съответните действителни събития.

Приемам това за добър знак. Напомня ми за силата на писателското въображение и реалността, която може да създаде един творец. Напомня ми и за д-р Бианшон на Балзак, който писателя създава за своята „Човешка комедия” (и появил се в тридесет и едно от произведенията включени в нея – б.пр.) Казват, че на смъртния си одър Балзак е поискал да доведат неговото измислено творение, казвайки: „Само Бианшон може да ме спаси...”