13.04.2020 г.,
понеделник
Велики понеделник. Ден за изгонване на търговците от
храма. В храмовете ще допускат миряни, но дано забранявайки им да целуват икони
и да си разменят символи на вярата, да забранят и търговията. Не е моя работа
да съдя, но ако наистина тези хора разрешат причестяването с една лъжица и
вземат пари за това (не знам, наистина, не знам дали се плаща, но това е
най-малкият проблем), ще стане много жестоко. Не е ли това предизвикване на
Бог, в когото вярват и вяра, на която се предполага да научат миряните си?
14.04.2020 г., вторник
Вторник, вторник, но както се
шегуват, „се усеща като“... поне четвъртък. Въпреки че се старая всеки ден да
има нещо различно, без да нарушавам реда на задължителните за деня дейности,
неминуемо зациклям. Велики вторник – ден за поучения, нравствени наставления и
помощ за бедните. Не, че не се е случвало и преди пандемията, но тогава приемах
много от нещата за даденост и както обикновено, едва когато ги загубих, ги
ценя: да се разходя в парка, да тренирам в басейна или в залата, да изпия едно
кафе с приятели, та дори и сама. Иначе, цял ден „пътувам“ с „Голямата тайна“ от
Атанас Сейков, в Скандинавия, и с „По пътеките на севера“ от Мацуо Башьо (само
да съм чула нешо за „ь“ тук! Преводачът, достатъчно ерудиран и опитен, обясни
няколко пъти защо) в превод на Братислав Иванов в Япония. Едно пътешествие за
духа, което дори и без пандемия, едва ли бих могла да си позволя. Хубаво ми е
да си напомням думите на Ат. Сейков, „Случва
се, поапднеш в населено място и го кръстосваш до преумора. После – седнеш и се
замислиш. И не забелязваш, че си се променил.“ Нали за промяна си мечтая?
Винаги – и по време на и извън пандемия. Ето ги моите наставления за деня. Колкото
до бедните – когато мога, без да вдигам шум... В сърцето ми са.
15.04.2020 г., сряда
Велика сряда. Притчата за двамата длъжници и опрощаването
на ... ГРЕШНИЦИТЕ. А кой е праведен? Денят
започна с мокър сняг. За разлика от други места, както видях във „Фейсбук“, тук,
в София, поне не натрупа. Това не означава, че ми е по-добре. Все едно, ако
(ех!) тук отменят паднемията, а продължавам да научавам за починали от вируса
по света, ще ми бъде безразлично. Или ще се наслаждавам на свободата без да ме
е грижа? Не, няма начин!
16.04.2020 г., четвъртък
Денят на предателството. За има-няма 30 сребърника, с
които да си купи въже и да се обеси. Юда. А не един или двама „будни“ граждани
(може би има и селяни) се вживяват в ролята си на папараци, публикуват снимки с
ужасно качество и са готови и без пари да „предадат“ съседа, приятеля, че дори
и (бившия) любим. Без пари, алтруистично. Е, защо да се бесят тогава? А далеч
по-лесно е да слязат до „нарушителите“ и от прилична дистанция да се опитат,
(пак) с приличен тон, да обяснят възмущението си, готови и да чуят, че са
„промити мозъци“, „овце“ и т.н. „Нека безгрешният хвърли камъка“. М?
17.04.2020 г., петък
Разпети петък. Ден на хайку
поезията. Първи ден от блокадата на София, заради епидемията. Все дни, ако не
съвсем за мълчание, то за огромно внимание към думите. Изключвам всякаква
връзка, след като прочетох и чух толкова злостни и манипулативни коментари. Не
съдя никого. Само се опитвам да балансирам и да се въздържа от нападки – и да
получа, и да си позволя.
18.04.2020 г., събота
Страстна (Велика) събота. Време за
чистене и подреждане. Тъй като всеки ден дезинфекцирам апартамента и цялата
междустълбищна площадка, време е за чистене и подреждане на мислите и чувствата.
Самият факт, че имам нужда от това, означава, че е крайно време да се заема с
тази задача. Привидно, се справям – вече месец и пет дни – с всичко и все
по-рядко изпадам в мрачни състояния, но това не променя факта, че имам много,
много работа. Денят е само символ, а тя – за цял живот.
