Сън/Dream (bilingual )

/позволих си да прикача тази снимка от sitecreator.com, тъй като излезе като свободна за достъп; благодаря на създателя й, тъй като е сякаш отговор на стихотворението/


ravens asleep
I’m dreaming
and they’re dreaming
dust and mud
with their fingers crooked
it seems they’re drawing
(each what’s understood)
…
but rain has washed
the serial painting
and I’m dreaming
road and dusk
and the ravens
flown away
to come back
again


заспали гарвани
сънувам
а те сънуват
пръст и кал
с пръстите си криви
май рисуват
(кой каквото разбрал)
...
но дъжд отми
поредната рисунка
а аз сънувам
път и мрак
и гарваните
отлетели
за да се завърнат
пак

Характерологични етюди

1. Сънуващата

Сънуващата четеше много и колкото повече четеше, толкова повече й се струваше, че нищо не е прочела. Всичко започна с един повтарящ се сън. Всеки вторник срещу сряда тя сънуваше една искрящо синя стая, в чийто ляв ъгъл, срещу вратата, стоеше отворена книга. От нея струеше бяла светлина. Тя приближаваше книгата и четеше с апетита на изгладнял хищник. Първо поглъщаше буквите, а те някак минаваха не в стомаха, а в главата й и сами се подреждаха в думи, думите - в изречения, а изреченията - в история. Сънуващата изпитваше такова удоволствие от четенето, че не можеше да се откъсне от книгата. Когато се събуждаше, обаче, не помнеше нищо от прочетеното и това я натъжаваше. Ето защо, продължаваше да чете ден след ден, с надеждата, че ще намери онази книга, а във вторник вечер лягаше с желанието да не се събуди много рано.
Другите й нощи, обаче, не приличаха на тази във вторник срещу сряда. Имаше нощи, в които не сънуваше нищо или други, в които напрежението от съня я владееше през целия ден. В един такъв ден Сънуващата реши да се остави на напрежението, за да види какво толкова може да направи с нея. Дори не отвори прозореца, за да не позволи на вятъра да я разсейва. Седна на дивана и зачака. Времето се раздроби на мини частици и се запъна някъде към пладне. Скучно му беше, когато някой не правеше нищо с него. Тогава тя стана, за да посети тоалетната. Стъпваше на пръсти, само и само напрежението да не остане с впечатление, че тя бяга от него. Малко след това се върна, приседна отново на дивана и бутна една книга, появила се там неизвестно от къде. Заглавието беше изтрито, но Сънуващата отвори на посоки и попадна на нещо, което привлече вниманието й:
„Сектата на ловците на сънища”*
Зачете се и разбра, че членовете на тази мистична секта можели да ловят хора, животни или предмети в сънищата на заобикалящите ги. Тогава тя осъзна, че нейният сън бил хванат от такъв ловец, който държал книгата у себе си. Очевидно, той бил благосклонен към нея, но и ревнив към книгата. Ето защо, оставял напрежението да я води към следващия вторник, когато отново й позволявал да чете, но не и да изнася информация.
От този ден нататък Сънуващата използваше всяка възможност да подремне с надеждата, че ловецът на сънища ще се смили над нея и ще оказва благоволение към крехката й мечта по-често. Така и я откриха една сряда – заспала, с блажена усмивка на уста. Никой не говореше за нея като за мъртва. Тя беше умилостивила своя ловец и той й беше продал съня за сияйната книга срещу живота, който и без това тя изживя в напрежение.
• Милорад Павич, „Хазарски речник”

2. Незрящият

Незрящият никога не беше виждал светлината, хората или света така, както го виждаме ние, но той беше дарен със съвсем друга дарба, която му помагаше да се ориентира в живота далеч по-добре. Той владееше миризмите до съвършенство. Всяка миризма беше кодирана информация и той можеше да разчита тайните послания.
Един ден се разхождаше в градската градина, когато някой го блъсна достатъчно силно, за да се сепне, но не достатъчно, за да падне. Той долови лекия мирис на пшеница. Ето как разбра, че беше бутнат от момиче с много светло кестенява коса, но не и руса, защото пшеницата не беше узряла. Незрящият вдъхна още веднъж и усети миризмата на морски прилив. „Значи, очите са сини, почти прозрачни. Уф, тази миризма на морски таралежи! Омръзна ми да ме съжаляват. Не разбират ли, че са по-слепи от мен?” – помисли си той.
- Това, че съм сляп, не означава, че съм безчувствен, госпожице – каза той.
- Как разбрахте, че съм госпожица? Та вие сте...
- Нали го казах вече – сляп? Това не ме прави по-малко човек.
- Да, така е, но ...
- Даже мога да ви кажа, че сте облечена в бяло и сте били на вечеря. Бялото е от миризмата на прясно изпечен хляб, а това къде сте били е по-лесно за познаване. Разсипали сте малко вино и то още не е изветряло.
- Вие сте извратен. Още малко и за бельото ми ще кажете.
- Не бих си го и помислил. Зная какво означава „благоприличие”. То е от онези неща, които „не се виждат с очите”.
- Нищо не разбрах.
- Нищо, нищо. Приятна вечер!
„Как ще ме разберете? Та вие не сте чели Екзюпери, а аз се водя за слепец, колкото и да ни ухажват с натрапчивото „незрящ”” – с тези мисли в главата, незрящият пое към дома си. Аромат на смесени канела и ванилия му напомни колко добре се чувства в там.

3. Човекът, който не обичаше котки

Човекът, Който Не Обичаше Котки живееше в своя малък и подреден свят, в който всичко беше на мястото си и не търпеше излишества. Ето как, наличието на котка беше извън обсега на ценната му система защото:
- котките са своенравни;
- като своенравни, котките правят каквото, когато и както си поискат;
- котките прекъсваха любимата му музика със своенравното си мяукане;
- своенравните котки живеят с къщата, а не със стопанина си, което означаваше, че не биха уважили ценностната му система.
Той можеше да продължи този списък с още много тирета, но не обичаше котките до толкова, че дори това му костваше усилия.
Един ден Човекът, Който Не Обичаше Котки беше поканен на откриването на изложба на негов приятел от детските години. Не искаше да губи време в такива мероприятия, но толкова обичаше коктейлите след тях, че отиде, макар и с неудоволствие. Какъв беше ужасът, който изпита, когато пристъпи в галерията и видя, че приятелят му беше рисувал само котки – диви, питомни, големи, малки, едноцветни, шарени, - може да се разбере само от хора, които страдайки от аерофобия се окажат на покрива на горяща сграда. Тъкмо беше решили да се измъкне незабелязано, когато една много нежна жена мина покрай него, извивайки гръб. После се обърна и се вторачи в очите му. Зелените й зеници бяха толкова красиви, че той се закова на място като препариран. Жената запя нежна песен и той разбра, че цялата музика, която беше чувал не струваше нищо в сравнение с тази божествена мелодия. Песента свърши, всички ръкопляскаха, а той очакваше, че вечерта му ще завърши с приятното усамотяване, което обещаваше с очи тази приказно красива жена. Тя обаче само мина покрай него и се загуби в тълпата от почитатели – нейни, не на художника.
От този момент, Човекът, Който Не Обичаше Котки се прекръсти в Човекът, Който Не Обичаше Жените-Котки.

4. Разпиляната

Тя беше много разпиляна. Никога не намираше това, което й трябваше, но за сметка на това, докато търсеше нещото, което така или иначе нямаше да намери, попадаше на отдавна ненужни й вещи. Те бяха материализирани спомени за нещо отдавна отминало и потулено в сенките на подсъзнанието.
Един ден, докато търсеше много важен договор, Разпиляната откри музикална кутия. Отвори я и мелодията „О, мили мой Августин” запълни малкото празни пространства в отворения шкаф и мислите й. Тя се върна в своето детство и се видя като малко, пухкаво момиченце, което стоеше зад вратата на стаята, с вдигнати ръце. Сълзи се стичаха по страните й, но беше наказана и трябваше да стои там, без да помръдва, под зоркия поглед на чифт любими очи. Когато си мислеше, че всеки момент ще падне, Разпиляната, когато тогава още нямаше име, чу тази мелодия. Мисълта й полетя след нея и си представи красива зелена поляна с различни по вид цветя, по които бяха накацали много пеперуди. Крилата им бяха разноцветни, а когато някоя пеперуда литваше, тя посипваше нежен прашец върху цветята и те растяха с бързината на гъби след дъжд. Улисана от спомена си, Разпиляната се сепна от добре познатите думи:
Ах, мой мили Августин,
Августин, Августин!
Всичко свърши Августин,
Августин, Августин!
Нещо в ляво я прониза като с нож. Тя разбра, че нейната разпиляност й беше коствала това, животът й да премине през нея, без да я докосне. Отново даде свобода на сълзите си, но този път мелодията не я отнесе в страната на фантазиите. Тази страна беше затворена в музикалната кутия.

5. Отегченият
“Tristi fummo nell’aer dolce che dal sol s’allegra “*
Dante Alighieri, „La Divina Commedia

Какъв глупав свят! Какъв напразен живот! Защо изобщо е трябвало да се раждам? Денят ми е същия, като вчерашния и със сигурност – не по-различен от утрешния. Сутринта, още щом отворих очи, поисках да не го бях правил. Защо ми беше? За да се умия, а след това да се нацапам? За да се нахраня, а след това да огладнея? За да се държа любезно с хората, а после да ги хуля? За да веселя някого, а после да ми се присмива? За да слушам тягостните речи на майка ми и баща ми, че трябва да си намеря момиче, а аз да харесвам момчета? Всъщност, като се замисля, аз и тях не ги харесвам, но не искат толкова грижи. Те не уморяват с непрекъснато мърморене и капризи. За какво са ми всички тези пари и имоти? Само ми създават тревоги – и така, и иначе, ще ги загубя. Или ще влязат крадци, или лъжовните ми приятели ще ме накарат да харча ли харча за тях, удряйки по честолюбието ми, ако откажа. Защо е трябвало да се раждам, след като така или иначе ще умра?
От време на време, по настояване на родителите ми, ходя на църква. Там, един свещеник обяснява за грехове и добродетели. В началото го слушах. Ей така, за разнообразие. Откакто, обаче, една вечер усетих похотливи ръце върху задните си части и установих, че са неговите, напълно загубих интерес към проповедите му. От тогава не намирам смисъл нито в слушането, нито в говоренето.
О-о, какъв е този ужасен тропот? Сякаш хиляди чукове се забиват в главатa ми. Дали старият Пиер, гостилничарят, не е сипал нещо във виното ми снощи? Какво е това? Мари – прислужницата, която не пропуска да ми покаже гърдите си – се е зачервила, като след езда. „Мосю, …” - преди да е казала каквото и да е повече, след нея влизат униформени мъже. Добре ли чух? „Заповед за конфискация на имуществото”… „затвор”… „присъда”…
Има справедливост на този свят! Най-после злочестият ми живот ще се промени. Сега, аз ще ви се смея. Знаете ли защо? Защото аз зная какво ме очаква, а вие – не.

* „Смутихме на живота светлий зрак,
Движеше гняв душата и езикът.”
Данте Алигиери, „Божествена комедия”
/превод Константин Величков/

Абсурдизми

(по Хармс)
1. Ритнах камъче. Отмъсти си – влезе в обувката ми.
2. „Аман от боклуци!” – каза Старият Господин и се изплю на тротоара.
3. Нарисува си щастие със симпатично мастило.
4. Раздроби си надеждата, а после кле птиците, изкълвали трохите й.
5. Най-после им поникнаха крила. Отпразнуваха го с танц върху пламъка на свещта.

Камъчето излезе от обувката ми и спъна Стария Господин. Той заплака за изветрялото щастие и прогони тварите, които кълвяха надеждата. Помисли ги за птици, а те бяха пеперуди с изгорели криле.
...

(по Сервантес)
Днес ще тръгна по задънена улица. Питаш ме: „Защо избра да тръгнеш по улица, а не по пътека?” Израснах в града и не познавам пътеките. Защо задънена ли? За да разбия стената, която някога я е задънила. С глава ли? Не, разбира се, че не – моята не е празна. Ще я разбия с мисли. Някои от тях са меки, като глинени топчици и чакат да им придам форма. За други вече съм се погрижила – не само съм ги оформила, но и съм ги изпекла, гланцирала. Здрави са и пробиват стени – изпробвано е.
Какво ще правя, когато разбия стената ли? Ще тръгна по пътя, в който тя ще се превърне. Път, който не е нито селски, нито горски, а – вълшебен. От двете му страни ще се стели приказна морава в ярко зелен цвят, осеяна с овчарски торбички и жълти минзухари. Докато вървя и се усмихвам на цветята, които растат само от усмивки, ще чувам ромона на потока, към който ще ме води пътят. В него ще тече жива вода. Не за да се подмладя, не за да се разкрася, а за да влее сила в ръцете ми. Защо ли? Защото на другия бряг ще ме чака джудже. Наистина ли те учудва, че ще имам нужда от сили, за да се изправя пред едно джудже? Повярвай ми, победих много великани. При цялата им величественост, те са такива, каквито са – могъщи, готови за битка, уверени в своята сила. Тяхната откритост ги прави уязвими. Джуджето, обаче, е мъничко и беззащитно, едва диша заради вековете, прекарани под земята – подлъгва със своя ръст и първоначално впечатление за безпомощност. То, обаче, само чака някой да го погледне в очите, за да го прокълне с най-страшното проклятие – безсмъртието. Какво по-страшно от вечността? Година след година ще гледам как нещата, които вече са се случвали, но са били забравени, изплуват на повърхността на времето с цялата си претенциозност за неповторимост и грандиозност. Когато победя джуджето, обаче, ще дам шанс на онези неща, които никога не са се случвали, да заемат полагащото им се място и светът ще стане, ако не по-добър, то поне малко по-различен.
Защо ще тръгна по задънената улица, след като зная какво ме чака ли? Защото паветата на булеварда са изтъркани от хиляди стъпки, които дори не са го забелязали.

…

(по Кант)
- Спиш ли?
- Да, спя и ми се струва, че те сънувам. Какво си ти? Видение? Сянка? Човек?
- Аз съм ти и ти съм аз.
- Ти си аз? Аз съм ти? Объркваш ме... Препъвам се. Това са връзки на обувки – твоите или моите?
- Това са мечтите, които денем пропъждаш, за да не звучиш или изглеждаш нелепо. Аз ги събирам в тази кутия. Исках да ти ги покажа, но те паднаха в краката ти – ти си техният Създател.
- Колко са тънички! И прозрачни! Приличат ми на водни змийчета.
- Да, тънички са. И без цвят. Но ти не ги подхранваш и те линеят.
- А ти защо не се грижиш за тях? Не съм те виждал през деня. Значи, ти не си толкова натоварен, колкото съм аз.
- Ти не ме беше виждал и през нощта, но редовно ме заливаш със страхове, тревоги и несигурност – тъжни, грозни сенки. Тъкмо хвана някоя от тези крехки мечти и реша да се погрижа за нея, и ти ми изпращаш сянка, от което мечтата се свива в кутията. Аз трябва да се погрижа първо за сянката – да я преобразя. Пея й песен и тя изправя тънката си снага. Гърчовете й намаляват и се превръщат в изящен танц. Тогава отварям палитрата на спомените и наслагвам цветове върху сивото. Сянката добива плътност и ти най-после се усмихваш.
- Значи, ти също се усмихваш.
- Усмихвам се, но ти бързо връхлиташ върху ми с някоя от любимите ти мисли, като: „Много хубаво, не е на хубаво”. Тогава сянката пропищява в ръцете ми и аз я люлея нежно, както майка, която приспива детето си. Тя проплаква тихичко и се успокоява. Едва в този момент мога да си отдъхна малко.
- Без теб, аз съм загубен! Не ме напускай!
- Аз съм винаги с теб, в теб... Искало ми се е да те напусна, но тогава ти не би съществувал.
...
(по Кафка)
Напредваха в колона по един. Стегнат строй. Петимата вървяха в крак и стъпките, които оставяха бяха като на един човек. Изведнъж, нещо се обърка. Усетиха, че следата им вече криволичеше. Спряха и се обърнаха. Един пиян льохман се беше наредил зад петия и танцуваше. Той не спря. Продължи и поведе строя.

…
(по Фройд)
Плувам в свои води. Набъбвам, разширявам се. Колко съм хубава! Вижте всички тези червеи около мен. Жалки са – пълзят, а въртят опашки. Аз съм оформена, завършена. Не, не! Махай се, гаден червей! Как смееш да ме докосваш? О-ох, не, не ме пробивай!
(тишина)
Какво направи с мен? Деля се ето – две, четири... Разпадам се. Прощавай, блестяща красота, единствена по рода си! Този влажен канал ще си остане тъмен и пуст и някакви жалки червеи ще бъдат единствените му обитатели.
/пет седмици по-късно/
(туп-туп, туп-туп)
Събрахме се. Чуваш ли ритъма, в който израстваме? Тук е по-просторно, отколкото в канала. Ние сме едно.

...
(по Ницше)
- Какъв е произходът ти, моя малка госпожице?
- Прощавайте, но не Ви разбирам.
- Какви са корените ти момиче?
- Как корени, господине? Аз да не съм дърво?
- О-о, каква свещена семплост! Питам те от къде произлизаш.
- Ми от там, от където и Вие. Всички все от там идваме.
- Как? Нима и вие сте от околията Х?
- Не, не. Казвам, че всички излизаме от едно и също място.
- Имаш предвид място, което аз сега ще ъ-ъ посетя?
- Но, господине! Ах... аз съм почтено мо-о...жена-а-а!

…
(по Б. Виан)
Медиите се погрижиха новината да стигне до всяко място на земята, а добрите стари клюкарки им помагаха с усърдието на нов член на благотворителна организация. Колкото по-напред отиваше новината, толкова по-обемиста ставаше тя, докато накрая от „Озоновият слой изтънява и излагането на слънце е опасно”, се превърна ето в това:
„Слънцето почерня. Само-изгори се. Не му се доверявайте и не излизайте навън, без да покриете нито една част от тялото си със защитни материи. В противен случай, може да получите:
- лунички и брадавици;
- старчески петна;
- рак на кожата;
- всякакъв рак;
- СПИН.
Най-добре е да стоите в красивите си или не до там красиви домове и да не излизате навън.”
Настана ужасна паника и скоро улиците останаха празни. Слънцето клонеше към пладне и нямаше какво друго да огрява, освен пустите асфалтови улици и случайно оцелели сред безумните строежи дървета или цветя. То нехаеше за това какво се говори за него, защото беше светло и високо.
Хората надничаха през прозорците и много им се искаше да сгреят телата си навън, но новината беше факт, а телевизорите и радиоприемниците – единственото им останало забавление – не спираха да я повтарят. Тогава, една госпожа видя, че някакво малко дете беше излязло на улицата – голичко и с боси крачета. То танцуваше под слънцето и от време на време нагазваше в градския фонтан. Смееше се искрено и протягаше ръчички към самоизгорилото се слънце.
Госпожата веднага хвана телефона и се обади на Първата си Най-Добра Приятелка, казвайки, че едно дете е захвърлено от родителите си да умре под само-изгорилото се слънце. Тя пък се обади на Втората си Най-Добра Приятелка и й каза, че едно дете е захвърлено от родителите си да умре под само-изгорилото се слънце и в момента кожата му е започнала да пада. Втората се обади на Любимата си Племенница и й каза, че едно дете е захвърлено от родителите си да умре под само-изгорилото се слънце и в момента кожата му е започнала да пада, а също така, огромни мехури се пукат по лицето му. Четирите си направиха конферентна връзка и понеже не можеха да излязат навън, организираха бдение в памет на захвърленото дете. Вече повече от час обсъждаха мерките, които трябва да вземат, за да попречат на родителите да зачеват деца, които не искат.
Детето се умори от играта и се прибра у дома. Тъкмо на време, за да види, че майка му, която цяла нощ беше шила чужди дрехи на шевната машина, привършваше готвенето. Те се прегърнаха, майката изми детето си и седнаха да обядват.

С богиня в сърцето

Не помня кога точно приютих Немезида в сърцето си, но до последния момент на пребиваването й там, нейните настроения превръщаха дните ми в лудост, а нощите – в кошмар. Така или иначе, вече бях отворила врата за нея и тя се наслаждаваше на своите игри до насита. Може би всяка мъртва богиня очаква новия си храм, за да се съживи и да поднови заниманията си.
Везните на Немезида бяха повредени и тя искаше от мен да извършвам досадните измервания, без въобще да я е грижа, че аз меря „на око” и творя, а не се използвам „мерки и теглилки”. Освен това, как ли бих могла да меря точно, след като не знаех кое е добро и кое е зло? Бях наясно с това не само от размислите на Вантала, но и опитът ме беше научил.
Когато й споделих тези свои притеснения, тя се изсмя и ми подаде юздичката. Каза, че докато я държа, ще мога да намеквам за необходимостта другите да контролират поведението си и така „ще изляза суха от водата”. Звучеше добре, но би било приложимо, само ако бях богиня. Нали можете да си представите колко нелепо бих изглеждала, размахвайки някаква юздичка и уверявайки хората, че трябва да се контролират? В най-добрия случай, бих се озовала в лудница.
Очевидно Немезида се забавляваше с моята недодяланост и ми подаде меча – наказанието. Ръцете ми се разтрепериха, а пред очите ми притъмня. „О, Богиньо, даваш ли си сметка какво означава оръжието в ръцете на неуравновесен човек? Този меч означава власт и могъщество, а има една приказка, че като дадеш власт в ръцете на простия човек, можеш само да му гледаш сеира.”
Тя само сви кокетно рамене и скочи в колесницата си с впрегнати грифони. След това помаха с ръка. Опустялото ми сърце се сви от ужас. Когато Немезида се качи в колесницата си, това означава само едно – бързо възмездие.
Какво ли възмездие ме чака? Мога само да гадая. Аз, която прогоних една Богиня от сърцето си.

Цена

Днес гледах скулптури
на Дега.
Неизменно останали
в своето време.
Неизменно живи –
в своето движение.
„Малката танцьорка”,
оценена на чудовищна сума.
Сякаш има цена
живецът на Твореца!

Да излезем

Ми излезе на повърхността на Земята. Знаеше, че не й е позволено и здравата би си изпатила, ако я хванеха. Тя, обаче, беше умно момиче и организира приключението си предварително. Планира до секунда времето, което ще й бъде необходимо за всичко това.
...
Историята започна един подземен ден. Тъкмо бяха запалили изкуственото слънце и Чу – вуйчото на Ми – влезе в къщата им. Той се настани на масата за закуска и каза на сестра си, Ки, че може да върви на работа. Откакто съпругът й, Чандлър – преди да слязат под земята те ползваха пълните си имена, - тръгна на онази експедиция, двете живееха сами. Чу работеше много, но също така, имаше големи отпуски. Единствено по този начин можеше да помага на сестра си.
Ми знаеше, че баща й няма да се върне. Независимо от това, поддържаше илюзията, че един ден ще го посрещнат в дома си. Майка й беше създала това очакване, за да си помогне да продължи напред. Ми, обаче, не харесваше илюзиите. Светът, в който живееше, беше достатъчно илюзорен – изкуствено небе с изкуствени Слънце и Луна, изкуствени градове, дълбоко под земята, изкуствена храна. Единственото, което искаше Ми, беше да излезе на повърхността на земята. Разказите за огромните чудовища, завладели планетата на хората, вече не я плашеха. Тя беше забелязала, че всяка следваща история съдържаше все по-страховити детайли от предишната. Ми беше дъщеря на Чандлър – изследовател, авантюрист, бунтар. Това беше достатъчно, за да предпочете да излезе навън, а не да губи разсъдъка си под земята.
Когато Чу седна на масата, Ми знаеше, че само половин час по-късно той ще заспи. Нямаше да се събуди през следващите десет часа – докато майка й се върне от работа. Време, което й беше абсолютно достатъчно, за да се изкачи на повърхността на земята, да разгледа наоколо и да се върне два часа преди някой да е забелязал липсата й. Месеци наред тя беше рисувала всевъзможни картини на своето излизане. Те всички включваха срещи с чудовищата. В началото Ми все пак се страхуваше. Щом си представяше как те се изправят пред нея., зажумяваше. Накрая разбра – само ако остане с отворени очи, ще може да опознае чудовищата. Със сигурност имаха и слаби места.
- Вуйчо, изглеждаш уморен.
- Защото съм уморен, Ми. Ти, обаче, преливаш от енергия. Искаш ли да се поразходим? Ваканцията ти започва днес и не си струва да стоиш вкъщи.
- Не ме мисли. Ще рисувам.
- Отново чудовищата?
- Не знам. Каквото ми хрумне. Така разтоварвам. Всеки говори за тях и ако не ги рисувам, ще се пръсна от мисли. Разбираш ли ме?
- Не съм сигурен, но и друг път съм го чувал. Баща ти... Ми, извинявай!
- Вуйчо Чу, знам, че татко няма да се върне. Играем тази игра, само за да помогнем на мама.
- На колко стана, хлапе? Говориш така, сякаш си на сто, а не на петнадесет.
- Тези, които са на сто, говорят по-големи безсмислици. Срещнах един сляп музикант. Пееше за лъчите на слънцето, които дарявали живот, но и го изсмуквали...
- Не са безсмислици. Такова беше слънцето. Едва ли някога ще го видим.
- Нищо не се знае. Спокойна почивка, вуйчо. Аз се качвам.
И тя се качи.
...
Ми вдигна очи към небето. Слънцето грееше. Не онова, изкуственото от подземния град, а истинското, за което пееше слепият музикант. Тя усети благотворната слънчева енергия да се влива в тялото й. Усмихна се. Дори това да беше последното нещо, което правеше, заслужаваше си. Заради слънцето. Заради топлината.
Огледа се. Зелената трева я примамваше да легне върху нея и да се търкаля до насита. Никога не го беше правила. Никога не го беше виждала. Искаше го – толкова. Забеляза дървото пред себе си. Разцъфнало в розов цвят, то сякаш протягаше клони към нея. Затича се весело към него и изведнъж се озова по лице на земята. Нещо се беше увило около крака й и не я пускаше. Опита се да се отскубне, но единственото, което усети беше болка – силна, пронизваща. Погледна към крака си и видя дълга лиана, стиснала глезена и прасеца й.
„Нищо от това!” – Ми изрече думите, които винаги й помагаха да се съсредоточи върху проблема и да прогони страха. Съвсем бавно Нещото-Нищо (така го нарече) я задърпа към дървото. Когато се озова под короната му, усети крака си отново свободен. Тя го разтри и опита да се изправи. Дървото спусна клони до земята. Пленена от красотата, която я привличаше, Ми се чувстваше сигурна. Не търсеше обяснения. Новите усещания само подклаждаха любопитството й. Погледна ствола и й се стори, че хралупата, малко над главата й, заприличва на човешко лице.
- Полудявам – изсмя се Ми.
- Още от момента, в който излезе над земята, няма съмнение в това.
- Ха! Ти какво си?
- Нищото-Нещо. Нали така ме нарече?
- Ти и мисли ли четеш?
- Колко му е! Особено, когато не са мръсни.
- Мислите могат ли да се нацапат?
- Да, с лъжи и страхове.
- Ама виждаш ли ги?
- Да, разбира се. Хей, Ми, толкова ми се харесваш. Все едно си нечовек.
- Колко смешно говориш! Ще ми опишеш ли как изглежда мръсната мисъл?
- Защо да го правя?
- За да я нарисувам.
- Да беше поискала хартия и моливи преди това. Ей ти го проблемът на цялото човечество. Все искате да направите нещо, а не се сещате да си поискате елементарните неща, за да го започнете.
Един от горните клони, който приличаше на човешка ръка, се спусна и остави пред Ми голям бял картон и три цветни молива – сив, черен и червен. Ми успя да го погали, точно когато се вдигаше нагоре.
- А бе, ти верно ли си човек? Както и да е – каза Нищото-Нещо. – Сега, очертай голям кръг със сивото. Вътре, в центъра, направи малко червено кръгче – тлъста точица. Така, оцвети всичко между червеното и сивото с черно. Ето, готово – имаш една мръсна от лъжа мисъл. Същото е и с нацапаната от страх, само че сивото и черното си сменят местата.
- А какво е червеното?
- Това, което ни свързва. Всички произлизаме от едно и също място, което колкото и да се стараем да зацапаме, си остава същото. Червено. Пулсиращо. Раждащо живот.
- Как така? Ти и аз не сме едно и също, но ...
- Но-но-но – засмя се Нищото-Нещо. – Но се разбираме. И различията могат да ни сближат. Същото стана и с баща ти, Чандлър. Само, че той нарече своето Нищо-Нещо – „Ти, което”. Единствено хората с мръсни от лъжа или страх мисли ни наричат „чудовища” и се крият под земята. Червеното, обаче, знае къде сме и какво правим всеки един момент.
- Какво каза? Татко е жив и си говори с някакво си нещо, както аз с теб? Татко не е мъртъв – Ми заподскача на едно място.
- Леко, ще се удариш в някой клон. Ми, правиш впечатление на умно дете. Какво означава „мъртъв”? Минаваме от едно състояние в друго – това е. И аз преди двеста години подскачах върху червени пясъци. Я ме виж сега – пуснах корени. Ха-ха!
- Аз...аз... ще мога ли да го видя?
- Че какво ти пречи?
- Ти. Как да изляза от тук?
- Ех, човекът си остава човек. Скрих те от слънчевите лъчи, които наистина не ви понасят по това време на деня. След малко слънцето ще залезе и тогава ще можеш да видиш Чандлър. Няма и сто твои крачки и ще стигнеш до „Ти, Което”. Баща ти свикна с нас. Понякога наминава и насам, да се разговорим.
- Обичам те, Нищо-Нещо!
- Червено ми е, Ми.
Клоните се размърдаха.
...
- Чу, Чу, събуди се!
- Какво има, Ки? Защо плачеш?
- Ми! Ми! Къде е Ми?
- Отиде да рисува в стаята си.
- Няма я. Момиченцето миии!
Ки падна на пода и зарида. Чу я прегърна и погали дългата, леко посребрена коса.
- Изправи се, Ки! Нека помислим.
- Какво има да мислиш, Чу? Аз загубих мъжа и детето си. Никога няма да ме разбереш.
- Ако не беше толкова разстроена, бих ти се обидил. Знаеш, че обичам Ми като свое дете. А Чандлър... С него израснахме заедно.
- Съжалявам, Чу. Аз, аз ...
- Зная къде е Ми.
- Как така?
- Замисли се, Ки. От месеци тя рисува чудовища. Знае, че Чандлър тръгна да ги изследва. Тя е излязла на повърхността. Единственото, което ни остава е да ги последваме.
- А чудовищата?
- Какво могат да ни направят? Да ни убият? Не е ли по-добре, отколкото да съществуваме живи погребани тук, под земята? Не е ли по-добре, отколкото да оплакваме Чандлър и Ми? А ако са живи и ни очакват там, горе? Помниш ли Слънцето, Ки? Помниш ли Луната?
- Да вървим, Чу!
...
Чу и Ки излязоха на повърхността на земята. Нежната слънчева светлина погали лицата им. Гора от разцъфтели ябълкови дървета махаше с клони. Само няколко от тях ги бяха пуснали надолу. Сякаш пазеха ценно съкровище или любимо същество.

Непризнатият поет

/на всички онези, чиито крила на вдъхновението
са били отрязани в полет, заради псевдо-критерии/

Автобусът беше претъпкан. Едва пъплеше по „Цариградско шосе”. „Трафико – враг на графико!” – ядосваше се шофьорът Пешо. Изведнъж, усмивка озари лицето му. Възхитен от римата, която беше създал, той повтори изречението още веднъж. И така, и иначе, нямаше как да излъже движението – не беше с маршрутка. Пусна мислите си на свобода и сякаш някакъв друг глас започна да шепне в главата му:

У училище-мъчилище,
ме немаше у лит’ретурата –
(бах ти културата!)
Ма га чуех стихотворение,
имах вдъхновение.
У всека сричка
виждах Величка –
моя съуч’ничка
и връо математичка.
Сметаше на ум по двайс’ и две
как да ме ... разбере.
Стихчета й аз редях,
Ма станах за смях.
Те за туй шофьор станах
и Величка отървах.

Пешо въздъхна. Сякаш камък беше паднал от сърцето му. Издърпа листа с графика от таблото, обърна го на обратно и започна да пише. Римата го унесе така, че забрави и трафика, и графика. Даже му се стори, че чува мелодия и затананика. Думите се нижеха сами върху листа.

Силен удар спря заниманията на шофьора. Той падна върху волана. Пред очите му изникна лицето на Величка. Бледо. Строго. С очила. Очите й – зелени и големи. Устните й шепнеха нещо, а той не можеше да я чуе. После всичко потъна в мъгла. Бяла. Гъста. Студена.

...

Валеше дъжд. Почти цялото ДЕПО се беше събрало около отворения гроб.

„Душица човек беше Пешо.”
„И поет.”
„Мамка му и живот!”

В далечината една самотна женска фигура пристъпваше бавно. Очилата й бяха замъглени от стичащите се дъждовни капки. Бледото лице приличаше на восъчно. Само леко помръдване на устните даваше някакви признаци на живот.

Параклис на покрива

Грохотът от полусънния булевард сепна кротко сънуващите обитатели на големия град. Сънят избяга от очите им и нямаше време да остави знаците си поне върху устните им. Забравили за авантюрите, които сънят им беше подарил, хората се втурнаха в бесния ритъм на своя град, изплашени до смърт да не би някой да ги изпревари. А Смъртта не бързаше. Подобно на чудовище, беше пуснала пипалата си до всеки ъгъл и знаеше, че ако не хване плячка, поне ще посее семената си в някоя изпразнена от вяра душица. А нейните семена растяха бързо и нямаха нужда от поливане или наторяване. Те знаеха какво да правят.
Напук на цялото напрежение и усещане за обреченост, на покрива на един шестнадесет етажен блок се изправяше малка постройка, която напомняше по форма православен параклис. Разбира се , Светият Синод нямаше ни най-малка представа за съществуването му. А и да имаше – какво?! Нима Техни Светейшества биха удостоили с височайшето си присъствие подобно безумие? Светотатство! Анатема за ума сътворил тази глупост! Всъщност, какъв ум? Чисто безумие. Дано Бог се смили над грешната душа на този мерзавец!
Мерзавецът с грешна душа и покварен ум си имаше име – Юлиен. Според някои от съседите, той е бил обречен още с кръщаването си. Кой би приел на сериозно мъж с такова име? Ю – както го кръсти съседът-зевзек Гошо – нехаеше за хорските приказки. Или поне така изглеждаше. Още от първото приспособяване на градинската лейка на баба му за писоар, когато беше само на пет, та до построяването на този мини-параклис, Ю правеше каквото му хрумне. Дори когато го биеха, той само оголваше огромните си, жълти зъби и издаваше звук, напомнящ конско цвилене.
Ето такъв – с шантави идеи, приличащ на кон в лицето, върлинест и сух – беше Ю. Да се чуди човек какво беше открила у него съпругата му с чудното име – Магнолия. Елегантна, с данни за конкурса „Мисис България”, тази червенокоса чаровница провокираше както мъжките фантазии, така и женската завист. Напълно дистанцирана от заниманията на съпруга си, тя водеше някакъв забулен в мистериозност, неин живот. Това подклаждаше още повече интереса към нея. Ю и Магнолия, обаче, объркваха тотално онези фини души – ваятелите на слухове. Макар и сдобили се с прозвището „тримата глупаци” от същия зевзек Гошо, те извършваха толкова фина дейност, че сплотяваха входа, както никой до сега не беше успявал. Те влагаха всичките си усилия в тази деликатна материя. Миналия месец се бяха погрижили старателно да създадат следния шедьовър:
„Магнолия е абсолютен звяр. Зад красивата й външност се крие същинска Горгона. Тя връзва бедничкия Ю и го бие, бие, бие...до припадък. Нищо чудно, че е превъртял. Сам Бог го е пощадил, като го е накарал да построи онова нещо на покрива, за да има къде да избяга от нея. Пък и какво ни пречи? Може някой ден и ние да стигнем по-близо до Бога така.”
Тъкмо бяха започнали да украсяват творението си с внимателно подбрани детайли, когато Магнолия се появи и плати сметките за входа за цяла година. Не само това! Направи дарение от 500 (словом: петстотин) лева. Та това са си две заплати! Ваятелите на слухове може и да са хора на изкуството, но парите са си пари. За да не загубят своята актуалност, те редактираха шедьовъра си до неузнаваемост и той доби следната форма:
„Чудна жена е Магнолия! Красива и външно, и вътрешно. Е, мъжът й е малко чалнат, ама параклис все пак е построил. Я да се качим и ние, за да се убедим какво е направил. По-близо до Бога, ще разберем истината. Те, хората, какво ли не приказват?”
Така, делегацията на тримата глупаци се качи на покрива. Вратата на това, което всички мислеха за параклис, се оказа най-обикновена колибка, беше отворена. Благовонни миазми привличаха новодошлите Майстори на думите. Те се оказаха безпомощни пред усещанията, които ги бяха завладели. Влязоха като по команда и за момент застинаха на местата си. Трябваше им време, за да свикнат с полуздрача в тясното помещение. Тъкмо различиха бледи силуети на някакви мебели и вратата се хлопна. Опитите им да я отворят останаха без особен успех.
- Помощ! Помощ!
- Стига си викала ма! Никой няма да ни чуе. Само ми отнемаш от въздуха.
- Божичко! Ще загинем тук.
- Млъкни ма! Ако не загинеш, аз ще ти помогна. Досадница!
Така си говореха тримата ваятели на слухове, които за втори път в този ден се поддадоха на материалното и забравиха за фините си духовни занимания.
* * *
Домоуправителят Лъчко поправяше бравата на входната врата за трети път този месец, когато чу стъпки. Обърна се рязко, готов да поеме поредните упреци по свой адрес.
- Добър ден, Лъчкоо! – оголените жълти зъби блеснаха в приглушената вече дневна светлина.
- Е-е, Ю! Как си, човеко? – Лъчко беше добронамерен към тези, които плащат редовно и обичаше онези, които предплащат.
- Работа, работа.
- А днес тримата глупаци се качиха да видят параклиса ти.
- Той не е мой, Лъчко. На всички ни е. Тюх, да съм знаел!
- Защо? Какво има? – Лъчко не си признаваше, но и той обожаваше новините, особено ако имаше възможност да ги разпространи лично.
- Заключих го. Бяха влизали гълъби. Едва изчистих, та рекох да заключа. Да ходя да им звънна, че да ги водя горе, а?
- Ами! Остави ги! Сигурно тихомълком са се изнизали по селата, огорчени, че не са могли да пуснат поредния слух.
- Нищо. Утре сутрин ще изнеса боклука и ще отключа. Отде да съм знаел, че някой ще иска да се качи.
- Помощ искаш ли?
- А, няма нужда. То и доста строителни отпадъци останаха, та направо утре ги качвам в колата и ще ги откарам.
- Добър човек си ти, Ю!
- Викай ми Юли бе, Лъчко. С това Ю все едно ми режеш ръката.
- Дадено бе, приятелче! Що не си казал по-рано?
- Ми не бехме приятелчета.
* * *
Сутринта съседите чуха грохот по покрива, но Лъчко беше на пост и ги успокояваше, че Юли чисти параклиса и от този ден нататък всички ще могат да се качват там, когато пожелаят. Е, имаше малко кръв в асансьора, но Лъчко ги успокои – гълъби, които са се залисали в параклиса. Всичко беше наред. Още повече, че Юли се върна с една бригада мургави хора и входът беше почистен до блясък. Никой не се сети да попита за ваятелите на слухове. Имаха толкова новини, че и без тях, жителите на входа не скучаеха.

"Нос", Н.В. Гогол (1836 г.)

И в тази повест, Гогол остава непримиримо саркастичен към пошлите представители на бюрокрацията. Самовлюбеността, жаждата за пари и безразличието към хорските съдби, отново са взети на прицел от писателя.
Чувала съм неведнъж да се говори за фантастичния елемент в тази повест. Нека си напомним, обаче, че в началото на тридесетте години на 19-ти век в царска русия на мода идва и хипнозата, в следствие на което се разказват много „свръхестествени” истории. От друга страна, не е за пренебрегване и царската цензура, която е правила всевъзможни редакции на произведенията, за да не бъде засегната честта на „многоуважаваните” служители.
И така, да се поразходим из психиката на главните действащи лица (пак Новакович ме научи да не използвам думата персонажи – особено неподходяща за хората, описани от Гогол).
Бръснарят Иван Яковлевич е един подтиснат човек. Съпругата му Прасковя Осиповна не му позволява да иска две неща наведнъж, а при вида на изгубения нос заплашва да го предаде в полицията. Клиентите се оплакват от мириса на ръцете му и от това, че прекалено силно дърпа носовете им. Участъковият пристав го държи отговорен за застояването му на моста, за да може по-късно да го арестува. При толкова много носове, наврели се в малкия у и непретенциозен свят – да пийне и да хапне му стига – нищо чудно, че се „почувства така, като че отведнъж се е освободил от сто и осемдесет килограма тежест,” когато изхвърля парцалчето с носа.
Колежкият асесор Ковальов е аналогичен на Пирогово от „Невски проспект”. Той самият се разхожда със същото самочувствие по столичната (тогава) улица, разсъждавайки за собствените си достойнства. Този път, обаче, няма да бъде осмян от чуждоземци, а от собствения си нос, заживял свой живот и с който провежда възможно най-безумния диалог в живота си.
Загубил своята цялост, Ковальов е изправен пред трудността да се бори с бюрокрацията на властта и предразсъдъците на хората. Във вестникарската агенция, в която асесорът се опитва да пусне обявление за изчезналия си нос, можем да добием представа за най-големите проблеми на тогавашна Русия. Гогол рисува една наистина изчерпателна картина на загубените ценности.
Да се върнем на Ковальов, обаче. Защо му липсва напусналият го Нос? Да, с главна буква – това вече е самостоятелен индивид, отдал се на науката.
Преди всичко, Ковальов е високопоставена личност, а не – „продавачка на обелени портокали”, на която нос не й е притрябвал особено.
След това, той не може да ухажва непознати хубавици.
Също така, не може да смърка емфие.
Накрая, но не на последно място, защото е станав жертва на магия, чиято поръчителка е искала да го ожени за дъщеря си. От кратките писма помежду им, обаче, става ясно, че дамата съвсем не е имала намерение да го остави „носом” – чудесна игра на думи, но трудно преводима на българаски. „Носом”, чиято основа е „нос”, всъщност означава „на сухо”. По-интересното в случая е, че Ковальов приема за достатъчна тази кореспонденция, за да търси причината на друго място.
Докато разяреният и отчаян асесор се лута в дебрите на собствената си безизходица, Гогол ни запознава с реакциите на обществото. Обществото на Ковальов. Спекулира и печели на гърба на наивниците. Присмива се. Търси своя „морален” устой. Възмущава се.
Но! Всяко чудо е за три дни и скоро Ковальов отново е с нос. Животът на асесора бавно и в началото, дори неуверено, се връща в релси. Урокът е усвоен от Ковальов – той става още по-безпътен и самовлюбен от времето преди инцидента. Това е повод за радост и постоянно весело настроение.
Повестта завършва с типичните за Гогол сарказъм и самоирония. За всеки случай, обаче, погледнете се в огледалото, след като прочетете творбата му. Там ли е носът Ви?

Н. В. Гогол

Причината да се върна към Гогол, чиито „Избрани повести” са стояли на лавиците на всяка една от библиотеките ми (през последните години смених няколко жилища) е „Курс по творческо писане” на Йосип Новакович. Там той ни напомня творческата история на „Шинел”. Ама разбира се! Последният път, когато прочетох Гогол на руски, защото беше за класното по руска литература, е отдалечен много във времето. Тогава бях в девети клас - завърших руска гимназия. Ценностната ми система претърпя значителна промяна (има си хас да не е!). Време беше да се върна към класиката с променен светоглед. Първата ми стъпка беше

„Невски проспект” (1835 г.)

Може би си спомняте, че в началото Гогол доста обстойно описва тази красива и значителна, почти мистериозна част от тогавашната руска столица. През ума ми мина (о, почти светотатство!) мисълта какво ли би се получило, ако някой опише днешна „Витошка” или омайната „Цар Иван Асен II”, например. Не само, защото едва ли ще се намери талант като Гогол – времето ще покаже дали е имало такива или не. Епохата, в която живеем, обаче е различна и едва ли много от пишещите могат да си позволят да отделят дни и вечери наред в наблюдаване на хората, които дават живот на една улица. А и какво ли толкова може да се види? Някой беше казал, че редът е за хората, на които не им достига смелост, но хаосът едва ли подлежи на описание. А дали подобен писател би получил би получил благословията на гений, какъвто е бил Пушкин. Това, което е казал на Гогол, дал му повестта си за оценка, е следното:

„Прочетох я с голямо удоволствие; изглежда, всичко може да бъде прокарано...”
и малко по-надолу:
„Дано да мине! С божията помощ!”

От друга страна, замислих се колко много Пироговци, като поручика, и колко малко Пискарьовци, като художника в това произведение, можем да срещнем днес. Пирогов няма никакви съмнения в себе си, окачествява жените като лесни плячки и то само за да подсили собственото си самочувствие. Логично е, той да просперира (до някъде), а загубеният във фантазиите и сънищата си Пискарьов да завърши живота си с прерязано гърло.

Бих приела образа на художника като антагонист, нужен за подсилване образа на поручика, чиито нови познати, макар и с имена на известни писатели – Шилер и Хофман – са далеч по-известните тенекеджия и обущар, които философстват на любимата за Гогол тема „нос”. И те ли са антагонисти? А не са ли тези, които продължават да живеят в обществото, та макар и ощетени от него. Как са ощетени ли? Шилер, например, трябва да плаща всеки месец за „три фунта тютюн на руски магазин, защото в немския няма руски тютюн”. Моля ви, забележете каква несправедливост! Тънката сатира е любим похват на Гогол. Защото я познава. Той я прилага и в изграждане портрета на Пирогов. Защото може да я ползва. Нейната функция е да провокира промени. Присъствието на немци, които не уважават руските порядки е меко казано нежелателно, въпреки че поручикът е готов на всичко, за да постигне своите томления по блондинката, предизвикала интереса му. А какво правят немците? Просто заключват вратата зад обезумелия от самовлюбеност руснак.

Защо Гогол е толкова саркастичен към прекрасния образ на Пирогов? Струва ми се, че отговорът е даден най-добре от Белински:

„Пирогов!... Боже мой! Че това е цяла каста, цял народ! ... Това е символ...това най-после е кафтан, който е скроен тъй чудно, че може да прилегне на хиляда хора!”

Гогол обича жените. Той нарича жената „красавицата на света, венецът на творението”. Това, обаче, не замъглява трезвата му преценка. Така, например, любимата на Пискарьов се е превърнала в лишено от чистотата както на душата, така и на тялото си. Свежа, млада, прекрасна, но белязана от разврата, който според автора лишава жената от всичко женствено и държанието й придобива наглостта на мъжете. Хубавичката блондинка, „опънала се” на поручика, пък, е глупава. „Впрочем глупостта придава особена прелест на хубавичката жена”, жилва ни с перото си Гогол. За да не остане голословен той ни описва простичка сцена, в която глупостта й изпъква така, че провокира коренни промени у самия поручик.

Всъщност, „Невски проспект” е само еманация на мечтите. Нищо повече. Бихте ли повярвали на Гогол? На него, не на мен?