След толкова дъждове, профилактика на топлата вода (мхм, усвоих ползите от студените душове) и някои лични препятствия, направо е чудо, че тръгвам. Обаче, тръгвам. В 4:30, свежа, чиста и готова за приключения. „5 Elements Tours“ с водачи най-харесваните не само от мен Кирил и Желю, и този път са повече от точни и знам, че при тях е гарантирано любимото ми „обещано – изпълнено“. По пътя се заглеждам какво става през прозореца и въпреки че леко се унасям на моменти, а в други се стряскам (минаваме граници все пак), пътят ме омагьосва и заживявам в онази прекрасна Вселена, където единственият ангажимент е да си прекарам приятно, а бонусът са новите хора, новите места и новите преживявания. Вярвам, естетите ще ми простят микса от сегашно и минало време, но нали ви казвам – в тази Вселена, времето е последното нещо, което ни вълнува.
Първа стабилна
спирка, след няколкото за проверка на документи, почивка, кафе, хапване (никога
не закусвам преди 8 – 8:30 след фастинг при това) и други нужди, е дървеният
град на Кустурица. Построен е специално за филма „Животът е чудо“ (грабнала съм
това мото отдавна) през 2004 година. Намира се на границата между Сърбия и
Босна и Херцеговина, респективно – съвсем близо до тази с Черна гора, на
Мечавник бърдо в Мокра гора. Улиците на селцето са кръстени на известни
режисьори (Андрей Тарковски), футболисти (Диего Марадона), писатели (Иво
Андрич) и още, и още. Има си църква, „Свети Сава“. И кино си има, „Стенли
Кубрик“ (нищо чудно, Кустурица е създал това село, нали), че и заведения, и
къщи, къщи, включително и тази на семейството на режисьора. Гарата пък,
„Голубичи“ е една от тези на теснолинейката „Шарганска осмица“. А, да не
забравя, че селото е домакин на Международния филмов и музикален фестивал
Кустендорф, чийто създател и директор е... Кустурица, разбира се!
По-късно се
отправяме към кемпа „Драма иТара“ в Босна, разположен в най-дълбокия каньон в
Европа и втори, след Гранд Каньон, в света, където великодушно сме дарени със
свободно време. Предвид програмата за следващите два дни, го приемаме за
заслужено. А и е време да се опознаем, докато се настаним, раздвижим и разбира
се седнем... на маса. Кой ти гледа ядеш ли, пиеш ли? Важното е да ни е весело,
а и ние сме балкански народ – така най-добре се опознаваме и заобичваме. Още
повече, когато имаме под нас „Сълзата на Европа“, както наричат река Тара.
ВТОРИ ДЕН.
Закуската е чак в 9, така че имам време да се раздвижа, да се изкъпя и да се
насладя на чудни гледки. Разбира се, да пия кафе, да си поговоря с други
ранобудници и някак да овладея вълнението от предстоящото ми първото рафтинг
приключение. Никога не съм опитвала, но още от миналогодишните ми скитания с
тези прекрасни приключенци, си обещах, че ще опитам. Ей богу, ако някога съм
мъркала, пардон – мрънкала, от това, че не съм вече дете, това беше моментът да
преживея чистата емоция от непознатото, забравила за всякакъв страх, който
преди приключението ме беше победил съвсем за малко. Ще си кажете, „хайде, бе,
магьосницата на думите“ (чак аз се смея на това словосъчетание, особено когато
се отнася до мен)! Ами... няма думи. Няма и снимки. Нищо, освен (съ)преживяната
емоция. Вярно, има речен бар по пътя, но той е най-малко атрактивната част от
това незабравимо приключение. 25 км. и три часа са само цифри, които знам от
програмата. Всичко беше безвремие. И благодаря! От 16 часа нататък, програмата
отново беше волна и свободна. Колко много храна за мозъка и очите! Другата, за тялото,
съвсем не е за пренебрегване, но съвсем не беше от значение, въпреки че не мога
да отрека – вкусна, превкусна.
ТРЕТИ ДЕН. Езеро с
форма на сърце. Търновачко, да. Защо пък да не походим три часа. Водачите, Кирил
и Желю, се стараят ненатрапчиво, но абсолютно професионално, да ни повеждат –
всеки своята група, с различни маршрути - в този очарователен поход. Преходът нагоре не
е труден, а езерото, което ни очаква, е великолепно. След като си починахме и
презаредихме батериите, се отправихме нагоре, за да видим езерото от високо, но
започна една „киша“, както босненци наричат пороя или това, че ставаме
вир-вода. Пак сме до езерото. Незабравими са тези синьо-зелени води. А колкото
до изкачването, планини да искате наоколо. Търновачкото езеро е на височина
1517 метра. Отбихме се до заслона на весели къмпингуващи. Човекът с китарата
хареса една от спътничките ни и това ни дари с музика от Пърпъл, тъндър-момчетата
и дурги по-хард парчета. Веднага щом пороят спря, поехме по обратния път. Е, пак
заваля силен дъжд, та и градушка ни погна, а гръмотевиците заглушаваха
възклицанията ни, но ние сме смелчаци. А после – релакс, смях, купон... Така се
живее, а?
ЧЕТВЪРТИ ДЕН. Време е да стегнем багажа и след закуска да се отправим към Сърбия. Все пак, часове ни делят от София. Спираме във Вишеград и влизаме в него по моста над Дрина – заобичах го, докато четях едноименния роман на Иво Андрич от 1944 г., в превод на Лилия Кацкова. Средновековният мост, датиращ от периода XV – XIX век, е по проект на Мехмед Паша Соколлу. Нужен им е бил, тъй като се намира на някогашния път от Цариград към Босна. Мостът е с дължина 180 м. и има 11 отвора между 9 каменни основи. Преодоляваме просяци и капанчета за сувенири и влизаме в Андричград или по-познат като Каменния град, който Кустурица посвещава на любимия си (е, не е само негов) писател. Ето тук е сайта на града, в случай, че искате да видите и научите повече за него.
Продължихме по пътя, дарени от още чудни гледки и въпреки чакането на границата, пристигнахме в София. Водачът на нашата част от групата, Кирил, направи и невъзможното, за да облекчи придвижването ни по домовете.
А вечерта в София ме очакваше с любовта на домашните любимци и учудващия за мен прилив на енергия, въпреки че по всички „правила“, трябваше да бъда много уморена. Да, но бях в моята Вселена на чудеса, с която започнах разказа си, и не мислех за „правила“ и „така е прието“.
Изключително благодарна съм за шанса тази година да отбележа годишнина от първата ми операция в Париж, а от втората – с това прекрасно приключение.
Снимки - от мен и от Еми:
