понеделник, 16 декември 2013 г.

Федерико Андахази – „Анатомът”



Издателство „Сиела”
Преводач – Нели Ковачева
Година – 2010

можете да прочетете
и тук


Федерико Андахази е откритие за мен. След като си купих „Анатомът” (забележете – три години по-късно, книгата се продава само за 5 лв., което въпреки че ме устройва финансово, е тъжно), първо потърсих малко информация за автора. От Wikipedia.org научих, че е практикувал психоанализа, докато е пишел първите си разкази, което ме накара да застана нащрек, предвид това колко разочарования открих у професионалисти от тази област, дръзнали да издават художествена литература. Признавам си, че тук ми помогна сравнението с „Парфюмът” на Зюскинд, колкото и да не обичам подобни паралели. Аржентинският писател, наш съвременник (роден е 1963 г.), е носител на няколко престижни международни  награди за литература. Най-впечатляващо е положението с тази за „Анатомът”. Какво се случва? През 1996 той е финалист на наградите „Planeta Awards” и романът му печели първо място от Fundación Fortabat, но председателят на журито Амалия Лакрос де Форбарат обявява несъгласието си с решението на журито като това нейно решение е публикувано във всички вестници в Буенос Айрес, според което романът „не допринася за издигането на най-високите ценности на човешкия дух”. Журито е дисквалифицирано и този конкурс не се провежда никога повече. Все пак книгата е публикувана през 1997 и преведена на тридесет езика.

Провокативният роман наистина може да мине дори за скандален – въпрос на личностна оценка, - но безспорно ми хареса не толкова заради откритието „Венерина лудост” (кой орган е отговорен за него е достатъчно добре асоцииран от корицата на Дамян Дамянов), което макар и разбулено от анатома, съименник на откривател на Америка, през Средновековието, все още не е овладяно напълно и до днес – някои упорито тъпчат на едно място и твърдят, че проблемът е в жените. А този Колумб (Матео Роналдо) е рискувал живота си, за да го докаже. Нали не сте забравили, че по онова време букетче от ароматни треви е можело да заведе някого на клада?

Образът на Матео Роналдо Колумб, открил далеч по-тайнствена Америка, е представен като към него водят следите на три същества: гарванът Леонардино, скъпо платената куртизанка Мона София и францисканския аскет Инес де Торемолинос. На пръв прочит – абсурдна комбинация. Не и ако не разберете, че тримата и буквално, и метафорично имат нужда от ръката на анатома. Гарванът разчита на тази ръка да му достави най-вкусната храна, а двете жени – онова удоволствие, което макар и едната да не признава, а другата да обръща живота си в коренно противоположна посока, за което авторът казва:

„... да доставя удоволствие. Това бе изкуство на мимолетното и ефимерното, като да водиш разговор. И след двете не остават следи, нито доказателства.”

Образът на куртизанката е едновременно страховит и омилостивяващ. Нетипичната ѝ красота очарова всеки, който я зърне дори за миг, излегнала се на носилка, носена от двама маври с женски далматинец в краката и папагал на рамото, а студенината ѝ, скрила довеждането до лудост на предишните ѝ сводници и кастрация на един педофил – първия ѝ клиент, прави нейната обаятелност още по-силна. Тя обаче никога няма да признае какво ѝ носи този анатом, който в началото изразява любовта си към нея като заплаща за прескъпата услуга само за да я рисува. Нейните единствени думи са запазени и до смъртта  ѝ (умира от сифилис с разложено тяло): „Времето ви изтече!”

Францисканската благочестива жена Инес, овдовяла много рано и „прокълната” (не забравяйте времето) да има две дъщери. Изпаднала в обикновена (от съвременна гледна точка) депресия, тя има възможността да бъде лекувана от Матео Колумб, който ѝ показва един нов свят на удоволствие и самосъхранение. За (нейно) съжаление, това съсипва живота ѝ  и стиховете, които тайничко е писала за възхвала на Бог вече ще сменят адресата (тя е безумно влюбена в своя спасител) и ще създаде произведението „Черна меса”. Призвана да спаси любимия си с тайно писмо от него, тя ще изгори на клада заедно с момичетата си, като преди това се самокастрира (повторението на акта на кастрация не е случайно). Доста зловещо, но повече от правдиво. От историческа гледна точка, всеки друг изход би бил абсурден или нелеп.

Гарванът Леондардино – запомних този цитат: „чакаше с търпението на гарван” – може да си набавя плячка на всевъзможни места, но никой няма да му даде точно онова, което обича най-много. Ще спестя какво е то и за да не вкарвам прекалено много спойлери, и за да пощадя читатели със слаби нерви и стомаси. На тях, определено, не препоръчвам книгата. Домашният любимец на анатома е всъщност неговото второ аз, обаче волно и с право на избор, за разлика от стопанина. Ето защо и в тази странна двойка няма доверие, но това, което ги обединява е еднаквият „инквизиторски дух – изследват тайните на плътта.”  Във финалните редове единият ще изследва плътта на другия. Незабравим момент!

Заради своето откритие Матео е изправен на съд. В разрез с нелепите обвинения, наситени с ограниченост и префасонирали същността на откритието на анатома, се защитава сам. Аргументирайки се с учението на Аристотел, той изнася блестяща реч срещу догмите без намеци, а чрез онагледяване – абсолютно постижение е чудовищното животно, което задвижва със скрит механизъм, за да докаже същността на кинезиса (движението) не като състояние на душата, а на тялото. Заслужава си да прочетете тази реч - неповторим пример за своеобразна схоластика в деветнадесет части. Не качествата на речта обаче спасяват живота на анатома. Самият папа има нужда от неговия професиоанализъм и Матео е спасен от Богословската комисия, та макар и трудът му „За анатомията” да влиза в списъка със забранени книги. Какво печели обаче един спасен живот, ако той не достига до своята крайна цел? Въпрос, който остава с отворен отговор – всеки читател може да го интерпретира както пожелае.

Няма коментари:

Публикуване на коментар