Цветето

 Как така най-мъжкият месец, носещ името на бога на войната, се превърнал в „женски“ не съм сигурна, въпреки че имам някои подозрения. Не за това ще говоря сега, обаче. Щом ще е женски, да обърнем поглед към жени – някои от тях абсолютно неизвестни, а други достатъчно, за да бъдат стимул за всеки, решил да се откаже от борбата за живот. Първата част от разказите ми е посветена на мои (пра)баби, а втората на непознати жени, чиито истории ми даваха сили да се изправя всеки път, когато ми се подлагаше крак.

 

***

В моето семейство дълголетието е обещание – и по бащина, и по майчина линия. Освен, ако някой не го приеме за проклятие и не побърза да се отърве от него. За мен е благословия. Крепя го като крехко цвете, което са ми подарили. Трябва внимателно да засадя в дома си и да го поливам, наторявам, обичам и присаждам от една саксия в друга. А когато си отбележа в графика за деня „Време само за мен“, да продължа да се вдъхновявам от дългия, но смислен живот на други жени-дълголетници от цял свят. Някои от тях са писатели, други спортисти, трети Майки. Някои от тях са достатъчно богати, други – не съвсем. Общото между всички тях е, че се грижат за цветето-благослов с много старание и търпение. И да, говоря за тях в сегашно време, въпреки че някои вече ги няма. Но само физически. Духът на всяка от тях ме докосва от време на време с това, което е сътворил на тази Земя.

 

Мама Савка – бабата на баща ми. Всички я наричали „мамо“, а първите 40 дни съм била къпана от нея. Прабаба да къпе бебе?! Да! Особено като се има предвид, че е била акушерка в царския двор и е къпала самия цар Симеон, който за кратко беше наш министър председател. Очевидно, първите бани не са гаранция за по-нататъшно развитие. Мама Савка била дама от класа. Никога не говорела за възрастта си. Дори често се разказваше шега, че когато празнували 70-ия рождения ден на сина ѝ, моя дядо, някой имал неблагоразумието да я попита каква е възрастта ѝ, на което тя троснато отговорила: „На 80 съм!“ Въпреки всички клиширани „но“ и „обаче, нали“, тя въртяла без умора къща, в която приела и майката на майка ми. Заедно ходели на разходка с бебето (аз това), на театър и на сладкарница. От мама Савка е и супата-спойка на двете семейства: киселец, малко зелен лук, сирене, шепичка ориз и подправки, основната от които – любов. Веднъж я сготвих без тази подправка и не ставаше за нищо. Простила ми е мама Савка, сигурна съм! Въпреки че не я помня, усещам силна връзка с тази мъничка, пъргава жена и Голяма Дама. Едва когато починала, разбрали годината ѝ на раждане. Нали не е странно, че никой не говореше за това?

(снимка – корицата на първата ми книга „Приятели“)

 

Баба Райна – майката на баба ми по майчина линия. Наследница на богат чокойски род от Румъния, имала шанса (бон или мал, никога няма да мога да кажа) да се роди в България. Разглезена, почти „до безобразие“, както без никаква злоба се шегуваше дъщеря ѝ, моята баба, тази властна жена е останала в паметта ми със своето едро телосножение, разкошна бяла коса, кръгличко лице и неизменна усмивка. Често „чумосваше“ съпруга си, прекрасния дядо Александър, а той грабваше кавала и засвирваше весели мелодии, от които сръднята на баба Райна бързичко ѝ минаваше. Запретваше ръкави и пържеше банички, пълни със сирене: тестото се разточва в среден по големина кръг, слага се смес от яйце и сирене, краищата се надиплят към тази плънка в средата и се пържат бързо в обилно количество вече загрято олио. Беше от вкусно по-вкусно. Още усещам аромата им, въпреки че се въздържам да ги правя. Спират ме пустите му естетически критерии, които съвсем не били актуални за хубавицата, нищо, че в наши дни би била наречена „дебеланка“, Райна. Освен това, тя така и не се сбърчка или прегърби. Живя достойно, по своите си критерии. Трудно ми беше да осъзная какво означава смъртта ѝ. Просто един ден вече я нямаше, а баба ми плачеше все по-често. Как помня прародителите си ли? Нали ви казах, дълголетието е обещание и по майчина, и по бащина линия. Като добавите и традицията по майчина линия да се ражда на около 20-21, нищо чудно.

 (снимка – престилка, тъкана от баба Райна и оставена ми в наследство от дъщеря ѝ, моята баба)

 

Майка, баба Хриси – моята баба, която ме отгледа. Моята баба, която помагаше, без претенции, за израстването и на сестра ми, дъщеря ми и племенника ми. Само майки, отгледали децата си сами, могат да разберат какво означават няколко часа или дни помощ. Не защото не обичаме децата си, а защото колкото и добре да организираме времето си, не винаги достига. Точно в този момент, баба Хриси, наричана дори от правнуците си „майко“, се усмихваше широко и протягаше слабичките си, но много жилави ръце. Протягаше ги и за да сподели било мъката, било радостта ни. Протягаше ги и когато сервираше изключителните си бухтички, които майстореше пъргаво подскачайки около печката и кухненския плот до самия си край, въпреки че вече 20 години живееше със стомиран корем, а 13 – с изкуствена тазобедрена става; въпреки че ръката ѝ беше излизала от рамото безброй пъти. Тези бухтички са лесни за приготвяне – половин кофичка кисело мляко с 1 ч.л. сода, 1 яйце, 1 с.л. олио, брашно, за да се поучи гъстотата на боза. Загребва се с лъжица, предварително натопена в чаша вода, и се пържат в сгорещено олио, а децата чуруликат весело, докато разпознават какви ли не фигурки от готовите вкуснотии, изстиващи върху домакинска хартия, та да се отцеди мазнината. Тези бухтички, обаче, са трудни за преглъщане, когато не са приготвени от нея. Най-близките ни приятели, опитали бухтичките на баба Хриси, ще потвърдят, че не идеализирам този спомен. Майка започваше деня си с гимнастика (само последните 4 дни нямаше сили да я прави), закуска, кафе с мляко и повечко захар. Взимаше „Гинкоприм“ („Почнах да забравям, мамо! Откачалка!“ – тогава беше на 89!!!), „Юмекс“ срещу тремор на брадичката, витамини за сила и някои нужни за кръвното лекарства. Плетеше („фантазирам си по малко, де“ – казваше, когато променяше някой модел), четеше книги, следеше сериали, а и някои от поредиците на National Geographic, обожаваше фигурно пързаляне и ... бокс, ползваше крем „Нивеа“ и до последно ухаеше великолепно. На 93 и половина (много държеше на половинките) ни напусна. На погребението ни се стори, че ни се усмихва. И знаем, че духът ѝ е бил спокоен. Тя ни заръча – да не носим траур, да не плачем, а след погребението да се приберем и да пуснем музика. За последното нямахме сили, но настръхвам всеки път, когато чуя още първите акорди на Дунавско хоро или ръченица.

(снимка – личен архив)

 

Филис Сю (1923 – 2021 г.). Уви, напусна ни през октомври 2021 г. на 98 години. На 15 декември 2015 г. (на 92-годишна възраст!) обявява в „Туитър“, че е успяла да постигне целта си – 10 минути скачане на въже. До последно, започва деня си с йога, прави планински преходи, придружена от разкошното си, почти равно ѝ по ръст, куче, танцува танго, скача на трапец и с парашут. Често, жени над 40 години се смятат за твърде „възрастни“ да започнат отначало, но не и тя! На 70, започнала да учи два не особено лесни езика – френски и италиански. На 80 – да танцува танго. На 85 – да скача на трапец. В никакъв случай съветите ѝ за опростяване на ежедневието, наслаждаване на свободата на мисълта, приветстването на новия ден нямат нищо общо с богатство или връзки, натрупани от времето когато е била актриса на Бродуей. Те са вътрешно осъзнаване и любов към живота. Приемам с благодарност нейното мото за свое: „Движете се. Учете се. Слушайте.“

(снимка – simplemost.com)

 

Сузуки Масаджо (1906 – 2003 г.), чието рождено име е Маса Сузуки, била успешна бизнес дама, съдържателка на хан на брега на морето и една от най-изтъкнатите поетеси, пишещи хайку за любовта. Първият ѝ съпруг „изчезнал“, тъй като бил затънал в дългове. Най-голямата ѝ сестра, която трябвало да наследи семейния бизнес с крайморския хан, починала. Ето как, на Сузуки ѝ се наложило не само да поеме този бизнес, но и да се омъжи за съпруга на починалата си сестра. Не бил лесен този живот и се „отеглила“ от него, когато станала на 50. Тя започнала нов бизнес – курорта с минерални бани „Унами“ в Токио, който ръководела сама, докато станала на 90. Както бизнесът ѝ, така и кариерата ѝ на хайджин все повече укрепвали и тя се сприятелила с някои от най-известните за времето си писатели и знаменитости.

Масаджо започнала да учи хайку през 1936 г. при учителя на сестра си Хакусуиро Оба, а след това се присъединила към хайку групата Shunto (春闘), което приблизително означава „Светлината на пролетната нощ“ и продължила да учи под ръководството на Мантаро Кубота до смъртта му през 1963 г. Родена като хайку поет, Масаджо не само не изпитвала затруднения да следва традиционната хайку форма и стил, но и изпълнила стихотворенията си с оригиналност, която се базирала на собствения ѝ опит. Според нейните думи, източникът на всичките ѝ артистични изяви е любовта. Читателят може да усети това, защото в нейните деликатни и богати хайку природата и човешкото съществуване стават едно. Видяла тъга и трагедии, имала успех и в бизнеса, и с хайку, накрая починала в дом за възрастни хора на 96-годишна възраст. Написаното от нея изглежда толкова истинско днес, колкото и тогава, когато го е написала.

 сипват си бира един на друг
тези мъже с които аз никога
няма да правя любов

 (снимка и текст: The Living Haiku Anthology, с мой превод на български)

 

Катрин Джонсън (26.08.1918 г. – 24.02.2020 г.). В нашия, 21-ви, век е съвсем естествено една чернокожа жена да бъде както преуспяла в областта на науката, така и перфектна майка та дори на три деца. Не и, обаче, в началото на 60-е години на 20 век. Тогава, дори и приета в НАСА, тя е трябвало да ползва тоалетна, кафе и други „благоволения“ за ... чернокожи. Белите, за срам и резил, съвсем естествено проявявали своя расизъм, независимо от това, че гениалната Катрин е обявена за „жив компютър“, правила сложните изчисления за ракетни траектории ... НА УМ!!! Не е чудно, че скоро тя получила полагащото ѝ се признание и до пенсионирането си верифицирала изчисленията дори на първите изчислителни машини, с които работела. За всичките ѝ заслуги, признания, медали, книги и публикации, можете да прочетете в мрежата, както и да изгледате филма „Скрити числа“ от 2016 г. За мен, дълголетната гениална математичка е пример за това колко силна може да бъде една жена и колко безусловно може да следва пътя, който си е избрала, без да разиграва излишни драми от спънките по този път.

(снимка: BBC News)

 

Мей Мъск (1948 г. – годината на раждане на майка ми) – почти на 74 е изумително красива с бялата си коса (още на 60 решава да не я боядисва), тяло на момиче и покоряваща усмивка. Тук изобщо не желая да споря с дами, според които, е „изкуствена“. Коремната преса, мускулите, издържливостта са все неща, които не се ваят със скалпела на пластичните хирурзи. Мей Мъск е пример за това как една жена може да се справи с домашното насилие по време, когато за него не се говори дори, а какво останало да се вземат мерки. На 31, с три деца, тя се отървава от насилника в лицето на съпруга си и рестартира живота си. Едно е било жена да бъде на 31 в края на 70-те, съвсем друго в началото на 90-е, да не говорим за 2021 г. Успешната ѝ кариера на модел и диетолог и преуспелите ѝ деца - всички знаят кой е Илон; брат му Кимбал е създател на верига ресторанти, в които храната е „от фермата до чинията“ и обучава деца как да отглеждат собствени градини; сестра му Тоска продуцира и режисира филми в собствената си компания, - за които казва, че са такива само защото им е позволила да се занимават с това, което им харесва, са само малка компенсация за ужаса, белязал психиката ѝ с кошмари, пристрастяване към тъпчене с храна (да, красавицата е тежала цели 90 килограма, когато избрала ролята на самотна майка) и само тя си знае с какво още. Не, не е създала ново семейство, но опитът ѝ може да бъде добър урок за жени от различни поколения.

(снимка – special.bg)