Първият сън (от цикъла "Приказки за пораснали")

                                          (една нестандартна приказка)

Кой е първият сън, който си спомняте? Не питам от любопитство или защото водя някаква статистика. Наскоро прелистих вече прочетената от мен книга на Йосип Новакович – „Курс по творческо писане”. Та, този многоуважаван майстор на перото (тук май е редно да напиша „цитирам”) ни съветва да потърсим първия сън, който сме запомнили и да напишем история от него. Порових в дълбините на подсъзнанието си и ето какво излезе:

Аз съм само четири- или петгодишна. Озовала съм се в някакъв магазин съвсем сама. Захласната по куп играчки, невиждани до момента, не усещам как, буквално от нищото, се появява някаква жена. Не е нито млада, нито стара; нито красива, нито грозна. Кани ме в задната стаичка, за да ми покаже най-хубавите играчки и изведнъж се превръща в Баба Яга.

Събудих се ужасена и, за първи път, неспособна да направя разлика между сън и реалност. Баба ми ме прегръщаше, успокояваше, но аз никога повече не заспах следобед. Вместо да напиша история за ужасна жена, подмамваща малки момиченца – чудесна тема за жълт вестник или фолк песен (приказките на тази тема отдавна са разказани), - написах

Приказка за преструването

или краткият път към раздвоението

(на личността)

Една добра жена предупреди изплашено от съня си момиченце: „И няма да казваш на вашите, защото много ще ми се карат!”

Момиченцето растеше, запазило тайната в себе си, и се научи как да скрива досадните страхове. Нещо повече – научи се да играе роли. Ролята на Спящата (все още не красавица). Ролята на Нямата (без да плете ризи от коприва). Ролята на Храбрата (без да е шивач и да е убила седем с един удар).

Страховете й растяха, но тя им постилаше удобни легълца (въпреки че не бяха джуджета) в къща, която смяташе за ничия, а едва по-късно, когато прочиташе все повече и повече книги разбра – това бе Къщата на Лъжата. Откри го, когато стигна до вълшебното (за нея) изречение:

„Скриването на истина също е лъжа!”

Тогава погледна недоумяващо Добрата жена, която все по-често й повтаряше: „Аз никога не лъжа!” Е как така?! Нали ... онази тайна ...

Момиченцето порасна. Тайните му се множаха, право пропорционално на страховете. С тях – и легълцата в Къщата на Лъжата. Порасналата девойка преспиваше всяка вечер (така и не се научи да спи на обед) на някое от тези легълца, а сутрин приемаше формата, която й бяха придали, въпреки че старателно опъваше постелките.

Така стигна до едно място с тапицирани бели стени, в която можеше да удря главата си на воля, с цел оправянето на легълцата. Само промените в дозите антипсихотици внасяха разнообразие в монотонния ход на така наречения й живот.

К р а й

А вие, ако искате, продължавайте да се напъвате в опити да си спомните първия сън. Или да се убеждавате едни други, че страхът е нещо полезно. Или – колко е хубаво да се пишат разкази.

Влага

(еротично-драматичен абсурдизъм)

Слънцето изгори земята с прощална целувка. Напука я. Изгори я. Всичко това му отне секунда (или част от нея). Емпатичните облаци, излезли от дългата летаргия,  в която бяха изпаднали, се нахвърлиха заплашително върху злодея. Гръмотевица. Сълза. Порой. Покаялото се слънце се скри зад тях и се опита да заплаче. Не можеше. Погали ги. Така провокира още сълзи. Този път – тихи, продължителни. Сълзи на разкаяние.

Жена, облечена с ленен панталон усети влагата по бедрата и под петите си. Високите й дървени сандали заживяха свой живот и се пуснаха сами по стълбите на близкия подлез, който от скоро се беше превърнал във вход към метрото. Тя полетя напред, а след това рязко се изви назад. На третото стъпало сандалите осъзнаха своята обвързаност и се заковаха на място. Жената пое дълбоко въздух и само бюстът издаде вълнението й. Спря се само за секунда (или част от нея) и слезе по останалите стъпала с финес.

Единственият мъж на перона попи влагата й с очи.

Цялото

Мотрисата на метрото ускоряваше ход. За по-смелите мечтатели – направо летеше. Време беше хората да се приберат в домовете си и да сменят ритъма, за да се оттърсят от тревогите, разперили ненаситните си пипала. Лицата около мен бяха различни като възраст, цвят и излъчване, но сянката на обща загриженост ни превръщаше в едно цяло. Това, на вечно бързащия, вечно недоволен и вечно подозрителен спрямо другите човек.
Животът на този човек не е нито радостен, нито тъжен, а едно семпло живуркане:
Душ-кафе-храна-пътуване-работа-храна-работа-кафе-
работа-пътуване-душ-храна-секс(не винаги) или телевизия
(това по-често)-душ-сън.
Монотонно, бавно, денонощие след денонощие. Ако някой безумец реши да се отегли от цялото, тежко му! И на него, и на цялото. На последното, защото ще наруши своята цялост, а на отделилите се – защото цялото не търпи нефункционални парчета.
Спомням си как веднъж един ексцентрик реши да се отскубне от цялото и отказа да се отдръпне зад ограничителната линия. Цялото тръгна към наближаващата мотриса, а онзи, ексцентричният, остана стъпкан от краката му. Късметлия – мотрисата му се размина, но костите го боляха толкова много, че никога повече не си помисли да се дели от цялото.
Чудно ми беше как се чувстват онези, които са на гърба на цялото. Чуденето ми не продължи дълго, защото един ден закъснях за мотрисата в 7:21 и трябваше да погледна цялото не от страни, а от зад. То нямаше гръб – виеше се и се гърчеше като някое влечуго, за да може да натъпче цялото си цяло в мотрисата. Явно, физиономията ми е била доста гневна, защото цялото ми показа среден пръст и полетя към следващата станция.
Останала сама на перона, осъзнах, че нито цялото имаше нужда от мен, нито аз от него. Извадих книгата, която носех и се потопих в магията й. На перона звучеше музиката на Pink Floyd. Не усетих кога дойде следващата мотриса и видях отделни личности, които влизаха в нея. Едни бяха усмихнати, други загрижени, трети – полуспящи. Всеки беше част от себе си – тази, подходяща за пред хора рано сутрин. Какво цяло ми се беше привиждало толкова дни наред?

Една нощ в столицата

Уличният стълб:
Аз съм уличният стълб. Тук съм от години, за да давам светлина през нощта. Глупавата Луна, с цялата й свита от звезди, прилича на красавицата, която беше тук преди малко – блясък, без съдържание. Какво за красавицата ли? Тя използва осветената от мен част на тротоара, за да зашлеви шамар на бледия момък, който вървеше някак плахо след нея. А той, моля ви се, пророни сълза за смачканата под краката й роза. Глупак! Като изключим тези хора и една възрастна двойка, която използва светлината ми, за да се слеят в нещо като полуцелувка, обикновено ме подминават, сякаш изобщо ме няма. Понякога така се ядосвам на безразличието им, че си пръскам крушката от яд. Едва тогава се сещат за съществуването ми, но само колкото да изсипят ругатни върху ми: „Стар глупав стълб! На кого си притрябвал? Не стига, че си грозен, ами и работа не вършиш. Да те вземат дяволите!” Да ме, ама не ме. Кой ще дава опора на подпийналите хора, които се прибират с нежелание в мрачните си, студени домове? Никой не ви е прегръщал така, както те мен, да знаете. Съседът ми пък – новият контейнер за отпадъци – се мултиплицира. Раздели се на три части – зелена, жълта и черна. Май при вас, хората, това се нарича „шизофрения”. Жълтата му същност, която е най-близо до мен, е и най-отзивчива. Разположила се е над един канал, от който се процежда някаква странна топлина. Така, съседът се превръща в уютен дом за един уличен пес. Нямаше да възразявам, ако последният не облекчаваше физиологичните си нужди точно върху мен. О, не! Ето, пак идва. Някой ден ще си оголя жиците и ще му дам да се разбере, та ако ще това да е краят на светлото ми съществуване.

Жълтият контейнер:
Е-е, комши, не спря да дуднеш бе! Така си се разбучал, че не чуваш самия себе си. Ало-у, дрънкалото! Стига си жужало бе! Хич и не ме чува. Ами, жужи си тогава, изобщо няма да те слушам. Ох-х, кеф! Как ми олекна, откакто разпределих товара си. Добри хора, добри хора! Разделят си боклуците и не ми стоварват всичко на куп. Само оня блед, разплакан млад човек се колебаеше къде да изхъврли стъпканата от празноглавата красавица роза. Накрая, си я прибра в джоба. Добри хора, добри хора! Даже и подпийналите, които малко налудничаво прегръщат комшията, облекчават работата ми и знаят къде да си изхвърлят бутилките. Добри хора, добри хора! Една едничка тревога си имам. Някой да не реши да запали огън в мен. Не съм вече от желязо, ей, добри хора! Верно, че ще светя по-силно от комшията, ама за кратко. Ако мислите, че ми е студено, лъжете се. Намърдал съм се точно над топлия канал – старо куче спи под мен, не съм вчерашен. А, ето го и кучето! Ха-ха, пак препика комшията! Как сте, Ваше Светейшество? Какъв е този аромат или по-точно – смрад? Ха-ха! Тоя пък – продължава да си жужумига.

Уличният пес:
А-бе, хора, моето ли наричате „кучешки живот”? Я, с ръка на сърцето, си признайте – колко от вас имат толкова светъл, топъл и сух дом, като моя! Малко ми е досадно, че уличният стълб все мърмори, ама аз не пропускам да си го препикая преди лягане. Добър-лош, мой си е! Откъде накъде друго куче да спира при него? Е, понякога намокрям някой подпийнал, любвеобилен към стълба мъж, ама той не се и усеща. Даже се е случвало аз да го понарося, така да се каже, а той да ми остави капака на контейнера отворен. Как пирувам тогава! А-бе, хора, как може да изхвърляте толкова храна, бе? То-о не, че се оплаквам, ама докато бях домашно куче, покойният ми вече стопанин, ми четеше новините на глас. Мине, не мине две страници, все за глад ставаше дума. А, ето ме у дома! Контейнерът нещо се подиграва на уличния стълб, ама само заради храната и покрива, които ми дава, ще го изтърпя. Ха! Някой е посипал листа от рози пред дома ми. Колко е красиво! Лека но-ощ!

Абсурд(изми)

(по Хармс)
1. Ритнах камъче. Отмъсти си – влезе в обувката ми.
2. „Аман от боклуци!” – каза Старият Господин и се изплю на тротоара.
3. Нарисува си щастие със симпатично мастило.
4. Раздроби си надеждата, а после кле птиците, изкълвали трохите й.
5. Най-после им поникнаха крила. Отпразнуваха го с танц върху пламъка на свещта.

Камъчето излезе от обувката ми и спъна Стария Господин. Той заплака за изветрялото щастие и прогони тварите, които кълвяха надеждата. Помисли ги за птици, а те бяха пеперуди с изгорели криле.
...

(по Сервантес)
Днес ще тръгна по задънена улица. Питаш ме: „Защо избра да тръгнеш по улица, а не по пътека?” Израснах в града и не познавам пътеките. Защо задънена ли? За да разбия стената, която някога я е задънила. С глава ли? Не, разбира се, че не – моята не е празна. Ще я разбия с мисли. Някои от тях са меки, като глинени топчици и чакат да им придам форма. За други вече съм се погрижила – не само съм ги оформила, но и съм ги изпекла, гланцирала. Здрави са и пробиват стени – изпробвано е.
Какво ще правя, когато разбия стената ли? Ще тръгна по пътя, в който тя ще се превърне. Път, който не е нито селски, нито горски, а – вълшебен. От двете му страни ще се стели приказна морава в ярко зелен цвят, осеяна с овчарски торбички и жълти минзухари. Докато вървя и се усмихвам на цветята, които растат само от усмивки, ще чувам ромона на потока, към който ще ме води пътят. В него ще тече жива вода. Не за да се подмладя, не за да се разкарася, а за да влее сила в ръцете ми. Защо ли? Защото на другия бряг ще ме чака джудже. Наистина ли те учудва, че ще имам нужда от сили, за да се изправя пред едно джудже? Повярвай ми, победих много великани. При цялата им величественост, те са такива, каквито са – могъщи, готови за битка, уверени в своята сила. Тяхната откритост ги прави уязвими. Джуджето, обаче, е мъничко и беззащитно, едва диша заради вековете, прекарани под земята – подлъгва със своя ръст и първоначално впечатление за безпомощност. То, обаче, само чака някой да го погледне в очите, за да го прокълне с най-страшното проклятие – безсмъртието. Какво по-страшно от вечността? Година след година ще гледам как нещата, които вече са се случвали, но са били забравени, изплуват на повърхността на времето с цялата си претенциозност за неповторимост и грандиозност. Когато победя джуджето, обаче, ще дам шанс на онези неща, които никога не са се случвали, да заемат полагащото им се място и светът ще стане, ако не по-добър, то поне малко по-различен.
Защо ще тръгна по задънената улица, след като зная какво ме чака ли? Защото паветата на булеварда са изтъркани от хиляди стъпки, които дори не са го забелязали.

(по Кант)
- Спиш ли?
- Да, спя и ми се струва, че те сънувам. Какво си ти? Видение? Сянка? Човек?
- Аз съм ти и ти съм аз.
- Ти си аз? Аз съм ти? Объркваш ме... Препъвам се. Това са връзки на обувки – твоите или моите?
- Това са мечтите, които денем пропъждаш, за да не звучиш или изглеждаш нелепо. Аз ги събирам в тази кутия. Исках да ти ги покажа, но те паднаха в краката ти – ти си техният Създател.
- Колко са тънички! И прозрачни! Приличат ми на водни змийчета.
- Да, тънички са. И без цвят. Но ти не ги подхранваш и те линеят.
- А ти защо не се грижиш за тях? Не съм те виждал през деня. Значи, ти не си толкова натоварен, колкото съм аз.
- Ти не ме беше виждал и през нощта, но редовно ме заливаш със страхове, тревоги и несигурност – тъжни, грозни сенки. Тъкмо хвана някоя от тези крехки мечти и реша да се погрижа за нея, и ти ми изпращаш сянка, от което мечтата се свива в кутията. Аз трябва да се погрижа първо за сянката – да я преобразя. Пея й песен и тя изправя тънката си снага. Гърчовете й намаляват и се превръщат в изящен танц. Тогава отварям палитрата на спомените и наслагвам цветове върху сивото. Сянката добива плътност и ти най-после се усмихваш.
- Значи, ти също се усмихваш.
- Усмихвам се, но ти бързо връхлиташ върху ми с някоя от любимите ти мисли, като: „Много хубаво, не е на хубаво”. Тогава сянката пропищява в ръцете ми и аз я люлея нежно, както майка, която приспива детето си. Тя проплаква тихичко и се успокоява. Едва в този момент мога да си отдъхна малко.
- Без теб, аз съм загубен! Не ме напускай!
- Аз съм винаги с теб, в теб... Искало ми се е да те напусна, но тогава ти не би съществувал.

...
(по Кафка)
Напредваха в колона по един. Стегнат строй. Петимата вървяха в крак и стъпките, които оставяха бяха като на един човек. Изведнъж, нещо се обърка. Усетиха, че следата им вече криволичеше. Спряха и се обърнаха. Един пиян льохман се беше наредил зад петия и танцуваше. Той не спря. Продължи и поведе строя.

…