Том Холанд

Име, което любителите на книги за вампири със сигурност са запомнили след като са прочели семпло формулираното заглавие „Вампирът”, но останали впечатлени, както от задълбочените исторически познания на автора, така и от красотата на неговото въображение, имайки предвид изобилието от книги на така наречената „вампирска тематика”. И така, кой е Том Холанд? Информацията, която ви предлагам за него е преводна от личния сайт на писателя:

Роден през 1968 година, отгледан в село Бродчолк, Сейлсбери Уилтшер, Англия. Учил е в университетите Кеймбридж и Оксфорд. Понастоящем живее в Лондон със съпругата си, двете им дъщери и две котки.
Романите му, повечето от които са със силен свръхестествен елемент, са колекция от разнообразни периоди от история, вариращи от древен Египет до 80-те години на 19-ти век в Лондон. Автор е и на три исторически книги, които са получили престижни награди.”Рубикон: труимфът и трагедията на Римската Република”, спечелила му наградата за история „Hessell-Tiltman” и номинирана за наградата „Samuel Johnson”. На „Персийски огън: първата световна империя и битката за Запада” е била присъдена наградата „Anglo-Hellenic League's Runciman” през 2006. Новата му книга „Милениум: Краят на света и фалшификациите на християнството” е публикувана с широка подкрепа на критиката през есента на 2008 година.
Адаптирал е Хомър, Херодот, Тукидид и Вергилий за ВВС. Понастоящем работи върху превода на Херодот за „Penguin Classics”. През 2007 г. е награден от „Classical Association” (чийто член е понастоящем), като „индивидуалист, който е направил най-много за представяне на проучване на езика, литературата и цивилизацията на Древна Гърция и Рим”.

„Вампирът”

Когато видях заглавието се усмихнах скептично, защото незнанието провокира само елементарни реакции. За да преодолея импулса, все пак взех книгата в ръце и прелистих. Името Байрон ми беше достатъчно, за да я купя. В главата ми нахлуха не особено красиви мисли, които се плъзгаха натам – дали не е някакво оскверняване паметта на един от любимите ми поети? Кой е този Холанд, да му се не види?! За щастие, ежедневието ми е свързано с достатъчно пътуване с градския транспорт и имах възможност да зачета книгата веднага. Рискувах да пропусна спирката, рискувах да забравя ангажимент (не, не ми се е случвало), но да остана потопена в магията на повествованието.
Във „Вампирът” няма да се отегчите от досадни забивания на кол в сърцето – още по-малко на националния флаг на същото място - нито на носене на чесън и други клишета. Напротив, ще разберете, че вампирите, макар и да убиват, подтиквани от смъртоносна жажда, могат да бъдат изключително полезни за човечеството – носители на знания, пазители на ценности. Въпрос на личен избор дали ще се отдадат на егоистични наслади или ще превърнат проклятието си в благословия, но за другите, не за себе си.
Лорд Байрон наистина бива превърнат във вампир, но неговият създател – великият Вакел паша (аз, лично, не бях чувала името му до този момент) – го превръща в превъзхождащо своя род същество, което успява да се срещне с никому непознати сили. Той го дарява не само с безсмъртие, но и със знания, зазидани там, в мрачния, никому недостъпен свят. Самият Ахасвер – скитникът-евреин – ще прояви любопитство към същността му. Сладострастният красавец Лавлейс ще му се ядосва, но ще го следва безропотно. Завистливият личен лекар на Байрон – единственият създаден от него вампир – ще ревнува до смърт. Собствена и на най-близкото си същество.
Том Холанд надскача клишетата и не ни очарова с красотата на вампирите и не парадира с възможността да ни запознае с тайната, която ги пази вечно млади. Всъщност, само някои от тях. Каква е тя ли? Не, няма да ви кажа, защото за да стигнете до нея трябва да четете последователно и задълбочено „Вампирът”. В противен случай, ще ви разваля удоволствието.
Всъщност, „Вампирът” е може би, една от най-вълнуващите любовни истории, надхвърлила всяка сантименталност, довела до вечното търсене на единното цяло, което не търпи поругаване и жестокост.
Прочетете я, ако тази тематика не ви е чужда. Има какво да се научи.

Весела Люцканова: Времетръс

Весела Люцканова: Времетръс: "АВТОР:Кърт Вонегът ФОРМАТ:130 х 210 мм ОБЕМ:192 стр. ISBN: 9789543110841 ЦЕНА:10,00 лв. Времетръсът ми помита всичко и всички само за миг ..."

Весела Люцканова. Една Дама, която с обичта си към литературата и човешкото отношение провокира у мен чуство на възхищение. Най-малкото, което мога да направя е да ви запозная и вас, моите читатели, с новостите в нейното издателство.

Фредерик Бегбеде - "Почивка в кома"

За никого от вас, читателите на моя блог, не е тайна, че Фредерик Бегбеде се превърна в един от харесваните от мен съвременни писатели. Не казвам, че е еталон за подражание. Не казвам, че съм съгласна с всички твърдения в неговите книги. Не това е и целта му, разбира се. Не е нужно да се съглася с някого, за да харесвам начина му на писане – най-точният подход за комуникация.
Започнах тази литературна година със съветите на Кърт Вонегът за писане на кратък (а кой може да каже какво означава „кратък”) разказ. Единият от тях гласи:
„Пиши така, че да доставиш удоволствие само на един човек. Ако отвориш прозореца и започнеш да ухажваш света, така да се каже, разказът ще се разболее от пневмония.”
Защо трябва да очаквам тогава другите писатели да споделят моето светоусещане? За мен, един автор е добър само тогава, когато успее да провокира мисли, които да продължават да ме терзаят дълго след като затворя книгата.
Какви са размислите, провокирани от Бегбеде в неговата „Почивка в кома”? Дванадесет часа в един „Кенеф”. Не, не буквално. Това е най-новото, култово заведение на обичания и провокативен Париж. Докато някои от нас само мечтаем за тази световна столица, Бегбеде я принизява до един кенеф, в който световният елит разиграва своето „живея си живота” пред погледа на Марк Мароние – вече познатият ни герой, в който Бегбеде е отразил и част от себе си. Мястото му е там, в „Кенефа”, но той е някак по-различен. Докато за някои купонът е да удовлетворят нагона си с няколко партньора или да преминат в друга реалност, благодарение на алкохол и опиати, Марк записва на лепливи листчета своите мисли, за да блесне с оригиналност, изразена и в теоремата му на тройното „Защо?” и предлага играта “name forgetting”, за да избави съседите си по маса от скуката. Не защото е трезвен – той самият излиза с умопомрачените „купонджии” и вилнее вандалски. Търкаля се по пода. И какво ли още не. Не и защото не иска безразборен секс – предварително се е заредил с шест презерватива. А защото той също има нужда от своята сродна душа.
Шок, нали? Циничният, безпардонен, неприлично откровен Марк има нужда от любов. Онази, която помни имена. Онази, която няма да потвърди тройното „Защо?”, тъй като самата тя е виталност. Тя е Самият Живот. Тя е онзи Вик, който е нужен на хората от „Кенефа”, за да се събудят и да не бъдат вече мислещи роботи. Вик, който просто се сгушва.
Може би, по-разочарованите от живота (си?) биха попитали кому е нужно това сгушване, след като всички предпоставки за неангажиращо освобождаване – и физическо, и умствено – са налице. Отговорът идва от самия известен по цял свят DJ – звездата на вечерта, който обяснява какво означава думата „известен”:
„Известен съм в цял свят! Всички ме обожават! Сам съм!”
Сам. Заслужава си човек да загуби цяла нощ, за да преоткрие това, което има от известно време (в случая – две години) насам – мечтаната половинка, която да го превърне в завършена личност.
„Любовта е връзка репички, купени в Тараскон и схрускани на една пейка с едра сол.”
Звучи откачено? А случайно в статиите ми за „9.99” и „Любовта трае само три години” да съм казвала, че Бегбеде обещава стандартни изживявания? Защо тогава да очакваме в „Почивка в кома” това да бъде по-различно? По-човешко е, но в никакъв случай не - по-различно.
Не видях DJ-я Бегбеде. Не го дочаках в „Пингвините”. Щастлива съм, обаче, да чета книгите му. Не защото го направиха известен. Не защото искам да бъда част от „Кенефа”. Защото книгите му са запомнящи се. Препоръчвам ви ги, та дори и с доза съмнение дали това е "литература".