Ден на народните будители

Призраците, вещиците и антуражът им се прибраха и заспаха. Сънят им не е нарушен от това, че у нас, където си имаме такъв празник, бяха и почетени, и обругани.

Настана утро. Съвсем българско. Съвсем празнично. А народът спи, защото така повелява празникът – да спи, докато не бъде събуден от будители (разбираемо – народни).

Будителите, обаче, (не само снощи) пиха с призраците, вещиците и антуража им и (не само сега) крещят: „Да ви @@@!“ „ Знаеш ли кой съм аз, бе, л...?!“ „Сѝпи, ако нема, дОнеси!“ А народът продължава да спи, защото не разбира, че това е поезия. (не само) Българска.

Не! Момент! Три-четири прозореца в отсрещния блок (предполагам и в този, в който живея, но не мога да ги видя) светват. Имало е смисъл. И зазвучава песен – „...добре...аз не!“ И втора – „хвани ...  де...“ Будни хора -  какъвто стил повикал, такъв стил се обадил.

И аз не съм стока. Залитам по чуждото – празнувах снощи (не пия, но веднъж-два пъти годишно мога и да хапна след 19 ч.), по чужди поетични форми залитам. Ако  не знаете – хванала съм поезията за шлифера. За непознатите: един от онези крещящи (уж) будители нарече така хайку и сенрю. Но не мога, или не искам, да псувам. И колкото повече търся точните думи, толкова повече бодрите песни на „будните“ ги заглушават. Как да не се държа здраво за чуждия шлифер, след като нашенското ми е все по-чуждо? Или търся лесни оправдания?

зазоряване

птичите песни

потъват в мъглата

А някъде, зад трижди запердени прозорци, на светлината на нощна лампа, шепа „старомодни“ поети тихичко препрочитат оставеното от Ботев, Вазов, Каравелов, Чинтулов... След час ще се отправят към автобусите и после ще се заемат със съвсем непоетичните си професии, но до тогава, на крак, в превозното средство, дори на салфетка, ще запишат поетичното си вдъхновение, което може и да не споделят никога. И не наричат себе си поети, а още по-малко – будители. Честити да бъдат!