(моите четящи ангелчета)
1.
„Пътеписът на един Котарак“ (2015 г.)
Хиро Арикава, превод – Маргарита Укегава
Издателство „Colibri”, 2022 г.
Авторката е радоена през 1972 г. И вече е носител на
престижни награди. Тя пише предимно в стила „лек роман“, който заедно с манга,
е основата на аниме филми. За
преводачката (прощавайте, но не мога да свикна с м.р. за всички проофесии)
научавам от сп. „Ева“, че е била професионална танцьорка и след класическия
балет и други танци, се е отдала на „буто“ – съвременна форма на японския танцов
театър. Този „тъмен танц“ е вид бунт срещу всички табута като сблъсква
противоположности Това е и причината за Маргарита Укегава, още 19-годишна, да
замине за Япония. Там и се запознава с, вече бившия си, съпруг. Върщат се
заедно в България, където се женят (идва от "женитба„", а не от –
взимам си жена), имат син и госпожа Укегава започва да учи японистика в
СУ, а малко по-късно печели стипендия за
университета „Васеда“ в Токио, алма матер и на един от предпочитанитеот
мен японски писатели Харуки Мураками.
Въпреки че е преводачка само от пет
години (2017 г.) тя успява чудесно да пресъздаде атмосферата в малкия в началото
и все по-разширяващ се от пътешествието свят на котакра Нана (означава 7) – хората и котките, белязали пътя му ни
разказват много за традициите, бита, културата и душевността на Япония. Като се
замисля за всички котки, променили живота ми, струва ми се, че едва ли има по-добър водач в
лабиринта на човешките чувства и емоции от това специално животно. Така
човешките и драми, и радости могат да бъдат разгледани по съвсем различен
начин. Нима е случайно тогава, че наричат котките „терапевти“? Нима има нещо
чудно в това, че ни лекуват на всички нива, на които можем да изпитаме болка? И
няма раздяла, дори „отвъд линията на хоризонта“. За себе си избирам този цитат:
„Броим
спомените от преживяното при досегашните ни пътешествия и отново се отправяме
на път. Припомняме си онези, отишли си преди нас, и мислим за другите, дето ще
дойдат след нас.“
2.
„По следите на хайку“ (2022 г.)
София Филипова
Издателство „Изток-запад“
Благодарна съм, че бях една от избраните да познават
София лично и дори ѝ гостувах. Нейната фина душевност заличаваше сякаш с
четката на опитен калиграф всички грапавини на характера ѝ само с две три
движения – протегнатата ръка, усмивката, хумора. В тази книга, която тя, уви,
не можа да види, но върху която е работила внимателно, са събрани статии за
основните понятия в японските поетични форми (самите те разгледани подробно и
онагледени с примери), както и две рецензии за книги. Може би, ще си кажете –
какво ново? Новото е, че София не само изрежда ей така, между другото, понятия,
давайки им определения и събирайки поизведения, с които да ги онагледи, а
самата тя заживява и се слива с тези понятия. Особено силно изразено е това
сливане в есето „Любонвна хайку естетика“. Благодаря ти, София! Благодаря ти за
уроците, за гостоприемството, за това, че изтърпя и моите грапавини. Съжалявам
за това, че не успях да ти кажа колко ценен човек в живота ми си ти. Благодаря
ти за тази книга! За себе си избирам този цитат:
„Какъв разкошен
букет от цветя сте, всички вие – от японската хайку градина! – всяко със свое
ухание и нюанси, всяко с личното си умение да съчетава видимото с невидимото,
въображаемото с реалното...“
3.
„Магията на пътешествията“
Колектив от автори
Издателство „СофтПрес“, 2018 г.
Пътеписи. Възможност да посетя места, за които може би, заради
времето, а може би заради финансите, бих могла само да мечтая. Докато, макар и
малко, някои от историите са излишна загуба на време, изпълнени с никому
ненужните „страхотно“ и производни, лишени от смисъл, емоционални прилатателни,
то други са истинска машина на времето и пространството, даващи напълно реална
представа за местата посетени от авторите. Както казах, пътеписите, от чието
присъствие в книгата не останах впечатлена, са малко и ще се понеса още веднъж
по следите на тези автори, отвели ме до различни точки от земното кълбо. Сякаш
чувам въпроса - какъв е смисълът на един пътепис.? Струва ми се, поне да даде
информация, до която трудно бихме имали достъп, а емоцията да ни се покаже, а
не – разкаже. Както знаете, принцип, валиден за всеки вид писане. Ето една информация,
която е много интересна (не само за мен, вярвам) – през 1997 г. т в Литва е
била обособена република Ужупис (литовският Монмартър с население 7 хиляди
жители и армия от 12 души). В конституцията са залегнали правата на хората – да
бъдат единствени и неповторими, щастливи или нещастни, да мързелуват, да обичат
и да допускат грешки (от Елица Лукова).
За себе си избирам този цитат от „Без багаж“ в Перу“ на
Биляна Траянова и Валери Белчински, който макар да засяга конкретна ситуация, е
валиден за всяко пътешествие:
„... заснет
материал е свален на компютрите. Започвам да го преглеждам и да откривам безброй
паралелни реалности, които през цялото време са били част от обстоятелствата и
нашите преживявания, но ние не сме им обърнали внимание, вторачени в снимачния
процес.“
4.
„Китайски легенди и разкази за неочакваното“
Съставител и преводач от английски Юлиян Щилянов
Издателство „Изток-запад“, 2011 г.
Първата част съдържа сказания за Осемте безсмъртни (сиен)
– седем мъже и една жена, защото за разлика от повечето вярвания, тук тайните
не са табу за „слабия пол“. Разбира се, че вижданията на всяка култура за
безсмъртието е различна, но не това е във фокуса на тези осем легенди. Съвсем
естествено е в страна, където дълголетието е изкуство. Отговорите на някои
въпроси са точно там, пред очите ни, но други повдигат още въпроси.
„Стига ти толкова,
вече стъпи на Пътя. Като му дойде времето, ше се явят и други учители...“
Следващите раздели на книгата за за други безсъртни,
магьосници, духове и извадки от известните „Записки за Мрака и Светлината“,и
„Хрониките на И Дзиен“, последните предшествани от „Историята на Ли Шъшъ“ (шъшъ
– учител на учителите). Както знаете, не само в християнската религия, е било
въпрос на чест родителите да предложат децата си като символичен дар на храма в
частност или на Бог (както и да го наричаме) като цяло. Ще запазя в тайна
съдържанието им, защото така наречените „спойлери“ не са желателни, но със
сигурност ще бъдете пренесени в един свят, за който, в най-добрия случай, само
предполагаме, че съществува. Заслужава си. Ако не друго, поне ще обогатите
културата си и ще разширите познанията си за всичко не само около, но и в нас
самите. Уж прости истини, очевидни, но често пренебрегвани.
5.
„Самоубийци“
Явор Веселинов
Изд. „Ягуар Ве“, 2020 г.
Самата аз се учудих, че бях склонна да си купя книга с
подобно заглавие, но преди всичко, чувствам се лично ангажирана в подкрепата на
български автори, които намират начин да издадат и разпространят своето
творчество. Освен това, сантиментите към катерачи (и пещерняци) остават и
когато разбрах, че това е книга, посветена на тези крехки души, предпазвани от
силния дух, устремен към непознатото, вече бях сигурна, че не греша.
Прекрасният бонус е дозата мистика, към която никога не съм крила интереса си.
Историята е повече от интригуваща, преплетените съдби на
привидно коренно различни хора създават една плетеница от въпроси, на които
няма лесни отговори, а стилът на автора е лишен от онази понпозност и ненужни
претенции, които нерядко развалят дори и най-интересния сюжет.
Не твърдя, че книгата е безупречна във всяко отношение,
но определено бих я препоръчала на всеки, който търси приключения, загадки с нееднозначни
решения и на всеки, който не е забравил човешките ценности.
Цитатът, който си избирам: „Вятър работа е това с мъдростта, момче!“
6.
A Silver Tapestry
Selected
by Jon Baldwin & Margery Newlove (2015)
Препрочетох най-добрите критични есета от членове на
Британското хайку общестгво. За човек, увлечен, меко казано, по този вид
поезия, едва ли би могъл да мечтае за по-добра книга, а информацията е толкова
много, че дори след тези два прочита, съм сигурна, че след време ще бъде нужен
поне още един.
Цитатът, който си избирам и превеждам е от Дейвид Коб: „За половин час бях в състояние да надраскам
около дузина хайку или фото-хайку, от които две ... издържаха „проверката на
времето.“ До тук с графоманията при писането на хайку. Другото е
„драсканици“.
7.
“Вишнево клонче”
Всеволод Овчиннников, 2005 г. (1-во издание, 1971 г.)
Превод Славка Джерекарова
Изд. „Вакон“, 2018 г.
Въпреки безспорната ми любов към Япония, напоследък все
по-често се улавям да си задавам въпроса дали наистина искам да я посетя или
предпочитам да запазя идеализирания образ, който съществува в ума ми от
споделените красиви истории на живеещата в
Япония наша сънародничка Юлияна Антонова – Мурата, на магичния Харуки
Мураками или съм готова жестоката реалност на Рю Мураками да развали този
образ. Струва ми се, че този баланс постига Всеволод Овчинников, сравнително
наскоро посетил и живял, а и изучавал културата на тази страна. Както сам той
споделя, разбира отделни изречения, но дали разбира езика ѝ, т.е. дали разбира
това, което японецът, който може да се поклони 200 пъти за поздрав, но и да
изблъска безпардонно някого в метрото, таи в своята душевност. Много мой цитат
тук е: „... да отстъпиш под натиска, за
да победиш“ . Да победиш своите собствени предразсъдъци.
8.
„Кристалното яйце“
Хърбърт Уелс,
Преводачи: Борис Миндов, Юлия Бучкова, Светозар Златаров
Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1980
Библиотека „Галактика“ №12
Хърбърт Уелс, както знаем, е основоположникът на научната
фантастика. Характерно за него е, че пресъздава съвсем реални ситуации, в
които някак неусетно се преплитат невъзможни, на пръв поглед, умения или
случки. По този начин, той дълбае навътре в психологията на човека и по-скоро
се интересува от характера или произхода му до толкова, до колкото би могъл да
се справи с тази ситуация. Разказите са толкова увлекателни, че превръщат
сборника в едно от онези четива, за които едновременно нямам търпение да довърша,
но и не искам да свършват. Моят цитат: „В
опитите му естествено имаше известна липса на оригиналност, тъй като независимо
от своята воля мистър Фодъринги не беше някаква изключителна личност.“
Повтарям си го.
9.
„Записки от един малък остров“
Бил Брайсън
Превод Ния Рибарова
Издателство „Еднорог“, 2016 г.
Един забавно представен пътепис на американец, направил
последна обиколка на острова, преди да се прибере у дома. Винаги съм искала да
представям пътешествията си по този начин. Повтарям си това, което споделям с
Бил като усещане: „ ... оставих раницата
си на леглото, извадих малък бележник и химикалка и се впуснах из улиците,
изпълнен с изследователски дух и младежки ентусиазъм.“
10.
„Бохемска София – духът на стария град“
Виктор Топалов
Orange
Books, 2022 г.
Далече по-подробна, та дори и не толкова емоционална
разходка – част от редовните, организирани от автора обиколки на София по
стъпките на допринесли за бъдещето на града наши интелектуалци от различни
епохи. Има толкова история и толкова непознати досега факти, че всеки – и жител, и гост на София – може да запази тази книга като настолна.Сега номера на улици, по които сме минавали неведнъж, ще бъдат нещо повече
от едно име и един номер.
11.
„Интервю с пиеса – Секс, наркотици и рок &
рол“
Петя Дикова
Издателство „Изток Запад“, 2020 г.
След като изгледах 30-то представление на този игран от
1992 г. в един и същ състав (на 10-та година си налагат малка пауза, а и имаме
една нулева, не сте забравили) спектакъл, имах честта да получа автограф от
Дони и Калки, а Ивайло Христов не удостои публиката с присъствието си и ние
го уважихме. Никой няма право да съди другите, особено без да ги познава. За
мен е изключителен по себе си шансът да опозная тези актьори не само с играта
им, но и посредством интервютата, подредени внимателно от г-жа Дикова. Ще научите и как
текстът на Ерик Богосян за моноспектакъл е претворен от трима у нас,
благодарение на широкоскроения режисьор Николай Ламбрев - Михайловски. А екипът
не обикаля само България, но е гостувал, освен в Европа, на още три континента
– Америка, Австралия и Нова Зеландия. Ще повторя неколкократно използваната
дума „феномен“. Такъв е този
спектакъл. Факт!
12.
„Биография на бездната“
Александър Арнаудов
Издателство „Знаци“,
2023 г.
С Алекс се познаваме
около работата ни в списание „Нова асоциална поезия“ и смело мога да го нарека
мой приятел. Впечатляващото в неговата поезия са зрелостта, философското
отношение и добре овладения, може би клиширан, но задължителен закон на
творчеството – „Показвай, не разказвай“. Това, което Алекс ни показва и всичко,
което не е доизказал, а оставя на нас да изговорим е повече, отколкото
възрастта му предполага. Обаче! Такава поезия се ражда, когато човек работи
върху таланта си. Тук няма да цитирам нито една строфа от книгата, защото това е
цял, ненарушим текст. Прочетете „Бография на бездната“, ако сте се затъжили за
качествена поезия.
13.
„Вещиците: Полунощ“ 1 и 2 и „Лашър“, ч. 3
Ан Райс
Превод - Боряна
Даракчиева
Издателство
„Инфодар“, 2008 г.
Случайно или не, под
фаталния номер попада моят първи
експеримент от този вид. През настоящата, 2023 г. излезе минисериалът „Вещиците от Мейфеър“със
създатели Мишелсе Ашфорд и Еста Спалдинг и като човек, харесващ „жанровата“
(както обобщава този вид литература) тематика, се учудих на себе си как така
съм пропуснала поредицата на Ан Райс. И така – чета, гледам (признавам си, че използвах „помощ от приятел“, за да не
изпреваря филма с книгата и обратно), осмислям, оценявам. Да гледам филм по
произведение, което познавам, е като водя разговор със сценариста и режисьора,
след като учтиво съм изслушала тяхното отношение към произведението . Не е нужно винаги да бъдем съгласни.
Напротив. Само разширяваме своите виждания. Все още, не цялата трилогия е
филмирана (или поне аз не намерих достъп до някакво продължение). А Ан Райс не
може да не бъде харесана, освен от почитатели на „бързо действие и хепи енд“.
Автор със солидни познания, които знае как да предаде – не на готово, а
заплитайки чудни сюжети и изграждайки светове и образи, с които поне за малко
ни откъсва от стереотипите. Колко е важно
човек да мисли логично и използвайки научна обосновка да обясни дори такива
невероятни, несъществуващи (дали) създания какъвто е талтошът Лашър. Моите цитати тук: „...да оцени
грешката и да реши как може да я избягва в бъдеще, а после да отмине нататък.“,
„... тя била истинска дама, а една дама
може да прави каквото си пожелае.“ и, уви, „Един човек може да разруши сътвореното от хиляди.“
14.
„Сладко отмъщение“ АД“
Юнас Юнасон
Превод – Радослав Папазов
Издателство
„Колибри“, 2021 г.
Вече познавам Юнас от
неговия 100-годишен старец и съвсем нямах търпение да бъда готова за това
сладко ормъщение. Само да поправя бързащите – не е „АД“, а „А.Д.“ – акционеро
дружество. Играта на думи ни се получи, но ако надникнете при другите преводачи
(имам предвид на други езици), ще разберете, че е дружеството. „Сладкото
отмъщение“ е красив реверанс към модернизма. Това крехко изкуство, което винаги
е рзкъсвано между двете крайности на пълно приемане и абсолютно безразличие.
Верен на неподражаемия си стил, Юнас заплита истинска кримка, в която има
кражби, изнудвания, масаи, принципи и псевдопринципи... от цялата тази
еклектика, се получава невъобразимо забавна, но и държаща ни в напрежение
история. Факт е, че писателят е от тези, които се консултират с нужните
специалисти – дори не е нужно да прочетете последната част от книгата,
посветена на благодарнотите, за да бъдете уверени в това. Благодаря, Юнас – за
смеха, за това, че накара „деликатните сиви клетчици“ да работят в разплитането
на случая, благодаря и за дообогатяването на знанията ми за модернизма. Колкото
и да е странно, избирам за мой цитат именно този от частта с благодарностите –
„Един роман не непременно трябва да бъде
достоверен, трябва най-вече да си заслужава да бъде прочетен.“
15.
„Измерението“
Алекс Пи
Издателство „Либра
Скорп‘, 2022 г.
И като заговорихме за
достоверност, не знам каква би трябвало да очакваме от дебютния сборник с
научнофантастични разкази на пистеля от Бургас Александър Иванов с артистичен
псевдоним Алекс Пи. Харесвам българските автори, които надскачат излишните
дразги и квалификации в интернет пространството и преследват своите цели. На
моменти дори започва своите разкази в стила на Лъвкрафт, директно общувайки с
читателите – оставя своето послание за поколения напред. Като „сънебродец“,
усетих голяма част от написаното като „много мое нещо“ и а-ха да напиша на
автора отговора на въпрос, който задава, когато осъзнавам, че този отговор води
до още много въпроси. Точно като ръкавите на времето и пространството, които
само си мислим, че сме опознали. Автор с много добра обща култура, който търси
и намира преди всичко научно обяснение на случващото се, Алекс е от тези
писатели, които ше продължавам да чета. Единствената ми забележка към автора е
да овладее своята припряност и да оставя написаното да подиша свободно, след което
да изчисти съвсем не лошия си стил на писане. Не е клише преопръката на
Чехов за пушката в първо действие.
16.
„Игра на стъклени перли“
Херман Хесе
Превод – Недялка
Попова
Издателство „Хемус“,
1980 г.
Има книги, които
задължително препрочитам през определен период от време. От първия прочит на
тази игра на и с интелекта са минали 20 години и въпреки че помня някои пасажи,
други са ми съвсем непознати. Това е роман, писан 12 години все пак, а ако не съм се променила за 20 години, би било много жаклко. Всичко в книгата е изпипано до най-малка подробност, което в днешното забързано време може
и да е сериозно предизвикателство за припряния, тип „нямам-време“ читател. Съвсем
нормално. Обратното би било притеснително. Ученик и учител. Търсене на
най-добрия начин за събуждане на съзнанието посредством целостта на всички
взаимно преплетени (по)знания, достъпни на това специално общество от играчи на
стъклени перли. Знам, че точно това доверие между ученик и учител, което
спокойно може да бъде между родител и дете, в което няма преекспониране на
Аз-а, а напротив – грешките се споделят смело и без срам, е в основата на моя
интерес към книгата. Обаче, не само. Не е за пренебрегване и опитът за
снизходителност към времето – и минало, и предстоящо. Колкото повече чета,
толкова повече вниквам в същността на всяка една стъпка, нужна ми, за да имам
право поне да докосна една стъклена перла.
17.
„За да достигнеш плода“
Шърли Маклейн
Превод – Нели
Константинова
Издателство „Анима“,
1992 г.
Търсенето на душата.
Сливането с Цялото. Все познати преживявания и търсения, които неведнъж съм
изпитвала самата аз, без да съм достигала до богатството, славата и
възможностите за пътуване на Шърли Маклейн. Това мистично пътуване, както
авторката е предупредена от приятеля си Джери, което не бива да се бърка с
катерене, е специално, индивидуално за всеки и в крайна сметка, води до този
момент, в който аз-ът изчезва. Да, нюансите са различни, но дори когато самата
цел е пътят или пътят е целта, те не са от особено значение, освен за самия
индивид, който вече няма нужда да бъде такъв. И още една допирна точка, без
някога да имаме шанс да допрем ръце – и тя е сънебродец (нещо, за което
споменах в споделените мисли за книга 15). Моят цитат тук: „Вечно се надяваме, че нещата може би ще
тръгнат по-добре, вечно се чудим какво можем да направим — и продължаваме, и
продължаваме, докато нашата ненужност се институционализира почти толкова,
сякаш е по-надеждно изобщо да не знаеш какво в действителност означава нашият
живот.“
18.
Книга на Иова
Библия, Стар завет
Предвид това, че
Шърли Маклейн я споменава няколко пъти, а „Старият завет“ е все още не съвсем
ясен за мен, реших да прочета една от мъдростите, заложени там. Разбира се, че
не споменаването на съзвездията Ас, Кесил и Хима, т.е. Голямата мечка, Орион и
Плеяди е водещото в тази книга. Всичко, което е казано за тях, е по отношение
на това, че са създадени от Бог. Много по-интересни са препратките към нашите
собствени страхове, т.е. нашите демони. Лесно е да бъдем вярващи и благодарни в
дни на охолство, богатство и обкръжени от потомството си. По-интересно е какво
прави, когато сме лишени от него. Една поучителна история, която бих
препоръчала за прочитане и препрочитане от всеки, загубил почва под краката си и
решил, че животът не си заслужава. „Ако
взема да се оправдавам, самите ми уста ще ме обвинят.“ и „Но суетният човек умува, макар и човек да се
ражда като диво осле.“ Има върху какво да разсъждаваме. Без фанатизъм. Без
„залитания“.
19.
Окото на Господ
Джеймс Ролинс
Превод – Крум Бъчваров
Издателство „Бард“, 2013 г.
Харесвам поредицата на „Бард“ „Кралете на трилъра“ и
въпреки че не винаги титулованите са за това звание, мога да се доверя като
цяло. Не знаех нищо за Джим Чайковски, пишещ под псевдонима Джеймс Ролинс (друг
негов псевдоним е Джеймс Клемънс) и това ми помогна да се отдам на текста без
очаквания и/или предразсъдъци. Когато някой заговори на тема история и по-точно
– за скритото в историята, лесно грабва вниманието ми. Приятният привкус се
допълва и от съвсем реална опасност за края на (поне голяма част) на света.
Заплетени истории, факти и догадки, достъпен стил и провокация към прочетена и
добре забравена материя както и към това читателят да стане част от някой от
екипите, заели се с енигмата, правят „Окото на Господ“ едно прилично четиво за
не много натоварените ми летни дни. А „Окото на Господ“ е сателит, изпратил
една снимка, която кара дори най-прагматичните умове да се усъмнят в теориите
си.
20.
Книга на Енох
Боряна Христова
Издателство „Кралица Маб“
Така написано, излиза, че г-жа Христова е автор на
книгата. Не, разбира се, че не, но няма как да не ѝ бъдем благодарни за
търсените, добре преведени през английски що се отнася до етиопската версия и
редактирани и допълнени (с липсващите от 13 до 17 глави) на славянската версия
от 1994 г., на която е съставител и съпреводач (все още с фамилия Владимирова)
на книгите на библейския Патриарх, отхвърлени от Библията на първия Никейски
събор през 325 г. Разбира се, че може би са имали достатъчно добра аргументация
– най-малкото, нека помислим колко блестящи идеи са били използвани срещу
човечеството. И все пак, едва ли има човек, заинтригуван от живота не само на
нашата планета, но от всичко (поне до колкото е възможно) във Вселената. Не е
нужно да бъдете вярващи – дори атеистите биха намерили интересни факти, защото
както казва Боряна Христова, всеки читател намира нещо, което е предназначено,
сякаш, само за него.
21.
„Книга Апокрифи“ - Карел Чапек
Превод – Григор Ленков
„Народна младеж“, 1968 г.
Книга, писана цели 18 години и незавършена. Издадена в
памет на писателя, 30 години след смъртта му, разказите са един вид огледало на
собствената му същност – философ, дръзнал да надскочи своето време. Привидно
познати герои и легенди от Библията, от историята и от литературата са
погледнати от различен ъгъл, като фокусът е изместен от (съ)творителите на чудесата
върху тези, станали техни свидетели, но неуспели да надскочат злободневието или
собственото си его. Колото хора, толкова и „истини“, нали? Ненапразно, Чапек
повдига въпроса за достатъчно голям свят, в който да се поберат.
22.
„Дойдох да ви прегърна“
Весела Люцканова
„Библиотека България“, 2020 г.
Високо ниво на изказ в обикновените (уж) истории, от
които Весела Люцканова създава незабравими „снимки“ с думи. Минало и настояще
живеят заедно, за да има смисъл от бъдещето. Общочовешките теми, винаги
вълнували хората, са представени от ъгъл, под който може би не всеки се е
досетил или осмелил да погледне. Признавам си, че и личното ми познанство с
Весела допринася за умерена доза пристрастност, но фактите говорят за себе си
повече, отколкото няколко думи на читател. Знам, че няма скоро да прибера
разказите от тази „Балканска мешавица“ в библиотеката, а ще ги препрочитам (уж)
напосоки.
23.
От мен до другото безвремие
Ива Спиридонова
„Библиотека България“, 2020 г.
Много харесвам „изчистената“ (грубо казано, разбира се)
поезия, без пози и излишно натрупване на сложни фигури. Такава е поезията на
Ива – още един от авторите, които познавам лично. Фина душевност, която казва
„оше се уча на пролет“, но владее всяка една дума и не я хвърля просто така, на
вятъра. Да, знам, че пише и прекрасни бели стихотворения. Да, знам, че
философските са висока летва. Още няколко причини да искам да чета още от това,
което тя, определено, има да ни сподели.
24.
... А те прелитат нощем
Тео Буковски
Библиотека България“, 2021 г.
Винаги съм търсела книги с толкова завладяващо начало,
дори в предговора, които да ме пленят по такъв начин, че да не искам да
прекъсвам процеса на четене. Полушеговито с нужното уважение, Тео (още един
автор, който имам честта да познавам) се представя съвсем в стила на Брдбъри,
но не плагиатствайки (никога не би го направил) и не позирайки (още по-малко
това), а разкривайки част от сложната си душевност, чиято красота опознаваме
все повече с всеки следващ разказ. Ангели, прорицатели, обикновени (дали) хора,
та дори и сталкериди и андроиди плетат нишките на онова толкова познато ни
обкръжение, което когато се опитаме да прозрем, опреличаваме на нещо
свръхестествено. Подзаглавието на сборника е „Кратки измерения на болката“. Да,
именно болката, която ни държи живи и буквално, и преносно. Без нея не бихме
могли да разберем и да почувстваме, най-вече, красотата на тези светове, в
които живеем паралелно. А аз продължавам да си повтарям, че мълчанието може да
ни направи свободни и независими. В тон с всички синхроничности, тъкмо започнах
да изучавам и прилагам Випасана.
25.
„География на гения“ – Ерик Уайнър
Превод – Нейко Генчев
„Фабер“, 2016 г.
Хората си намират причини да пътуват. Колко му е. Да, де,
но не и ако някой се самоиронизира, обявявайки провала си в опитите да бъде
гениален и тръгва по географията, но и историята на гениалността. Защо точно на
тези места – Атина, Ханджоу, Флоренция, Единбург, Калкута, Виена, Силииевата
долина - и защо само за определен период от време са се появили толкова гении,
които изведнъж изчезват? Кое е общото между тях? Кое ги отличава като гении?
Ако обичате пътешествията както географски, така и назад в историята, ще
научите много детайли, които със сигурност сте пропуснали. Може би, ще си
помислите, че дори имате готова „рецепта“ за създаване на гении. Всеки решава
сам. Аз си грабвам цитата от Платон „В една държава се развива онова, което е
на почит в нея.“ Какво развиваме? Какво сме развивали? Може и да намерим
отговора, за да имаме някаква бегла представа какво ще продължим да развиваме.
Или да съсипем?
26.
По пътя към Сантяго
Тихомир Димитров
Книгата е със свободен достъп в блога му на адрес - https://asktisho.files.wordpress.com/2011/05/po-patya-kum-santiago.pdf
Като човек, който отдавна планира да извърви поне част от
Камино, с удоволствие и любопитство чета приключениятана хора, вече дръзнали да
го направят. Колкото по-малко известни и непретенциозни са, толкова по-добре за
мен. Признавам си, че в началото бях настроена скептично, но ако има истински
наръчник със съвсем практически и човешки съвети, то това е именно тази книга.
Запазил баланса във всяко отношение, Тихомир Димитров говори смело и за
духовнит, и за чисто прагматични преживявания по Пътя и в неговата книга
откривам знака за себе си – готова съм. Готова съм да продължа своя Път.
27.
The Best Minds of
My Generation, Allen Ginsberg
Penguin
Books, 2017 (издадена за първи път през 1977 г., - цели 20 г. след брилянтния Howl”)
Чета книгата на английски и някак инстинктивно правя
паралели между бийт поколението и сегашното поколение Z. Не знам какво искате от децата – та ето ви подробно обяснение за жаргона
(сленга, ако ви е срам от стари думи) за думата beat: “without money and without a
place to stay…the original street usage meant exhausted, at the bottom of the
world, looking up or out, sleepless, wide-eyed, perceptive, rejected by
society, on your own, streetwise”. Та, ризването, на
което нашите прародители са казвали „омайване“, съвсем не е с нещо
по-лошо. Интересното тук е, че има и
такова движение в изкуството като аз определено имам интерес към това в
литературата. В книгата са събрани лекциите от курса на Гинсбърг па
литературната история на бийт поколението като имаме шанс да „пием вода от
извора“ (тук, българският печели – по-поетично е от английското „от устата на
коня“). Шедьоври. Ето така, накратко, бих определила тези лекции. Попадне ли ви
книгата, не я пропускайте.
Р А З П И Л Е Н
И СТИХОТВОРЕНИЯ,Р А З К А З И И Н О В
Е Л И
Стихове от Тагор в превод от Григорий
Ватан. В своята „География на гения“ (вж. №25 от книги) Ерик Уайнър твърди, че
има два вида гении – помогнали ни да разберем или помогнали ни да забравим
света и че Тагор е от втория тип гении. За него в Индия се казва, че е техен Бог.
Особено любимо ми става стиготворението за двете птици. Запазвам си този цитат:
Били чучулиги... Любими... От тези,
които, все пак, се обичат до гроб.
Допирали клюнчета. Пречел кафезът.
занитен за дъбов, прескъп гардероб.
Крилцата им пърхат и чувството блика...
Едната отдолу отвор изкълва!
Уж
имат сърца и са лика-прилика,
но май за спогодба
не стига това.
„Момичето глухарче“ от Робърт Йънг в
превод на Искра Иванова (част от „Библиотека Галактика“, №11 – „Допълнителна
примамка“)
Още от самото начало
ни се напомня за това колко относително е понятието „време“, а спосбността на
Йънг да оживи дори и най-скучния пейзаж или да привлече внимание върху възможно
най-обикновен човек, са можете да останете приятно изненадани. Дори да предвидите
развръзката, негова „запазена марка“ . Ето защо, цитатът който си избирам от
тук, а именно – „Но аз му разказвам
всичко, което видя — прибави тя набързо, — все едно че го е видял. Нали така?“
– е съвсем правдоподобен и добро начало, ако някой се опита да изучи автора
детайлно.
„Огнена зона Емералд“ от Лусиъс Шепард в превод на Юлиян Стоянов (от
„Да съответства на престъплението“)
Признавам си, че
военната фантастика не е точно жанрът, който бих искала да чета непрекъснато,
но има и такива изключения. За разлика от някои „известни ревюиращи“, много се
старая да не отричам всичко, което не разбирамм, дори без да бъда съвсем наясно
кога би могло да ми потрябва. Напротив,
радвам се, когато мога да науча нещо ново. А колкото до войната - тя винаги е
лудост. Нейният антипод, любовта, може да бъде още по-голяма лудост, когато
реалността е загубила очертанията си.
„Есенен следобед“ от Рей Бредбъри в превод на Венцислав Божилов
(част от „От прахта родени“)
Познавам мъж, който
казва, че когато му се чете нещо умно, препрочита себе си. Аз пък препрочитам
Бредбъри. И никога няма да ми омръзне. И винаги ще откривам нещо ново там,
където септември си отишъл преди да е дошъл или пък никога няма да си отиде.
Откъснатите листа – и от календара, и от дърветата, навяват толкова мисли,
които обаче само майстор като Бредбъри може да систематизира. Чета го и в
оригинал, и в превод. Харесва ми тези игри на обмен на мисли с преводача. Без
значение колко добър е той. Или най-вече тогава.
„Трансплантация на сърце“ от Рей Бредбъри в превод на Венцислав
Божилов (част от „От прахта родени“)
Изкушение е Бредбъри,
няма спор. Уж щях да (пре)прочета само един разказ, но не винаги е възможно.
Помните ли този извод – „Това, от което
имаме нужда, е трансплантация на души… не, на сърца!“ Повтарям си го всеки
път, когато настръхвам от поредната доза новини, които чета избирателно,
откакто не гледам телевизия. Тогава, когато отново се връщам към мъдростта на
Бредбъри, за да преживея поне час в неговия свят. Там, където желанията се
сбъдват, защото са молитви.
„Най-щастливият човек на земята“ от Робърт Шекли в превод на
Владимир Германов (част от „Събрани разкази“,том1)
Шекли е един от
авторите, които няма да ми омръзнат никога, а точно тези разкази бяха „пропуск
в образованието ми“, както се казва (не съвсем) на шега. Спирам се на този,
защото заглавието само по себе си звучи фантастично, но все пак, не и
невъзможно. А колко красиво звучи, например: „Накарайте някой учен, който е творец, да направи невъзможното и той
веднага ще се заеме със задачата.“ Нали? Обаче! Дали всичко е толкова
оптимистично, колкото късметлията си мисли? Дали пък човешкият мозък не е
най-добрият илюзионист на земята?
„Безименният град“ от Хауърд Лъвкрафт в превод на Любомир Николов
(част от „Дебнещият страх“)
Има няколко канала в „YouTube“,
които са ми особено интересни. Когато попаднах на подкаст
за изгубения, споменат и в „Приказки от 1001 нощ“, град Ирам, още в началото,
водещият споменава този разказ, който препрочетох без никакви колебания. Като
ориенталист, Лъвкраф изучава арабските тайни – онзи „прокълнат“ град е само
част от тези тайни. „Неотразимата чернота на бездната“ (цитираният от Лъвкрафт
Лорд Дънсани) – физическа, психическа, помрачаваща и най-здравия разум.
Лъвкрафт следва своя път в изследването на космическия ужас и ни отвежда до
онези непознати, забравени места по света. А дали само? И все пак –
любопитството! Ключът към ...
„Сянка отвъд времето“ от Хауърд Лъвкрафт в
превод на Адриан Лазаровски (част от „Планините на безумието“)
Много години преди да
се нароят пътешественици във времето (че и пространството), споделящи за
прехвърляне на съзнанието им в различни същества от още по-различни епохи,
роденият през 1890 и починал през 1937 г. Лъвкрафт изпраща своя герой във
време, в което избрани индивиди от висша раса пътуват посредством съзнанието си
в най-различни епохи от земното
съществъване, за да се спасят от неизбежното си унищожаване. Не знам кога стана модерно всяко същество от
друго пространство, било планета или вселена, да бъде задължително хуманоид.
Ето, при бащата на хоръра, тези създания могат да бъдат незрящи, могат да бъдат
насекоми и дори ... луковици на Марс. Да чета любим автор в превод на двама
любими преводачи, единият от които имах честта да познавам – почивай в мир,
Ади, - само подсилва интереса ми към
тези дълбини, до които може да стигне
човешкото съзнание, за да изучи своите собствени страхове и кошмари. А жаждата за
знание? Не е ли тя най-голямото проклятие, стоварено върху човечеството
от една безумно изглеждаща и още по-безумно налагаща се сила, към която
изпитваме страхопочитание? Като ехо изплува в съзнанието ми онзи цитат от
„Притчи Соломонови“ – „Не е добре на душата без знание, и който бърза с нозете,
препъва се.!“
курс "Първи стъпки във фитнеса" - EUFA (Европейска фитнес академия)
