„Ясновидката” – Нели Цветкова

Издателство: Фондация „Буквите”

Година – 2013

Когато Нели, с която се познаваме само онлайн, но вече неведнъж сме обменяли мисли, ме помоли да напиша ревю за книгата ѝ, за първи път изпитах колебание за това дали ще се справя. Опитах се да изчистя всички лични пристрастия – за запознатите с творчеството ми не е тайна, че аз също писах на тази тема в „Ана”, една от мистичните новели в сборника „Пътуване”, излязъл от печат през 2012 г. След това вече се заех с прочита, който със сигурност не ме остави безразлична.

И така, сюжетът на новелата „Ясновидката”, съвсем накратко (и без спойлери) – млада жена, за която професията на преводач е повече от призвание, трябва да се раздели и с най-близкия си човек, и с общите им мечти. Смъртта или Онова Отвъд, за което все още не сме намерили точно определение, се съобразява с психическото ѝ състояние и я напътства в предопределената ѝ съдба – да се върне на Земята като ясновидка - в образа на Снежанка.

Често границата между двете състояния – на трезвия разум и на виденията отвъд него – е толкова тънка, че нищо чудно в един момент да не усетим как я преминаваме и да станем, меко казано, странни за околните. Но човекът е социално същество и именно в отношенията му със себеподобните може да разбере до колко чудатостите в него са за добро или за лошо.

Признавам си още нещо. Винаги съм се отнасяла по-скоро скептично към такива дарби. В моята новела героинята ги има, но те са следствие на научен експеримент, докато в новелата на Нели героинята Марга трябва да се справи с тях в чисто битов план, преодолявайки не само лични, но и личностни проблеми. Аз по-скоро съм в образа на антагониста лекар от санаториума, който върви срещу такива възможности. За щастие, за разлика от него, не съм лично засегната. И все пак, винаги ми се е искало всичко това да има научна обосновка. А ето, че четейки новелата, дори усетих емпатия към Марга. Сякаш разбирах болката и невъзможността ѝ да се справи, въпреки помощта от някакъв паралелен свят. Тогава се замислих дали самата авторка не е имала такава среща – тя самата или посредством някой неин близък. Не защото си падам по евтини сензации, а защото струва ми се, само лично преживяване може да бъде описано толкова искрено и толкова докосващо дори скептичния читател. Позволих си да ѝ задам този въпрос и отговорът ѝ не ме изненада, защото се убедих в способностите ѝ: „Всичко е плод на умение да се поставям на мястото на другите и на логично разсъждение какво би било, ако...”

Радвам се на факта, че авторката не се е отплеснала в излишно славословие на придобитата дарба и съвсем простичко, по човешки, изследва болката на героинята си. Някак като награда, ѝ дава възможността да свърже двете си (вече законни) професии и да стигне до международна изява. Как? По единствения възможен начин – със силата на словото.

Друг факт, който определено ме зарадва, това е способността на авторката да изгради съвсем реална обстановка – с приятели, врагове и отчайващи самота и тишина, която да придаде на историята ѝ съвсем реални измерения и да подпомогне читателя в ориентирането си в тази среда. Нели не раздава присъди, а и не рисува черно-бяло. Всички нюанси на цветовата палитра преливат смело в стройния ритъм на произведението ѝ. Такъв, какъвто е и животът, ако не му се мръщим много-много.

Не е за пренебрегване и лекото, ненатрапчиво чувство за хумор, с което Нели представя някои от ситуациите в живота на героинята си. Въпреки че на места прераства в ирония, този хумор не цели осмиване, а още по-малко подигравка с описанията. Едва ли има човек, който да не е срещал живота си такива хора, които нахлуват със силата на торнадо и заемат позиция на център на Вселената с претенции, че всички са им задължени. Те предизвикват поне усмивка, а Нели е успяла да свали маските им и да ги представи във възможно най-реалистична светлина.

Недостатъкът на „Ясновидката” е в прекалено бързото препускане през събитията. Ако Нели е имала търпението или времето (не знам каква е причината), да отдели още няколко абзаца за всеки времеви отрязък и респективно – за всеки герой, със сигурност би получил прекрасен роман. Аз съм убедена, че авторката има сили за него и следващото ѝ произведение ще бъде по-обемно, но не и излишно многословно. Защото още едно от предимствата на Нели Цветкова е, че тя познава силата на думите и не злоупотребява с нея.

„Разкази с неочакван край” – Роалд Дал

Издателство „БрайтСтар”

Преводачи – „колектив на БрайтСтар”

Година – 1993

можете да прочетете

и тук

Първата ми среща с уелсеца от норвежки произход Роалд Дал беше посредством прочита ми на „Матилда” – едно от прекрасните му произведения за деца. Другите му творби, с които става известен са разказите с неочакван край, намерили много комбинации от всевъзможни, а на места дори невъзможни издателства. Да, невъзможни  -  книгата на „БрайтСтар” става невъзможна за четене на места, а коректори въобще са липсвали. Дори на втора  страница са сгрешили името на собственото си издателство и са написали „БройтСтар”. Те се представят като „колектив”, затова и използвам множествено число. Да не говорим за недоразумения като липсващи букви, липса на препинателни знаци (за кой ли път ще си спомним как една запетайка коренно променя дори и съдбата на хората), а и небезизвестния проблем за пълния член. На места имах усещането, че чета писание на третокласник. А Роалд Дал има какво да даде и за щастие, намерих онлайн разказите на английски, та не си развалих окончателно усещането за удоволствие. След този откровен „хейт”, както е прието да се казва вече, ще премина към творбите на автора, защото си заслужава да бъдат прочетени.

Преди всичко, интересни са темите, които Дал засяга: възмездие за наранена гордост („Убийството на Патрик Мелани”); връщане на инвестициите от младостта („Една човешка кожа”); последствията от нахлуването в лична територия („Мостът”); невярност и наказание („Шия”); болката и високите душевни вибрации, нужни за долавянето ѝ („Машина за звуци”); доколко склонен е човек да приеме помощ пред лицето на смъртта („Отрова”); недоверчивостта и краткостта на илюзиите за самозванците („Познавачът на отбрани вина”); прекрачване границите между фантазии и реалност („Фантазия”); смяната на местата между притежатели и притежания или колко далеч може да стигне пристрастието („Хазарт”);  до колко добър е добрият късмет („Съдържателката на пансиона”); какво се случва когато съзнанието бъде запазено след смъртта („Уилям и Мери”); докъде могат да доведат погрешните асоциации („Скачащият Фоксли”); теми, подсказани още със заглавията „Творецът с изкуствен мозък” и NUNC DIMITTIS (евангелското „Сега ти отпускаш”, пречупено през чисто личностен проблем).

Прави впечатление, че в повечето разкази преходът от въведението към завръзката на историята се осъществява посредством крачки или автомобилни гуми по „настлана с чакъл пътека”. Предполагам, не един от Вас е имал възможност да походи по такава настилка и си спомняте хрущящия звук под краката. Аз невъеднъж съм намирала нещо зловещо в него, но Роалд Дал успява да се възползва от това усещане и да намери точното му приложение в разказите си.

Друг интересен похват е протичането на два паралелни кадъра, без значение къде във времето са позиционирани те (и двата в настоящето или единят в миналото и другият в настоящето). Създавайки илюзията за абсолютна несвързаност между тях, авторът стеснява разстоянието помежду им и стига до развръзката. Тя, ако трябва да бъда откровена, не винаги е съвсем неочаквана от литературна гледна точка, но ако смените нагласата си, ще си признаете, че пренесена в реалността, не е съвсем типична, ежедневна история и наистина е неочаквана, та дори и да не свършва при самия си край.

Героите на Дал са със странни физически характеристики, които придобиват реални измерения едва на втората или третата страница от разказа, но са точно такива, каквито ежедневните им навици и реакции на обикновени ситуации са Ви подготвили. За всеки читател е ясно, че този герой може да изглежда точно така и по никакъв друг начин. Джудже, дребен на ръст мъж, хилав учен, жена с прозразчно бяла кожа, хлапе със златисти кичури, те крият своята тайна, която съвсем неочаквано променя не само техния, но и живота на обкръжението им.

Предвидими или не, историите в този сборник със сигурност ще накарат читателите, които още не ги познават, да сменят отношението си по много въпроси, които до момента са избягвали като незначителни или безинтересни. Защото както добре знаете, всичко е в главите ни – включително и това как протича животът ни.

Куклена пиеса за възрастни

(превод от сборни материали)

И така, решили сте да напишете куклена пиеса за възрастни. Най-малкото, до края на обявен конкурс за такава пиеса остава само около месец и половина. За професионалистите всичко е ясно, нямат нужда от това да го мислят много – имат не само талант, но и нужното образование. Какво да направят обаче лаиците, на които много им се иска да опитат? Ами освен да прочетат материали, за да могат поне малко да избистрят идеята, какво ли друго? По-долу предлагам мой превод на материали, които събирах от къде ли не, така че и да спомена, и да не спомена източници, едва ли ще Ви бъде от полза. Вижте, ако поне част от превода Ви свърши работа, ще бъда много щастлива.

И така, първо правило – „Правилото на четворното К”:

КОЙ? КАКВО? КЪДЕ? КОЕ НЕ Е НАРЕД?

КОЙ е главният герой?

КАКВО му се случва?

КЪДЕ се случва всичко това?

КОЕ НЕ  Е НАРЕД? Нещо обърква живота на главния герой и само посредством интелект, ум и преодоляване на една-две пречки нашият герой разрешава проблема, за да стигне до щастливия край.

ПОМОЩНИ КОЛЕЛА:

(1) НАЧАЛОТО – въведи „Правилото на четворното К” още в началото;

(2) СРЕДАТА – разрешаване на проблема

(3) КРАЙ – щастлив, разбира се, идва когато животът се върне в нормалното си русло.

ОСНОВНА ЗАДАЧА: да преведем героите си през всички събития по възможно най-откачения начин.

ПОДЗАДАЧИ:

- да вдъхнем живот на куклите, защото още преди да са разказали историята си, те се харесват от аудиторията (Сънливко все ще си търка очите; Суетната Сали ще се оглежда и ще търси одобрение и в очите на хората; Кихавицата... ясно е, нали?);

- да създадем максимално близка до реалната среда – куклите дават повече свобода в това отношение;

- да търсим и предлагаме забавление – дори и най-жестокият проблем може да съдържа в себе си ако не смешни, то поне нелепи ситуации;

- не губете връзка с публиката -  нека куклите се обръщат към публиката и търсят реакцията ѝ, дори да ѝ дадат възможност да участва в решаването на проблема от "четворното К";

КОГАТО СТЕ ГОТОВИ С ПИЕСАТА – КАК ДА Я ОФОРМИТЕ В НАЧАЛОТО:

Описание (на героя/героите)

Послание

Ключови думи

Най-подходящо за възраст от ... до...

Брой кукли

Брой хора (ако има такива)

Средно времетраене

Език

Християнска/нехристиянска/друга насоченост (ако има такава)

"Порочна връзка" - Стефан Кръстев

Година – 2008

можете да прочетете

и тук

Едва ли има пишещ, а и четящ човек в България, който поне веднъж да не е прочитал някое от писанията на Стефан Кръстев – Цефулес в неговия блог или в профила му във фейсбук. И без значение дали сте харесали нещо или не, едно не може да му се отрече със сигурност – той е много дисциплиниран и работи упорито върху таланта си. Отдавна прочетох книгата му „Порочна връзка”, но наскоро си припомних тези кратки разкази, които няма да се ядосвате, че спирате да четете, защото е време да слезете от превозното средство или да започнете друго занимание. Четат се с лекота и то не само защото са кратки. Ще се опитам да систематизирам причините в това ревю.

Преди всичко, прави впечатление, че историите са представени от различни разказвачи. В някои от тях те са разказани от трето лице, в други – от първо, включително от женска гледна точка, както е в разказите „Дрехата на триумфа” и „Гривната”. Интересното тук е, че ще откриете разкази под формата на диалози, без нито едно описание („Виждаш ли я?”; „Уволнение”; в по-голямата си част, изключая финала, и титулния разказ), но толкова живо, колкото нито едно описание не може да Ви даде. Самите диалози са своеобразна история и образите са съвсем реални, а не имагинерни.

Какво е общото между тези разказвачи? Те са от онези на пръв поглед незабележими личности, които може би подминаваме по няколко пъти на ден – средностатистически мъже, а дори и жени (колкото и изтъркано от употреба да е това прилагателно) или самотници, или женени мъже с любовници. Някои от тях са пред уволнение, а други директно го получават. Трети са във все още крехка тинейджърска възраст. Трябва само да се спрете до тях и да ги забележите, защото те всички са винаги на ръба – между реалност и фикция, между до болка тривиалното и свръхестественото, но пазят ревниво този свой свят. Те могат да приключат всяка авантюра с достойнство, само защото знаят как трябва да се движат („Дрехата на триумфа)и нямат нужда от аплодисменти. Само ние, които можем да ги изслушаме или да прочетем разказите на Стефан (познаваме се, не фамилиарнича), ще обогатим своя свят с тези техни истории.

А богатият свят на героите му е населен със странни създания, за които може и да кажете, подобно на автора, „Изумен бях, но какво ли не среща човек по пътя,” но малко по-късно да осъзнаете, че това е „същество, съдено да живее в общество на различни”.

Това, което го има във всеки един малък свят на героите е Любовта. Тя е повече от раждане и умиране. Тя е поглъщане („Блатната”) и зазиждане („Пещера под битието”) и дори надвива смъртта, която „не може да се залъже с фокуси („Маугли от село”). Въпреки че за хората може да бъде смешна („Водна лилия”), авторът я опоетизира в неувяхващо цвете, което не само краси рояла му, но и не се продава.

Стефан не търси гръмки изразни средства. Те намират своето място съвсем естествено. Дори да ми кажете, че сравнения от типа на отношения, напомнящи блато и метафора за блато в гърдите (и двете в „Блатната”) или водна лилия между краката на жена („Водна лилия”) може да Ви се сторят познати, то в контекста на историите придобиват свой собствен живот и изглеждат като нови. А допълнително, Стефан използва и неологизми като „рапош” („Пещера под битието”) – „нещо, чийто смисъл е да създава чувство за безсмислие”.  Нали не пропускате и етимологичната фигура тук? И въпреки познаването на тези средства, Стефан не ги използва като в упражнение в учебник, а както вече казах, намира точното си място с лекота.

Единственият минус на сборника е това, че е „Самиздат”. Не съм против такива книги, но определено липсата на коректор е една слабост, която можеше да бъде преодоляна. Авторът не може да коригира сам текста си. Най-малкото, чете това, което е в главата му и не може да се раздвои и на екрана. А разказите му заслужават професионална обработка. От съвестни хора, които няма да се правят на съавтори, а само ще поизчистят някои неточности.

„Черна неделя” – Томас Харис

Издателство – „Колибри”

Преводач – Савина Манолова

Година – 1993 (как да не се усмихнете на цена 28 лева – особено от времето, когато тези пари не означаваха нищо)

можете да прочетете

и тук

Едва ли има четящ човек, на когото името Томас Харис, а още по-малко на известния от четирите му книги герой, канибалът Ханибал Лектър, да не говори нищо. Този път се срещаме със съвсем друг типаж - този от първия роман на писателя, Майкъл Ландър. Всъщност, съвсем различен ли казах? Не, различен е в поведението си, но не и в своята същност. И той е психопат, който е специализиран до съвършенство в областта си. И той, подобно на познатия ни злодей, има точно определена цел, от която не се отклонява. И до него има красива жена – не каква да е, а от подразделението на палестинската „Алфатах”,  „Черният септември”. И срещу него се изправят световни сили като ФБР и МОСАД.

Казвам Ви всичко това и същевременно съм готова да заложа всичко, че не познавате такъв герой. Много автори са били изкушени от това да пресъздадат на страниците на книгите си подготовката и последиците на реален или измислен атентат, немалко от тях и са го правили. Не са много обаче тези, които развиват паралелно няколко сюжетни линии и с лекота ще стигнат до развръзката, която е взривоопасна – и в буквален, и в преносен смисъл.

Какво прави Томас Харис толкова интересен за четене? Толкова интересен, че дори историята на един атентат да не е Ваш тип литература, да не Ви се иска да оставяте книгата и заедно с палестинката Далия Айад да навлизате все по-навътре и по-навътре в болния, но същевременно и гениален мозък на Майкъл Ландър. За мен (естествено, че за кого друг), това е способността му да потърси и заедно с читателя си да стигне до първоизточника за това поведение. Така ще се запознаете и с хлапето Майкъл, което макар и нелишено от родителска любов, е изолирано от съучениците си; с младежа Майкъл, който макар и нелишен от възможност да израстне в кариерата си, среща немалко спънки; с мъжа Майкъл, който макар и нелишен от свое собствено семейство, бива отхвърлен без да осъзнае собствените си емоционални пристъпи. И още, и още от всичко онова, което го превръща в един от най-опасните мъже на света. И то тихичко, без да вдига шум около себе си и без да печели дивиденти от загубите си. Колкото по-навътре в историята навлизате, толкова повече се убеждавате, че психопатите не се раждат такива. Те са създадени – от неразбирането и най-вече нежеланието за разбиране от всички онези, които нахлуват в живота му, забравяйки, че това не е тяхна територия. В никакъв случай авторът не цели да събуди у читателя си съпричастност към съдбата на героя. Напротив, по-скоро го кара да се замисли. Ретроспекциите в романа са с една единствена цел и тя се препокрива с основния закон на белетристиката – да се покаже, а не да се разкаже. Сигурно и затова книгите на Томас Харис биват филмирани и то съвсем успешно.

Докъде ще доведе планът на Майкъл за масовото убийство? Предотвратим ли е един атентат или в най-добрия случай може да се избере между две злини по-малката? Като започнете от тези въпроси и стигнете до далеч по-дребни, свързани с човешките взаимоотношения, едва и ще приключите четенето с категорични отговори, но със сигурност ще бъдете част от тази история. А и ще харесате Томас Харис още повече. Не защото Майкъл е по-добрият му герой от Ханибал, а защото ще се убедите в майсторството му на разказвач, което е факт още от първия му роман, а именно – „Черна неделя”.

Може и малко да Ви отегча, но ще си позволя няколко думи от личната ми история. Имах тази книга и тя ми беше открадната още преди да я прочета. Нищо, това е добър урок за организиращите купони – внимавайте кого каните и колко близко до  най-ценното в дома си (у нас това са книгите) го допускате. А ако искате да прочетете нещо, няма да има какво да Ви спре.

Хубаво ревю на книгата можете да прочете на страниците на “The Dark Corner”- от Бранимир Събев. 

Нови отличия

1. От Under the Basho в тяхното есенно издание, раздел "Modern Haiku".

2. От Diogen Pro Culture Magazine - второ място за сенрю

3. Отличеният от "Дракус" криминален разказ, за който  Ви споделих тук, вече е в тази сувенирна книжка.